Милка скоро бе повярвала в Господа. Тя бе толкова въодушевена от случилото се с нея, че започна да разказва на всеки за промяната, която Бог бе извършил с нея.

Усилията ѝ не бяха напразни. Скоро спечели група млади хора за Исуса.

Един ден Милка каза на пастира си:

– Разказах на няколко младежи за Исус и те с радост Го приеха. Мога ли да ги доведа в нашата църква.

– Разбира се, – въодушевено възкликна пастирът.

Имаше нещо, което Милка не сподели. Тя нямаше представа, че то може да създаде сериозни проблеми в църквата.

Външният вид на младежите, които бе привлякла към Господа, не съвпадаше с традиционните стандарти.

Настъпи денят и Милка заведе групата младежи в храма. Посрещнаха ги възмутени и осъдителни погледи. Пастирът бе в шок.

Малко след това, той дръпна Милка настрани и я порица:

– Как можа да доведеш тази сбирщина тук. Погледни ги! Какви са тези петльови прически? А за дрехите да не говорим. От кога не са се къпали? Направо вонят. Когато водиш хора в църквата ги предупреди да се измият и приведат в приличен вид.

Милка бе навела смирено глава и се червеше.

– В църквата ти се учиш да бъдеш изрядна християнка, – продължи наставленията си пастирът. – Не можеш да правиш Божия дом за посмешище.

Какво толкова бе направила Милка?

Тя бе действала така, както са постъпвали християните от първи век. Бе отишла и споделила Благата вест, с хора, които погиваха и имаха нужда от спасение.

След като свършеше молитвата си, Вера се стараеше и полагаше всички усилия да помогне, за да получи отговор на молбата си.

Един ден Бог ѝ каза:

– Не е нужно да правиш нещо особено, защото собствените ти усилия ми пречат да действам. Достатъчно е да повярваш и да благодариш от сърце, все едно вече всичко, което си искала е станало.

– Господи, – въздъхна тежко Вера, – изглежда доста неразумно да стоя пасивна и да уповавам на Теб. Имам желание да бъда по-активна.

– Представи си, че трябва да спасяваш удавник, а той през цялото време се опитва да ти помага. Според теб какъв ще бъде резултата?

– Плачевно, – леко се усмихна Вера. – Спомням си, когато бяхме деца, как се опитвах да спася Ники, който бе паднал във водата. Докато се опитвах да го извадя, той пляскаше с ръце и риташе с крака. Това сериозно ме затрудняваше. Имаше момент, когато със своите действия Ники едва не ме удави. И двамата щяхме да потънем.

– Същото става, когато Аз се боря за теб, а ти упорито желаеш да ми помагаш. Не, че не искам или не мога да ти помогна, но със своята намеса ти Ме възпрепятстваш.

Вера осъзна, че Бог не може да работи, докато тя действа.

Бог се нуждае от време, за да отговори на молитвата, а ние често Го лишаваме от тази възможност.

Нужно е време за да се израсте роза и да се отгледа дъб.

Необходимо е време за превръщане на житните класове в хляб. През този период земята се оре и наторява. Дъждът я оросява. Пониква кълн, след това стрък, златно зърно засиява в класовете и след съответната му преработка се получава хляб.

За всичко това се изисква време. А докато чакаме да се изпълни Божието най-добро за нас, по-добре да уповаваме на Него.

„Предай на Господа пътя си и уповавай на Него, и Той ще извърши очакването ти“.

Катедралата Нотр Дам в Париж беше впечатляваща сграда. Архитектурата ѝ пленяваше от пръв поглед. Нейните витражи и красиви ѝ елементи оформящи вътрешността на зданието,  спираха дъха на всеки.

Много векове тя се извисяваше над Париж, но се нуждаеше от обновяване и ремонт. За съжаление той започна едва след възникналия опустошителен пожар, който нанесе много щети на старото здание.

Хората, които обичаха тази осем вековна забележителност, жертваха милиони долара, за да я възстановят.

На каменната структура трябваше да се поставят допълнителни бетонни и метални колони, които да поддържат цялата конструкция. Повреденият интериор и неговите ценни артефакти трябваше да бъдат ремонтирани.

Усилията си заслужаваха, защото за мнозина тази древна катедрала стоеше като символ на надеждата.

Това, което е вярно за сградите, е вярно и за нас. Телата ни, както тази стара църква, в крайна сметка изглеждат доста износени след определен период от време.

Но има добра новина за всеки от нас. Докато губим физическата си жизненост и младост, нашата духовна същност непрекъснато се подновява и расте.

И как можем да постигнем това?

Облягайки се на Светия Дух, Той ни изпълва и преобразява. Нашата духовна нужда от растеж никога не спира, независимо от това, как изглеждат нашите „къщи“.

„Затова ние не се обезсърчаваме, но ако и да тлее външният наш човек, пак вътрешният всеки ден се подновява“.

Денят бе хубав. В такъв като него, хората повече мечтаят, идват им чудесни идеи, в тях се ражда надежда за бъдещето.

Рени бе си навела глава над Библията, а майка ѝ плетеше до нея на пейката. Край тях тичаха и играеха деца.

Изведнъж Рени вдигна очи от книгата и каза изненадано:

– Погледни как Йоан, ни представя бъдещето ни в небесата. Там улиците ще бъдат от чисто злато.

– И какво те притеснява? – майка ѝ усети, че нещо сериозно измъчва дъщеря ѝ.

– Дали няма някакво скрито послание в това описание? – повдигна заинтригувано вежди Рени.

Майката ѝ се засмя и с типични си хумор попита:

– Нима си мислиш, че Бог мисли за злато?

– Тогава защо е павирал с него небесните улици, – попита Рени.

– Златото е просто небесен асфалт, – вдигна рамене майката на Рени.

– Какво искаш да кажеш? Че златото няма такава стойност като тук на земята?

– Просто тук на нашата планета има много неща, на които отдаваме по-голямо значение, а във вечността те ще бъдат нещо несъществено и незначително, – спокойно обясни майката ѝ.

Рени внимателно погледна майка си, която продължи в същия тон:

– Погледни колко време, усилия, жертви, компромиси и внимание отделяме за нещо, което няма да има стойност във вечността.

Какви са вашите приоритети? Осъзнавате ли какви са вечните ценности? Или се залъгвате с неща от този свят, които ръжда ги разяжда и грабители крадат?

Богослужението свърши и хората се изнизаха навън в двора на църквата. Към свещеникът приближи баща с малко момченце. Преди мъжът да каже каквото и да е на Божия служител, малкият попита:

– Тате, какво е това благодат?

Свещеникът бе изумен.

„Това е малко дете, – помисли си служителят, – как да му го обясня, че да го разбере“.

Бащата се усмихна и предложи на сина си:

– Хайде да отидем на детската площадка.

Не си мислете, че този мъж искаше да отклони вниманието на сина си към играта, за да забрави трудния си въпрос. Той имаше нещо на ум.

Детската площадка се намираше близо до църквата, така че не им отне много време да отидат до до нея.

Там имаше напречни греди с различна височина. Бащата предложи на момчето:

– Хвани се за някоя от гредите.

Малкият избра най-ниската и увисна на нея без особени затруднения.

Бащата го подкани:

– Хайде иди към по-високата.

Малчуганът се повдигна на пръсти, силно протегна ръце и с голямо усилие се улови за нея.

– А сега опитай и с най-високата, – плесна с ръце бащата.

Това бе истинско предизвикателство.

Колкото и да подскачаше, от където и да се засилваше, момчето дори не успя да докосне с ръка гредата.

Бащата насърчи сина си:

– Опитай още веднъж, ……. но този път ще ти добавя благодат.

Детето послушно подскочи, баща му го повдигна и момчето извика възторжено:

– Успях!

Сега то вече знаеше какво е благодат.