Има хора, които вечно търсят и искат да разберат същността на нещата. Такъв беше и Искрен. Той не приемаше нищо просто така, трябваше да се убеди, че това е абсолютно вярно.

Скоро Искрен се запозна с Захари. Двамата дълго беседваха върху вълнуващите ги въпроси.

Днес след работа отново се събраха и решиха да се поразходят в близкия парк. Искрен, както винаги нетърпелив, започна веднага:

– Днес цял ден ме вълнуват два въпроса?

Захари бе свикнал с въпросите и мъдруванията му, за това само се усмихна и зачака да чуе, до какво ново умозаключение е стигнал новият му приятел.

– Може ли да има морал извън религията? – попита съвсем сериозно Искрен. – И ако това е така, защо е нужна религията изобщо? Ти нали си християнин, трябва да разбираш по-добре тези неща от мен. Обясни ми.

– Напълно е възможно да има морален човек, които не е религиозен, – започна бавно Захари, за да може да обмисли добре думите си, – но целите и задачите на морала и по-специално на християнството са различни.

– Как така? – изненада се Искрен. – Винаги съм смятал, че християнството изгражда морала.

– Моралът отговаря за отношенията между хората в обществото, а християнството е израз на връзката между човека и Бога. Заповедите в Евангелието напълно могат да регулират и обществените взаимоотношение. Това се вижда от цялата история на християнската цивилизация.

– А аз си мислех, че християнството не само поставя нравствените норми, но това е и главната му цел, – каза Искрен.

– Нравствеността е следствие на това, че човешкия дух се е слял с Божия Дух. Християнинът не върши нищо на сила. Човек воден от Божия Дух, се променя и в живота му нравствените норми стават нещо естествено.

– Даде ми добър материал за размисъл, – каза замислено Искрен. – Това означава ли, че ако стана християнин ще върша само това, което е правилно?

– Да приемеш Исус Христос за свой Господ и Спасител е само началото. Всеки християнин израства постепенно, нищо не става с магическата пръчка.

– Е, сигурно ще се наложи да положа някакво усилия в случая, – неуверено каза Искрен.

– Но тогава ще има кой да ти помага в тази работа, само трябва да Му се довериш, защото Бог не би те оставил. Той ще те изгражда и ще ти помага да станеш подобен на Него.

Двамата се разделиха, като си обещаха пак да си поговорят по тази тема и всеки пое към дома си.

Симеон видя дядо Петър и бързо се насочи към него. Той обичаше да дразни и се надсмива над този благочестив старец.

– Изобилието от знания възпрепятства ли чистата вяра? – попита Симеон.

Той очакваше така да затрудни стареца.

– Отричането на познавателните усилия на човека в църквата се смята  за фалшиво учение, дори за ерес, – отговори спокойно дядо Петър.

– Има хора, които отхвърлят необходимостта от всякакво знание особено за християнството, – подметна Симеон.

– Нима е напразно делото на тези, които търсят знания в Божественото Писание? – засмя се чистосърдечно старецът.

– Те казват, че Бог не иска нищо друго освен добри дела. И че е по-добре да се живее без да се любопитства много.

– От създанието на света това, което е невидимо у Бога, сиреч вечната Му сила и божественост, се вижда ясно и разбираемо чрез творенията Му. Изучавайки ги, ние разбираме, че има Творец, Който е създал и самите нас.

Симеон се ядоса, че не можа да „надговори“ стареца, удари с юмрук по близкото дърво и се отдалечи по пътя.

В коритото на река Бруней се намира селище, състоящо се от четири села, които буквално са във водата. То се нарича Kampong Ayer и неговата история е на повече от 1300 години.

Там живеят около 30 хиляди човека, което е 10% от населението на страната.

Училищата, полицейските участъци, противопожарните станции, болниците, пазарите и къщите са на кокили. Всички съоръжения са свързани с мостове, с обща дължина надвишаваща 36 километра.

Интересното е, че на кокили поставят и съвременните здания от бетон.

Първоначално Kampong Ayer се е разполагало ниско по течението на реката, близо до нейното устие. С течение на времето, селището постепенно „се премества“ нагоре по реката.

Kampong Ayer е признато като национално богатство и държавата полага големи усилия, за да се запази този начин на живот.

Валери се прибра в къщи и подаде на жена си един пакет.

– Това е за теб.

Елена го отвори. В него имаше книга за големите катедрали в Европа. Тя бе готова да я захвърли, но я привлече посвещението написано в началото на книгата:

„С възхищение за прекрасното, което изграждаш и никой не вижда“.

Тя не можем да назовем всички мъже, които са построили тези катедрали. Беше виждала, че там стои само подписът на архитекта, но и той бе непознат за повечето хора.

Елена си спомни една история, в която строител се старал дълго време да постави една каменна птичка, която отгоре била покрита с покрив и не се забелязвала много. Когато попитали строителят: „Защо си губиш времето за нещо, което никой няма да види?“ Той отговорил:  „Защото Бог вижда“.

Елена затвори книгата и сякаш чу Бог да ѝ казва:

„Аз те виждам. За мен не си невидима. Всяка твоя жертва за Мен е значима. Виждам всеки той изпечен сладкиш, всяко твое усилие и се радвам. Виждам и твоите сълзи на разочарование, когато нещо не върви, както трябва. Не забравяй, че ти строиш великолепна катедрала. Тя няма да бъде завършена до края на живота ти на земята и ти никога няма да живееш в нея, но ако я построиш добре, Аз ще живея в нея“.

Елена се замисли:

„Имаше време, когато ме обиждаха, не ме забелязваха, но сега разбирам, че да бъда невидима не е заболяване, което може да разруши живота ми, а изцеление от егоизма ми. Това е хапче против гордостта ми“.

Напълно нормално е близките ни да не забелязват труда ни. Но ние не работим за тях, а се трудим за Него. Така ние му принасяме жертва на хвала. Дори и да правим всичко добре, околните могат никога да не видят и оценят това, но не и Той, нашия Небесен Баща.

Нека нашият труд да остане като паметник, който величае Бога.

Заведението бе празно. Катя гледаше празните столове и съвсем не искаше да мисли, че бизнеса тук запада. За да разсее мрачните си мисли, се връщаше назад, за доброто старо време, когато ресторантът бе претъпкан с хора. Клиентите чакаха на опашка, за да получат маса.

За съжаление тези дни бяха отминали.

Новите собственици така се стараеха да съкращават разходите си, че така унищожаваха печалбата си.

„Странно, – помисли си Катя, – фирмите поставят приходите си пред хората и така губят клиентите си. Но нали те им носят печалба, нима не осъзнават това?“

Катя тъгуваше за доброто старо време.

Тя погледна вратата и видя Нено. Той ѝ помаха с ръка и ѝ се усмихна. Отдавна не бе идвал насам.

„Тя си е съвсем същата, – помисли си Нено., – с огнено червената коса и закръглените форми. Явно прекарва все още дълго време в ресторанта.“

Катя беше родена за лидер и с Нено бяха станали големи приятели, когато той дойде да работи в заведението.

– Къде са хората? – попита Нено. – Обикновено това бе най-натоварения час.

– По-добре не питай. – каза тъжно Катя и махна с ръка. – Това е много болезнена тема. Имаме нов шеф, най-много един месец и ще фалира.

Нено въздъхна разочаровано.

– А ти как я караш? – приближи се до него Катя.- Радвам се да те вида, липсва ми ентусиазмът ти. Като те гледам, май голям шеф си станал. Постигна ли мечтата си?

Нено трепна, имаше чувството, че всичко, което тук бе преживял бе станало едва вчера, а бяха минали шест години от тогава.

Спомняше си с тъга и радост за това време. Скоро се бе разделил с приятелката си. Беше много отчаян.

Видяха се с Катя и тя му предложи да дойде да работи в ресторанта. Той се съгласи. От нея научи всичко за обслужването и клиентите. Тук бе овладял умението да общува с хората и да ги убеждава във всичко.

В това заведение се беше съживил и отново бе станал онова весело и щастливо момче, изпълнено с ентусиазъм.

Изведнъж в ресторанта нахлу някаква група. Нено свали сакото, запретна ръкави и предложи на Катя:

– Имаш ли нещо против ако остана да ти помогна, да обслужиш тези гладници?

– Не, – възрази Катя, – сега ти си голям шеф. – Как така ще сервираш?

– Искам поне за малко да си спомня старото време, – погледна я умолително Нено.

– Знам, че си упорит като магаре и нищо няма да те спре, – въздъхна тежко Катя. – Давай щом си решил.

Нено вземаше поръчки, сервираше, след това почистваше масите, миеше чинии, дори приготви за някои от по-капризни клиенти храна. Сега за него нямаше значение какъв е, важното беше да изслуша хората и да ги обслужи така, че да останат доволни.

Когато групата си тръгна и всичко бе прибрано и почистено, Нено и Катя седнаха на една маса, малко да отдъхнат.

– Знам, че много обичаш тази работа, много пъти съм те наблюдавал, как работиш. Но едно не разбирам, защо именно тази професия ти харесва толкова много? – попита Нено.

– Заради хората е, – отговори Катя, – просто обичам клиентите.

– Дори и тези, които имат лошо настроение?

– Да, дори и тях, – засмя се тя. – Само че аз не ги възприемам така. За мен те са хора, които се нуждаят от повече внимание и любов. Вероятно са в такова състояние, защото са разочаровани от някого или са загубили вярата си в хората. Тогава гледам да спечеля доверието им. Правя всичко, за да бъде приятно прекарването им в заведението. И когато разговаряме, лошото им настроение изчезва. Понякога се налага да положа повече усилия, но си заслужава, когато ги видиш усмихнати да си тръгват от тук.

– Ти винаги си била, мила и отзивчива към хората, – каза Нено.

– И знаеш ли, – махна с ръка Катя, – често получавам картички от доволни клиенти. Идват цели семейства, децата им буквално израстват пред мен. Дори и сега, когато бизнесът не върви, моите маси са винаги пълни, защото хората се чувстват добре, когато ги обслужвам.

Нено напълно я разбираше. Колкото повече сили изразходваше, докато сервираше и обслужваше хората, толкова повече се зареждаше с енергия.

И той стигна до следния извод: Това, което уморява повече от физическия труд, е лошата нагласа.