Децата играеха на улицата и вдигаха страхотен шум. Клаксони се надпреварваха на натовареното шосе. На телевизора говорителят съобщаваше днешните новини.

Григор влезе в стаята погледна очакващо сина си и попита:

– Какъв искаш да станеш като порастнеш?

– Искам да работя в полицията, – възторжено и с блеснали очи отговори Огнян.

– Полицай?! – лицето на Григор почервеня, а очите му едва не изкочиха от орбитите. – Ти да не си полудял? Навярно се шегуваш.

Огнян отдавна мечтаеше за това. В мечтите си бе виждал как спасява хора, залавя престъпници, помага за откриването на истината, ……

– Искам да стана детектив. Имам голямо желание да помагам на хората.

Григор снисходително се усмихна, той смяташе, че синът му е много малък и още не разбира съвсем нещата, затова толкова лесно се е заблудила детската му душа.

– Знаеш ли колко взима един полицай? Как ще издържаш семейство с такава заплата?

– Ще се справя. Освен това не желая да се женя. Полицейската работа е много интересна. Ще разкривам престъпления и убийства. Знам, че в това ще бъда много добър, – уверено каза Огнян.

– Това е глупава идея, – махна с ръка Григор. – Ченгетата нямат пари, за това всеки може да ги купи. Нима не си чул, че си докарват нещо от страни. Шайка рушветчии.

– Но, татко, ……

– Ти си твърде умен, за да станеш един от тях, – Григор впери невиждащ поглед в прозореца и добави. – Виждам те като човек, които притежава най-малко един милион долара или евро.

– Не, татко следователите са страхотни, защо ги оченяш толкова много, – възпротиви се Огнян.

– Ти ще се захванеш с бизнес, ясно ли е, – викна Григор – и не какъв да е бизнес. Ти си млад човек и ако се ориентираш добре, ще можеш да печелиш по милион на година.

– Тук не става въпрос само за пари, – възмути се Огнян. – Освен пари в този живот има и други неща ….

Григор замахна и ударът му попадна върху ухото на момчето. Това беше доста неочаквано за Огнян.

– Какво знаеш ти за парите? – Григор изригна като вулкан. – Нищо. Парите са единственото нещо, което има значение. Парите са на първо място. След това вече ще мислиш за жена, семейство, приятели, …. Щом си мой син, няма да ставаш никакъв си следовател. Ясно ли е?

– Да, – едва изрече Огнян.

– А така те искам, моето момче. Сега ми кажи какъв ще станеш като порастнеш?

– Бизнесмен, – но като си спомни за плесницата, се поправи, – искам да кажа банкер.

– Какъв банкер? – попита бащата с гордост, защото смяташе, че синът му е възприел правилно урока, който му даде.

– По инвестициите, – смънка Огнян.

– Браво, моето момче, – Григор потупа сина си по рамото. – И никакви полицаи и следователи в главата ти, разбрахме се нали?

И без да дочака отговора на Огнян, Григор усмихнат напусна стаята.

Разказват, че един човек много често преглеждал колонката на некролозите в местния вестник.

За негова голяма изненада веднъж в списъка на скоро починалите, видял своето име. Първоначално той се посмял на тази ситуация, но скоро телефонът започнал непрекъснато да звъни. Шокираните му приятели и познати бързали да изкажат съболезнования на семейството му.

Накрая ядосан, човекът позвънил в редакцията на вестника и заявил:

– Независимо, че моето име е споменато в колонката за некролозите, аз нямам намерение да умирам.

Редакторът бил много смутен и дълго време се извинявал. Накрая доста развълнуван той казал:

– Не се притеснявайте, господине, ние всичко ще поправим. В утрешния брой на вестника вашето име ще фигурира в списъка на новородените…..

Може би тази история ви изглежда смешна, но от нея може да се извлече добър духовен урок.

Ние не можем да се родим отново за обновения живот в Христос, докато нашият стар човек не бъде разпънат на кръста и умре.

Библията ни разкрива една удивителна истина: „.. бяхте мъртви чрез вашите престъпления и грехове … Бог … ни съживи заедно с Христос … Затова бъдете подражатели на Бога, като възлюбени деца“.

Въпреки, че Бог може мигновено да ни преобрази, той е избрал да ни развива по-бавно. Исус умишлено е развивал учениците Си постепенно, точно както Бог позволи на израилтяните да заемат Обетованата земя „малко по малко“, така че да не бъдат претоварени. Той предпочита да работи стъпка по стъпка в живота ни.

Защо отнема толкова време да се променим и да порастнем? За това има няколко причини:

Ние се учим бавно. Често се налага да учим урок 40 или 50 пъти, за да го научим, както трябва. Проблемите продължават, повтарят се и ние си мислим: „Пак ли? Аз вече съм научил това!

Но Бог знае по-добре. Историята на Израел илюстрира колко бързо забравяме уроците на Бог и колко бързо се връщаме към старото си поведение. Ние трябва многократно да повтаряме това, което сме научили.

Имаме много още да отучваме за неща, които създават повечето от нашите проблеми. Всички наши лоши навици не се развиват за една нощ, тогава е нереално да очакваме, че те ще си отидат веднага. Това не е хапче, молитва, или принцип, който веднага може да отмени щетите нанесени от много години. В случая се изисква упорита работа, при която става отстраняването на лошите  и порочни навици, каито се заменят с чисти и добри такива.

Растежът е болезнен, понякога и страшен. Няма растеж без промяна. Няма промяна без страх или загуба. Няма загуба без болка. Всяка промяна е свързана със загуба на нещо. Например, страхуваме се за загубите си, дори ако нашият стар начин е в разрез с новото, това е като чифт износени обувки, които не искаме да захвърлим, защото са удобни и познати.

За изграждане на добрите навици се изисква време, за да се развият. Не забравяйте, че вие сте сбор от вашите навици. Вашите навици определят характера ви.

Има само един начин да развием навиците на Христо-подобен характер. Трябва да ги практикуваме, а това отнема време! Навици не се променят мигновенно.

Това бе обикновена фабрика за производство на паста за зъби, но имаха голям проблем. В края на конвейра излизаха празни тубички.

Директорът осъзнавайки важноста на въпроса събра началниците на цеховете. Дълго умуваха.

– Конструкторския отдел е много натоварен, не можем да му възложим да решава и този проблем, – констатира някой от инженерите.

– Да привлечем тогава друга инженерна компания, – обади се друг.

– Но това е много дълъг процес, – възропта един не много млад ръководител. – Първо трябва да се предвиди бюджет. Следва предложение за сключване на контрактът, – мъжът сви още един от пръстите си на ръката, – привличане на независима трета фирма като изпълнител и т.н. Това са шест месеца разтакаване най-малко, да не говорим за похарчените средства.

– Някой има ли някакво конкретно решение по въпроса, – гласът на директорът звучеше отчаяно и потиснато.

Нерешително и плахо напред пристъпи млад инженер, той скоро бе постъпил във фабриката:

– Да вземем високо технологична везна. Тубичките една по една ще минават през нея. Щом теглото на някоя от тях се окаже по-малко, ще се включва сирена и работник, ще отива до накрая на лентата, за да я отстранява.

Все пак  това бе някакво решение и ръководителите си тръгнаха успокоени. Много скоро след поставянето на везната, вече нямаше толкова много празни тубички и оплакванията на клиентите намаляха.

След известно време изненадващо защо и директорът не знаеше, но вече нямаше брак, а оплакванията бяха секнали.

– Отчетът може да не е верен, – каза на себе си директорът и реши лично да се увери какво става.

Когато директорът влезе в цеха, забеляза, че няколко метра преди везната е пуснат най-обикновен вентилатор за 30 лева, който издухваше празните тубички в кошница.
Когато ръководителят на цеха го видя бързо дотича:

– А, това ли? – махна с ръка към вентилатора. – На един от работниците му омръзна постоянно да тича до края на лентата, когато свирнеше сирената, за да маха празните тубички.

– Какво просто решение, – засмял се директорът. – Човек, който не познава целия технологичен процес е успял да види и внедри нещо съвсем просто. Трябва да поощрим работникът за далновидността му. Това е един добър урок за нас. При всяка възможност трябва да мислим по-простичко, независимо от това колко голям ни изглежда проблема.

В семейството растели две деца, момче на шест години и момиче на осем години.
Веднъж преди да започнат обяда, ги пратили да си измият ръцете. Децата изтичали бързо до мивката. Момичето, което било по-голямо и по-силно избутало брат си от вратата и първа застанала пред мивката. На брата това не се харесало и близо до чешмата двете деца се сборичкали.
Когато децата се върнали на масата момичето се оплакало:
– Той ме бутна.
– На момичетата трябва да се отстъпва, – казал бащата и сърдито погледнал сина си.
Момчето запомнило този урок за цял живот. За него баща му бил авторитет, а той искал да бъде добър син. През целия си живот той се стараел да отстъпва на момичетата и жените.
Отстъпвал им във всичко, в автобуса мястото си, на работата най- печелившите задачи, а на опашка за концерт последните билети.
В къщи на жената си давал право на последната дума. Веднъж чул от съпругата и децата си следният извод за себе си:
– Ти си неудачник!