Тодор седеше в края на работния ден с лопата в ръцете. Трябваше да е доволен от работата, която е свършил днес, но уви. Бе прекалено уморен.

Раменете го боляха, а умът му бе зает с новопоявилия се проблем.

– Иска ми се да избягам от всичко, – Тодор въздъхна тежко.

Той вдигна и двете си ръце нагоре, като остави лопатата.

– Като се прибера ще си включа телевизора, – започна сам да крои планове за вечерта. – Не винаги го слушам, но поне не се чувствам сам.

Изведнъж Тодор трепна, нещо се събуди в него.

Той затвори очи и прошепна:

– Господи …

Умората го възпираше, за да каже нещо повече, но в тази дума се съдържаше изтощението, отпадналостта, безсилието и немощта му.

Тодор явно бе избрал при Кого да отиде. Изборът му бе правилен, защото именно Този ни призовава: „Елате при мен всички отрудени и обременени и Аз ще ви успокоя“.

Такава почивка не можеше да му даде телевизията, нито добрият сън, защото те предлагат краткотрайна и зависеща от обстоятелствата отмора.

Бог винаги ни дава истинска почивка дори сред проблемите. Той е в контрол на нещата.

Можем да Му се доверим. Да издържим в трудни ситуации поради силата за възстановяването, които само Той може да даде.

Дали защото времето се оправи или старците станаха по словоохотливи, не знам, но независимо от различията в мненията и пристрастията си, те се бяха събрали в селската кръчма.

Разговаряха съвсем спокойно. Нямаше разгорещени спорове. Просто обменяха мнения.

– Какво ще кажете за „твърде малко и твърде късно“, а за „твърде много и твърде рано“? – попита Симеон.

– Това е начинът, по който бих описал нашето време. В едно общество, претрупано с преувеличени твърдения, намирам случайното „не съвсем достатъчно“ за чисто наслаждение, – изказа мнението си Григор.

– Твърде много празни приказки, богата храна, акцент върху успеха или победата, да бъдеш най-големият и най-добрият …., – започна да изрежда Спас.

– Много сравнения и стремеж за печалба на всяка цена, много срещи и страници във вестника, да не говорим за множеството телевизионни канали, непрекъснатите реклами, спортните отбори, училища и мнения, – продължи списъкът Герасим.

– Днес младите се интересуват от коли, озвучителни устройства, компютри и безалкохолни напитки, да не кажем и алкохол, – подметна Данчо.

– И какво излиза накрая? – поклати заканително глава Петър. – Изграждаме си крайни стандарти. Точките в края на изречението се заменят с удивителни.

– Защо се учудвате? – засмя се Петко, – днес „хубаво“ вече не е достатъчно.

– Трябва да е „фантастично“ и „невероятно“ – забарабани с пръсти по масата Васко.

– Вече нищо не струва една разходка по плажа, – сбърчи нос Дамян, – да послушаш музика, да караш колело или да изядеш една фунийка сладолед.

– Колко е хубаво да се спрем пред истинската красота, – носталгично въздъхна Симеон, – да срещнеш истинска искреност, без явни опити на отсрещния да те впечатли.

– Погледнете, – повиши тон Григор, – за филмите и другите форми на изкуството, речи, проповеди и писания, в които се отразява истинското майсторство, ни убеждават, че е трябвало повече да се каже или изрази.

– Ей, хора, – тропна с крак Петко, – нека да има повече оригинали, а не копия. Да погледнем на познатото по нов начин. Да се сътвори нещо невиждано до сега от отдавна известно нам. Повече мисъл, по-малко приказки.

– Трябва да заявяваш позицията си сдържано, но с по-голям ефект, – подчерта дебело Спас. – Тези неща не бива да се подценяват.

Умориха ли се от приказките или ги налегна умора, но старците се изнизаха един по-един от кръчмата.

Студът се усещаше дори като застанеш край прозореца.

Задуха. Усещаше се есенната умора.

Сред унилите и пожълтели храсти на пейката пред блока бяха седнали бай Сава и чичо Симо.

На лицето на Симо се четеше усмивка на човек, който се чувстваше винаги виновен. Той бе кекав индивид и не на време бе нахлупил на главата си ушанка.

И двамата недочуваха, за това си говореха на висок глас. Човек и да не искаше, неволно дочуваше за какво си приказват.

– Сутрин като се надигна всичко ме боли, – оплакваше се Симо. – Лумбагото ме се е схванало като менгеме. Колената ме въртят, костите ми не се подчиняват. Бъбреците и те се обаждат, а тая проклета простата, не ми дава да пикая. И това ако е живот.

Бай Сава бе прехвърлил деветдесетте. Той отдавна бе свикнал с мрънканията и оплакванията за болежките на съседа си.

Днес явно му бе писнало, защото тропна с крак и ядно каза:

– Ще те боли, как няма да те боли ….. Като не щя да умреш навреме, сега всичко ще те боли.

Дали не бе прав стареца?

Старостта не е проблем, а неангажираността по това време.

Зеленина бе започнала да обгръща дърветата в планината. Симо бодро крачеше нагоре. Зовяха го висините.

Изведнъж погледа му се отклони и попадна на момче, което караше велосипед. То въртеше трудно педалите, защото вятърът бе насрещен.

Докато момчето се напрягаше с последни сили, за да не бъде съборено от насрещния бързо движещ се въздух, се показа теснолинейката, която отиваше в същата посока, нагоре към върха.

Машината вървеше доста бавно. Това даде възможност на момчето да се хване отстрани за композицията и то полетя напред като птица.

Симо се замисли. Той знаеше, че не току така пред него изникваха разни ситуации.

– Аз приличам на това момче с велосипеда, когато съм уморен и изтощен, – каза си той. – Не се отказвам лесно, но когато водя изморителна борба срещу препятствията, се нуждая от силна ръка, от която да почерпя сила. Няма по-силна десница от Божията.

Момчето се бе изгубило вече от погледа му, но възникналите мисли продължаваха да го вълнуват.

– Достатъчно е да общувам с Господа и да запазвам връзката си с него, – констатира Симо.

Понякога се нуждаем от вяра, колкото синапово зърно, за да може Неговата сила да ни подкрепи и да изпълним това, което не ни е по силите.

Когато получим помощта Му, умората изчезва и ние успяваме в начинанието си.

Групата се изкачваше към върха. Пътеката бе стръмна.

Поради ентусиазма и умората едни бяха по-напред, а други значително изоставаха.

Камен се катереше някъде по средата и философски разсъждаваше:

– Животът е едно стръмно изкачване….

Той чуваше насърчителните викове на тези отпред:

– Не се предавайте! Давайте нагоре!

И му ставаше добре на сърцето.

– Човек трябва да има много сила и твърда походка, за да достигне върха, – продължи разсъжденията си той.

Докато се изкачваше, хоризонта пред него се разширяваше.

Той гледаше и се възхищаваше на това, което виждаше от височината, до която бе достигнал. За това махаше на тези, които бяха след него, да побързат, за да се насладят и те на очарованието, което го бе обзело.

Ако сте изпреварили другите „извикайте“ ги. Това ще им предаде смелост да си проправят път по скалистата пътека.

Когато намалее вярата на някой и „маслото“ му е почти свършило, издигнете глас и насърчете уморения и изтощен пътник, за да го предпазите от падение.

Споделете вашите борби по стръмната пътека и как Господ ви е помогнал в бурите и ви е спасил от големи опасности.