Рени бе на плажа с малкия си син Стоян. Тя бе много изморена, но не посочи морето на сина си и не каза:

– Иди да се забавляваш, а аз ще подремна малко.

Това би било много безотговорно.

Въпреки умората си тя поведе сина си и го доведе до мястото, където вълните се разбиваха в брега.

– Виж, – каза му тя, – колко са големи тези вълни. Навлезеш ли по-навътре те те дърпат още по-навътре.

Рени искаше да внуши на Стоян здравословно уважение към морската шир, която е по-голяма и по-мощна от него.

Тя не желаеше детето ѝ да се втурне напред, без да знае с какво ще се сблъска, но същевременно не искаше той да бяга ужасен от морето.

За това му показа как да си играе, да се плиска и забавлява във вълните.

Рени искаше Стоян да ума подходящ баланс между любов и уважение към морето.

По същия начин, когато Библията говори за страха от Бога, целта не е да се страхуваме от Него. Става дума за здравословно уважение. Бог е много по-голям и по-могъщ, отколкото можем да разберем.

Той е всемогъщият Създател на вселената! Не можем да го поберем в джоба си и да го носим със себе си като талисман за късмет.

Когато открием здравословен „страх“ от Бога, вероятността да приемем любовта Му за даденост е много по-малка. Това подхранва нашето удивление и ни приближава към Него.

Минчо се чувстваше зле.

Умората го смачкваше, но той си каза:

– Нали съм непрекъснато зает с някаква дейност. Изглежда това е голямо натоварване и се уморявам много.

Добре, служението не е лошо нещо, но Минчо имаше един проблем.

Той го осъзна една сутрин, когато се събуди:

– Много съм жаден. Имам чувството сякаш съм изсъхнал. От къде ми дойде това на главата?

Замисли се.

Изведнъж лицето му се озари от усмивка и Минчо разбра:

– Не пия свободно от Водата на живота. Пренебрегвам изучаването на Библията – и той продължи да изброява. – Бързам да си кажа молитва. Не слушам гласа на Господ, защото просто съм твърде зает.…

Минчо разроши с ръце косите на главата си.

Падна на колене и започна искрено да се моли:

– Благодаря Ти, Господи, че все още ми даваш днес Жива вода от Кладенеца, която никога не пресъхва….

Всяко напрежение, умора и неудовлетворение се стопи, а на тяхно място се изля такъв мир, какъвто никой не може да си представи.

Тодор седеше в края на работния ден с лопата в ръцете. Трябваше да е доволен от работата, която е свършил днес, но уви. Бе прекалено уморен.

Раменете го боляха, а умът му бе зает с новопоявилия се проблем.

– Иска ми се да избягам от всичко, – Тодор въздъхна тежко.

Той вдигна и двете си ръце нагоре, като остави лопатата.

– Като се прибера ще си включа телевизора, – започна сам да крои планове за вечерта. – Не винаги го слушам, но поне не се чувствам сам.

Изведнъж Тодор трепна, нещо се събуди в него.

Той затвори очи и прошепна:

– Господи …

Умората го възпираше, за да каже нещо повече, но в тази дума се съдържаше изтощението, отпадналостта, безсилието и немощта му.

Тодор явно бе избрал при Кого да отиде. Изборът му бе правилен, защото именно Този ни призовава: „Елате при мен всички отрудени и обременени и Аз ще ви успокоя“.

Такава почивка не можеше да му даде телевизията, нито добрият сън, защото те предлагат краткотрайна и зависеща от обстоятелствата отмора.

Бог винаги ни дава истинска почивка дори сред проблемите. Той е в контрол на нещата.

Можем да Му се доверим. Да издържим в трудни ситуации поради силата за възстановяването, които само Той може да даде.

Дали защото времето се оправи или старците станаха по словоохотливи, не знам, но независимо от различията в мненията и пристрастията си, те се бяха събрали в селската кръчма.

Разговаряха съвсем спокойно. Нямаше разгорещени спорове. Просто обменяха мнения.

– Какво ще кажете за „твърде малко и твърде късно“, а за „твърде много и твърде рано“? – попита Симеон.

– Това е начинът, по който бих описал нашето време. В едно общество, претрупано с преувеличени твърдения, намирам случайното „не съвсем достатъчно“ за чисто наслаждение, – изказа мнението си Григор.

– Твърде много празни приказки, богата храна, акцент върху успеха или победата, да бъдеш най-големият и най-добрият …., – започна да изрежда Спас.

– Много сравнения и стремеж за печалба на всяка цена, много срещи и страници във вестника, да не говорим за множеството телевизионни канали, непрекъснатите реклами, спортните отбори, училища и мнения, – продължи списъкът Герасим.

– Днес младите се интересуват от коли, озвучителни устройства, компютри и безалкохолни напитки, да не кажем и алкохол, – подметна Данчо.

– И какво излиза накрая? – поклати заканително глава Петър. – Изграждаме си крайни стандарти. Точките в края на изречението се заменят с удивителни.

– Защо се учудвате? – засмя се Петко, – днес „хубаво“ вече не е достатъчно.

– Трябва да е „фантастично“ и „невероятно“ – забарабани с пръсти по масата Васко.

– Вече нищо не струва една разходка по плажа, – сбърчи нос Дамян, – да послушаш музика, да караш колело или да изядеш една фунийка сладолед.

– Колко е хубаво да се спрем пред истинската красота, – носталгично въздъхна Симеон, – да срещнеш истинска искреност, без явни опити на отсрещния да те впечатли.

– Погледнете, – повиши тон Григор, – за филмите и другите форми на изкуството, речи, проповеди и писания, в които се отразява истинското майсторство, ни убеждават, че е трябвало повече да се каже или изрази.

– Ей, хора, – тропна с крак Петко, – нека да има повече оригинали, а не копия. Да погледнем на познатото по нов начин. Да се сътвори нещо невиждано до сега от отдавна известно нам. Повече мисъл, по-малко приказки.

– Трябва да заявяваш позицията си сдържано, но с по-голям ефект, – подчерта дебело Спас. – Тези неща не бива да се подценяват.

Умориха ли се от приказките или ги налегна умора, но старците се изнизаха един по-един от кръчмата.

Студът се усещаше дори като застанеш край прозореца.

Задуха. Усещаше се есенната умора.

Сред унилите и пожълтели храсти на пейката пред блока бяха седнали бай Сава и чичо Симо.

На лицето на Симо се четеше усмивка на човек, който се чувстваше винаги виновен. Той бе кекав индивид и не на време бе нахлупил на главата си ушанка.

И двамата недочуваха, за това си говореха на висок глас. Човек и да не искаше, неволно дочуваше за какво си приказват.

– Сутрин като се надигна всичко ме боли, – оплакваше се Симо. – Лумбагото ме се е схванало като менгеме. Колената ме въртят, костите ми не се подчиняват. Бъбреците и те се обаждат, а тая проклета простата, не ми дава да пикая. И това ако е живот.

Бай Сава бе прехвърлил деветдесетте. Той отдавна бе свикнал с мрънканията и оплакванията за болежките на съседа си.

Днес явно му бе писнало, защото тропна с крак и ядно каза:

– Ще те боли, как няма да те боли ….. Като не щя да умреш навреме, сега всичко ще те боли.

Дали не бе прав стареца?

Старостта не е проблем, а неангажираността по това време.