В малък град намиращ се далече от столицата живееше жена, която бе пълна загадка за всички. Наричаха я Матилда. Тя не бе красива. Бе леко закръглена. Обличаше се дори малко старомодно.

В нея нямаше нищо необичайно. Не демонстрираше никакви особени достойнства и въпреки всичко мъжът ѝ я обожаваше.

Ключът на тази загадка бе много прост.

Нека посетим този тих дом, изпълнен с много топлота и любов.

Беше вечер. Матилда приготвяше вечерята. Скоро мъжът ѝ щеше да се върне от работа.

През деня там, където работеше съпругът ѝ, на тази дата раздаваха заплатите. Когато Огнян се прибра, той отиде в кухнята, целуна Матилда и ѝ даде получените пари.

Тя прекъсна веднага работата си, обърна се към него и нежно каза:

– Знам колко много труд си положил, за да спечелиш тези пари. Благодаря ти за това, че в семейството ни имаме всички удобства. На мен не ми се налага да ходя на работа. Благодарение на теб оставам в дома ни, за да се грижа за семейството.

О, не ококорвайте очи от изненада! Това съвсем не бе всичко, което Матилда направи същата вечер.

Тя отиде в стаята, където играеха децата и им каза:

– Моля ви оставете играчките си за малко и станете!

Децата послушаха майка си и впериха покорно поглед в нея.

– Вижте, – каза Матилда, като държеше заплатата на съпруга си в ръка. – Вашият баща много е работил, за да спечели тези пари. Сега на Ана можем да купим нова рокля, а на Иван велосипед.

Огнян слушаше, а лицето му сияеше от удоволствие. Съпругата му не само го ценеше, но учеше и децата му да уважават труда му. За това в неговите очи, Матилда бе най-прекрасната жена.

Тази обикновена жена знаеше как да почита мъжа си, за това тя беше много скъпа и ценна за него.

Слънцето прежуряше, но тя спокойно се излежаваше в локвата. Даже примижаваше от удоволствие.

– Какво блаженство, – каза си жабата, – навсякъде е жега, а аз се разхлаждам в приятно затоплена локва.

Един ден жабата се замисли сериозно:

– Всички си поставят цел в живота. И аз трябва да си поставя такава, но каква да бъде тя?

Мисленето ѝ се отдаваше трудно, но тя напъна всички гънки на малкия си мозък.

Изведнъж жабата подскочи, цопна в локвата и извика:

– Еврика! От днес и аз си имам цел в живота. Как не съм се досетила до сега?! Това е грандиозна задача. Трябва да изляза суха от водата.

Вие навярно ще си кажете тази жаба е откачила. Де се е чуло и видяло такова нещо? Как е възможно да излезе суха от водата?

Когато настъпи голямата суша жабешката цел се сбъдна.

Жабата излезе от локвата. Огледа се. По нея нямаше нито една капка вода.

– Изглежда трябва да се радвам, – въздъхна тежко жабата, – нали целта ми е изпълнена, но …

Какво „но“, хората цял живот се борят за да постигнат целта си, някои дори не я осъществяват. А тя? Постигнала е целта си, но май не се радва много.

– Ех, – пое си дълбоко въздух жабата и погледна тъжно пресъхналата локва, – всичко бих дала на света, сега да можех да изляза от локвата пак мокра.

Денят бе хубав. От толкова време слънцето не се бе показвало, но сега разсипваше щедро от топлината си и осветяваше ярко всичко наоколо.

Жеко стоеше навън със своите две кучета Рош и Пепо. Поради лошото поведение на Пепо, той бе привързан на каишка.

Рош спокойно стоеше през цялото време от едната страна на Жеко. То бе много добро куче, а Пепо постоянно изпитваше търпението на своя стопанин.

Е, Жеко е имал и по-добри дни с него, но днес той постоянно се дърпаше и обтягаше каишката около врата си. Въпреки желанието му да се отдалечи, кожената ивица обиколила шията му го ограничаваше.

Наблюдавайки кучетата си, Жеко се замисли:

– Не сме ли и ние така? – каза си той. – Понякога сме като тези животни и децата, които постоянно тестват границите поставени от родителите и приятелите им. Като тинейджъри се опитваме да станем независими, а когато станем по-големи ограниченията за нас се поставят от работодателите ни.

Жеко се почеса по главата, загледа се към близката гора обгръщаща близкия хълм и продължи с разсъжденията си на глас:

– Колко далеко можем да се дърпаме и настояваме на своето? Хубавото е, че Бог не ни е поставил каишка, за да ни държи в Своята воля. Той ни е дал право да избираме. Но с този избор не отиваме ли много далече? Прекалено много грехове от наша страна изтриват в съзнанието ни границата между правилно и неправилно. Какво всъщност Той е направил с нас?

Жеко крачеше с кучетата си и весело си подсвиркваше. Хубавият ден подхранваше доброто му самочувствие.

– Бог ни е отпуснал по-дълъг повод, – засмя се Жеко, – за да ни върне обратно, като ни помогне да преодолеем срутилите се върху нас неприятности и да ни даде правилия начин на живот. Колко е хубаво, че Исус ни замести, изтърпявайки наказанието – смърт, което ни се полагаше за греховете ни, за да живеем един пълноценен живот изпълнен с Неговата любов.

Пепо подръпна нервно каишката си, след като нещо изшумоля в близкия храст край пътя, но това не спря разсъжденията на Жеко.

– Нека изчислим какъв е резултата от следването на Бога. Тази стойност е вече изплатена, като прибавим и нашата цена, получаваме живот, който дори не можем да си представим. Непрекъснато се изпитват границите поставени от ежедневието ни, но това не важи за Божията любов, защото Тя няма граници. Само заради Нея си заслужава да Го следваме и да не се отклоняваме от волята Му.

По пътеката вървяха човек и две кучета. Всяко от животните кротко пристъпяше край стопанина си.

Пепо сякаш прозря разсъжденията на Жеко и без да се дърпа вече, мирно и с удоволствие следваше, макар и на каишка, господаря си.

Там, където се срещаха двете течения, се бе образувал водовъртеж в реката. Близо до брега привличаше погледите красива и изящна лилия.

Въртопът бе я забелязал и си каза:

– Тя трябва да бъде моя. Ще използвам всички средства, за да я покоря.

И той започна да предлага на очарователната красавица неща, звучащи привлекателно за нейните уши:

– Ела да направиш една вълнуваща разходка по реката върху бързите ми вълни. Виж колко е нежна и прохладна водата в сравнение на непоносимата жега, която цари около теб ……..

Въртопът не преставаше да предлага на лилията всевъзможни развлечения и удоволствия, които тя би могла да изпита на движещи се с голяма скорост негови вълни.

Красавицата започна да се колебая. Предложенията звучаха примамливо и съблазнително.

Тези ухажвания на въртопа не останаха незабележими за бръмбара, който бе лудо влюбен в нежното цвете. Сърцето на твърдокрилото насекомо се сви от болка, защото виждаше, че красивата лилия бе склонна да последва жестокия въртоп.

– Той ще те погуби, – нещастният бръмбар се опитваше да спре омаяната лилия. – Ти ще пропаднеш във водите му и ще се изгубиш.

– Той е толкова силен, красив и тайнствен, – възрази опиянена лилията. – Може би ще приема предложението му.

– О, така ли? – извика отчаяно бръмбарът. – Тогава виж, какво те очаква, ако го направиш.

Той сви криле и скочи във водовъртежа. Водите се завихриха край него и бръмбарът изчезна от погледа на лилията.

Ненагледното цвете присви белите си нежни листа и се разплака. Нейният верен приятел, се бе пожертвал, за да я предпази от глупостта, която бе решила да извърши.

Едва сега тя разбра какво е да бъдеш обичан истински.

Слънцето избута няколко облака и надникна. Видя, че земята е побеляла и отново се скри. Нямаше вятър и съвсем не беше студено, въпреки снега.

Пламен се запозна с Никола в парка. Двамата се харесаха взаимно и Пламен покани новия си приятел на гости.

Никола малко се стесняваше, защото не знаеше как ще го посрещнат родителите на Пламен, за това каза:

– Нека гостуването ми у вас да остане за друг път, – каза Никола и се изчерви от притеснение.

– Как за друг път? – изгледа го войнствено Пламен. – Днес имам рожден ден, не можеш да ми откажеш.

Никола не знаеше какво да каже. Не искаше да обиди това приятно и доброжелателно момче. Нали току що се запознаха.

И двамата се запътиха към шест етажният блок, стърчащ в края на парка.

Когато се изкачиха на третия етаж, Пламен застана на вратата и започна да натиска звънеца, без да маха пръста си от него.

От вътре се чу мърморене:

– Това е само Пламен. Никой освен него не прави такива магаретии.

Вратата се открехна и на прага застана спретната жена на средна възраст. Тя бе готова да се скара на Пламен, но като видя другото момче до него, само се усмихна и каза:

– Заповядайте.

– Мамо, – започна още от вратата да обяснява Пламен, – това е Никола. Днес се запознахме в парка и аз го поканих, за да го почерпя за рождения си ден.

Двете момчета влязоха в една голяма стая, която бе празнично украсена. В средата ѝ имаше маса, а на нея се извисяваше триетажна торта.

Очите на Никола се уголемиха. И у тях празнуваха рождени дни, но никога не бе поднасяна такава огромна торта.

Жената видя възхищението на гостенчето и попита:

– Искате ли да ви отрежа парче от тази тройна шоколадова торта?

Всичко вътре в Никола крещеше: „Да! И ако може с повече шоколад…“

Но от устата му се отрони само:

– Не, благодаря!

Жената го погледна учудено, а Пламен едва не се разсърди:

– Ще ме обидиш!

– Не ми се сърдете, – добродушно каза Никола. – Предстои ми състезание и трябва да се съобразявам с калориите, които поглъщам. В противен случай  мога да надвиша килограмите и ще ме дисквалифицират.

– Е, чак пък толкова, – недоверчиво го погледна Пламен.

– За това състезание съм положил много усилия, – наведе глава Никола. – Искам да участвам в него.

– И ще се лишиш за това от едно вкусно парче торта? – вдигна рамене недоумяващо Пламен.

– Когато побеждавам, съм много въодушевен и изпитвам задоволство от постигнатото, – сърдечно се усмихна Никола. – Това надминава моментното удоволствие от вкусен десерт.

Пламен погледна корема си, който изглеждаше като надут плондер, погали го и каза:

– Може би имаш право. Трябва малко и аз да се постегна. Може да не достигна големи успехи в спорта, но поне няма да ми се подиграват, че съм дебел.

Никола го прегърна и добави:

– Ако искаш, непременно ще успееш!

И двете момчета се засмяха.

Думичката „не“ е красива дума. Може би една от най-красивите, особено ако знаеш какво те очаква в сравнение с предложеното.