Тази година се оказа тежка не само за хората, но и за животните. Горещото време не пощади никой.

В такъв зноен ден Донка Петрова приключи работата си и тръгна за дома си. Температурата бе над 30 градуса. Едва се дишаше.

Донка вървеше по тротоара, забила поглед надолу. И изведнъж я забеляза. Малкото крилато същество бе толкова изтощено, че едва пълзеше по тротоара.

– Горката пчела! – въздъхна съчувствено Донка. – Сигурно е от жегата.

Тя имаше желание да ѝ помогне, но не знаеше как.

Изведнъж Донка си спомни едно предаване, в което се говореше за даване на смес от захар и вода на пчелите.

– Не е много трудно, – каза си Донка. – Ще разбъркам в една лъжица захар и вода и ще дам на омаломощеното животно.

Тя изтича обратно в офиса, където работеше. Там имаше захар и лъжица, които ползваше за кафето.

Но изведнъж се сепна:
– С лъжица ще ми е трудно да ѝ дам разтвора по-добре със спринцовка. По-сигурно е.

Решила да довърши докрай нещата, изтича до близката аптека и купи една спринцовка. След това направи разтвора, изля го в цилиндричната помпичка, постави на върха иглата и отиде при пчелата.

Когато насекомото получи дозата си от сладко, леко се надигна и малко се активизира.

Донка я премести на сянка. Не се мина много време и пчелата излетя.

Когато Донка сподели с дядо Стойо, нейният съсед, какво е направила, той се засмя и каза:
– По това време на годината пчелите могат да изглеждат сякаш умират или са мъртви, но това съвсем не е така. Те се уморяват. Просто не им достига енергия, за да долетят до кошера си. За това е правилно ако се види изтощена пчела да ѝ се даде разтвор в съотношение 2 супени лъжици захар и 1 супена лъжица вода. Хубаво си направила. И тя е живинка, душа носи.

Пътят бе широк и хлъзгав след дъжда. На всичкото отгоре светофара сменяше много бързо зеленото с червено.

На единият тротоар стоеше възрастна двойка, която се крепеше едва едва.

Когато светна зелено, болните им и подути крака се затътриха по хлъзгавото шосе. Двамата старци напредваха прекалено бавно.

Зададе се компания от 10-11 души. Младежи на възраст между 17 и 20 години. Не изглеждаха много „интелигентни“.

Пиеха бира, пушеха, а един от тях свиреше на китара модните хитове на днешния ден.

Компанията шумно премина покрай възрастната двойка, която бавно се придвижваше.

Оставаха само още пет секунди и щеше да светне червеното око на светофара, а старците се намираха на средата на шосето.

Изведнъж един от групата на младежите, които бяха стигнали отсрещния тротоар извика:

– Момчета! – и посочи с ръка възрастната двойка, който безнадежно стояха на средата на пътя.

Като по команда, без да се уговарят допълнително, младежите се разположиха във верига от единия до другия тротоар. Така останаха, докато двамата старци извървяха останалата част от пътя до заветния тротоар.

Колите и от двете страни спряха. Шофьорите натискаха клаксоните нервно. Някои тях ги заплашваха:

– Хулигани, махнете се от пътя, че като сляза ще ви напердаша.

– Каква е тази демонстрация? Махайте се от там, да не заиграят юмруците.

Други просто се забавляваха:

– Голяма работа са.

– Само за миг спряха цялото движение.

– Браво!

Когато двойката възрастни хора стъпиха на отсрещния тротоар, групата младежи развалиха веригата и продължиха пътя си.

Достойна постъпка и съвсем осъзнато действие, нали?! И то от индивиди, които не вдъхват доверие и никой нищо добро не очаква от тях.

Внимавайте следващия път добре, когато преценявате другите около вас.

Днес денят бе много емоционален. Недко Иванов посети няколко приятели в болницата.

Той видя едно семейство обляно в сълзи, което очакваше наближаващата смърт на техен близък и се подготвяше за тежката загуба.

Един радостен младеж едва не го събори на входа. Той беше сияещ и възторжено викаше:

– Изследванията ми са добри. Утре се прибирам в къщи. По-добри новини от тези не съм чувал до сега.

Щастливецът прегърна Недко и го завъртя.

Иванов седна в градината пред болницата и се загледа в небето. Облаците се бяха разделили. От едната страна бяха пухкави и бели, а от другата тъмни и мрачни, предвещаващи наближаващата буря.

– И двата вида облаци са съставени от едни и същи капки вода, – каза си Недко, – само че едните съдържат повече капки от другите.

„Радостта и мъката вървят заедно в живота. Но понякога идва по-голямо благословение след буря – мислите на Иванов се рееха като облаците по небето“.

Недко се изправи и тръгна към главната улица. А през това време той продължи да разсъждава на глас:

– В живота с Христос всичко, което ни се случва ни дава възможност да почувстваме Неговата любов. През по-тежките изпитания по-осезаемо чувстваме Божията благост.

Вятърът силно разклати клоните. Онези черни и мрачни облаци, май бяха приближили вече.

– Понякога и да не усещам Божието присъствие, – развълнувано крачеше Недко по тротоара, – аз пак получавам отговорите, които търся.

Едри капки дъжд вече безмилостно удряха минувачите.

– Колкото и големи бури да ни връхлитат, – засмя се Недко, – те могат да ни донеса и откровение по някои въпроси.

Протойереят Алексей отиде да поздрави за Възкресение Христово свой приятел, който служеше в съседна църква. Двамата си поговориха за празника, а след това всеки се отправи по работите си.

Беше пролет, слънцето грееше, дори бе горещо.

Алексей се разхождаше сред тихия Възкресенски ден. Много хора бяха отишли на вилите си, за това градът бе опустял. Вечерта настъпи бързо, а слънцето побърза да се прибере.

Алексей тръгна към църквата. Той забеляза колко много хора минават край нея с бира в ръка и слушалки на ушите. Те разговаряха помежду си, но никой не обърна глава към църквата

– Възкресение Христово не им е нужно, – въздъхна протойереят. – Те си имат слушалки, от които слушат любимата си музика и бира, която им доставя удоволствие.

Изведнъж Алексей забеляза пред себе си един скитник, целият с мръсни и прашни дрехи. Хората не желаеха да имат нищо общо с него и за да избегнат среща с него,  веднага се преместват на другия тротоар. Те бяха толкова чисти и спретнати…

Скитникът въобще не им обърна внимание, но когато стигна до църквата, свали скъсаната си шапка…. Прекръсти се и се поклони пред вратите на църквата. След това си тръгна.

Колата на Алексей бе наблизо, а там имаше кашон с храна и вино, бяха му ги подарили за празника.

Протойереят бързо стигна до нея, видя, че скитникът не е отишъл много далече и си помисли: „Ще му дам нещо за празника“.

Алексей отвори багажника и повика скитникът:
– Ей, скъпи, ела тук!
Скитникът се обърна и като разбра, че го викат, приближи свещеника и попита:
– Да ви помогна ли?

Центърът на града бе красив, но ако се вгледате в дворовете в покрайнините, ще видите разнебитени къщички, които са вече на повече от 150 години и частни къщи, които доживяват своя век на старци и бабички.

Зад тези стари, износени и негодни вече старини често пробягваха плъхове и маршируваха колони от хлебарки.

Навън валеше проливен дъжд. Можеш да видиш как пробягват хора с чадъри и такива без защита от дъждовната вода, които набързо я изтриваха от лицата си.

Мина кола. Голяма, червена, с тъмни стъкла. Изведнъж тя спря. Един от прозорците ѝ се отвори и се показа женска ръка с маникюр, която изхвърли на пътя малко рижаво коте.

Колата замина, а под дъжда остана да мяучи дребничкият нещастник. От там веднага мина друга кола, която обля малкия клетник с кална вода. Добре, че поне го заобиколи, а не го смачка.

Само за няколко минути рижото коте се превърна в крещяща за помощ мръсна буца кал.

Котето стоеше до бордюра и не можеше да се качи на тротоара, а минаващите коли го обливаха с мръсна вода от локвите. Малкото телце потрепваше и издаваше жални вопли.

Една кола спря. Тя бе от скъпите, гладка и лъскава. От нея излезе мъж с впечатляващо скъпо палто и безупречен черен костюм. Той си свали шала си, уви с него мокрото коте и го притисна към гърдите си.

Седна в колата си, а малкото постави на предната седалка. След това господина изтри с шалчето си безпомощното животинче. Позвъни на някого по телефона и поръча:

– Вземете мляко и гранули…. не знам какво точно ще яде.

Когато от отсрещната страна се съгласиха с новото попълнение на семейството, колата тръгна.

Така малкото изхвърлено коте се сдоби с мляко, топла постелка на която да ляга и добри човешки ръце, които да го чешат между ушите и коремчето. Ръце, които никога няма да го предадат.