Архив за етикет: трева

В нещо красиво

Мракът нахлуваше в стаята бавно и постепенно.

Катя наблюдаваше как светлината се стопява и разсъждаваше на глас:

– Колко грозна би изглеждала земята, ако бе останала мрачна, безплодна и пуста.

Фантазията ѝ се развихри и тя си представи как се появяват папрати, екзотични орхидеи, плачещи върби, полета покрити с трева и разноцветни цветя, …

– Ах, каква красота, – възкликна Катя, – останах без дъх!

Тя прибра ръце пред себе си и се запита:

– Как изглежда земята на моя живот? Скучна или лишена от истинската красота на радостта и щастието или е пуста поради липсата на любов?

Въздъхна тежко и продължи:

– Най-вече грозна заради белезите от греха и страданието.

Внезапно Катя трепна и се оживи:

– Ако Бог чрез силата на Своето Слово е трансформирал планетата Земя в нещо красиво, Той може да направи същото и за мен. …. просто трябва да го помоля за това ….

Приближаване към Него

Тази жега сякаш нямаше край. Изсуши всичко. Тревата на някои места изсъхна и загуби цвета си. Стана кафеникава.

Митко се щураше из стаята, я това да погледне, другото само леко да побутне, …

Баща му го видя и му се скара:

– Какво правиш? Движиш се като пумпал непрестанно.

– Изпълнявам няколко задачи наведнъж, – отговори Митко, – тъй като имам навика да върша няколко неща едновременно.

– Тази твоя многозадачност само ти пречи, – въздъхна бащата.

– Как ми пречи?

– Затруднява фокусирането на мислите и филтрирането на неподходяща информация.

– Глупости, – изропта Митко, – мисля си нормално, макар че имам много задачи, а за филтрирането не знам ….

– Поддържането на фокус, – наблегна бащата, – когато умовете ни са разсеяни, може да бъде сериозно предизвикателство.

– Не съм много убеден в това, татко.

– Спомни си историята, когато Исус посети дома на Мария и Марта, Марта беше заета с работа и „разсеяна от всички приготовления“. Нейната сестра Мария избра да седне и да слуша как Исус учи, придобивайки мъдрост и мир, които никога няма да бъдат отнети от нея. Когато Марта помоли Исус да насърчи Мария да ѝ помогне, Той отговори: „ Марто, Марто, ти се грижиш и безпокоиш за много неща, но едно е потребно и Мария избра добрата част, която не ще се отнеме от нея“.

– Ох, пак тая Библия, – изсумтя Митко.

Бащата продължи невъзмутимо:

– Бог желае нашето внимание, но, като Марта, ние често се разсейваме от задачи и проблеми. Пренебрегваме Божието присъствие, въпреки че само Бог може да осигури мъдростта и надеждата, от които се нуждаем. Когато направим прекарването на време с Него чрез молитва и размишление върху Писанието приоритет, Той ще ни даде насоките и силата, от които се нуждаем, за да се справим с предизвикателствата, пред които се изправяме.

– Е, може би трябва да спра да жонглирам с толкова много задачи, – примирено въздъхна Митко. – Тогава разсейванията вероятно ще изчезнат и аз ще се приближа до Господа.

Силната и слабата

Мишо се разхождаше важно с баща си. Той бе едва на четири години, но се интересуваше от всичко.

Любопитството му нямаше предел, а разсъжденията му бяха много интересни.

Малкото момче наблюдаваше тревата и размишляваше на глас:

– Понякога тревата е силна, а понякога слаба, също като при хората.

– И кога според теб е силна и кога слаба? – попита баща му.

Заинтересован от това, което ще каже синът му.

Отговорите на малкото момче често го озадачаваха и го караха по-дълбоко да се замисля над дребните на вид неща.

Мишо се замисли, а след това бавно отговори:

– Слабата е тази, която расте на поляната.

– А силната?

– Е тази, която пробива асфалта.

– Интересно, не бях го забелязал, – отбеляза бащата.

А малкия човек се усмихна самодоволно.

Невероятно постижение

Очакваше се времето да се затопли. И наистина слънцето изпече, отне скрежта по тревата поради падналата дебела слана, но не и от върховете на дърветата.

Стоян и Велко наблюдаваха интересно явление в гората.

Слънцето печеше, тревата в краката им зеленееше, а скрежта от върховете на дърветата се сипеше като дребен снеговалеж.

– Гледай какво чудо! – възкликна Стоян. – Невероятно е!

– Като гледам това, се сещам за лешникотрошачката на Кларк, – подзе Велко.

– Това май беше някаква птица, ако не се лъжа, – присви очи Стоян.

– Те е невероятна, – продължи Велко.

Стоян вдигна рамене. Той нищо не знаеше за тази птица.

– Всяка година се подготвя за зимата, като крие в малки скривалища четири или пет борови семена, – поясни Велко. – Месеци по-късно, се връща, за да вземе семената, дори да са на хиляди места и да е паднал обилен сняг.

– Ама всичките ли? – попита озадачен Стоян.

– Всичките!

– Това е невероятно, – плесна с ръце Стоян, – особено като вземете предвид трудностите, които ние, имаме понякога, когато не можем да открием ключовете на колата или на апартамента си.

Велко се усмихна и добави:

– Това постижение бледнее в сравнение със способността на Бог да помни нашите молитви. Не само ги помни, но и отговаря на тях.

– Е, някои не получават отговор веднага, – вдигна вежди Стоян.

– Бог винаги отговаря, – наблегна Велко. – Отговорите могат да дойдат по-късно или да не ни се харесат, но такава е Негова воля.

– Ох, молитви, молитви, молитви …. я стига, – махна с ръка Стоян.

– Те са ценни пред Бога, както тамянът в древния свят, – подчерта дебело Велко. – Нашите молитви имат значение за Бог, защото ние имаме значение за Него. Чрез Неговата незаслужена милост, която имаме в Исус, Той ни предлага свободен достъп до Себе Си.

Молете се! Нито една дума в молитвите ви няма да бъде забравена или изгубена поради удивителната Божия любов.

Щастието на копривата

В края на поляната израсна коприва. Извиси се над тревите и се смути.

– Цветята край мен са красиви, – каза си тя. – Ухаят приятно, а ягодите са изключително вкусни.

Поогледа се и продължи да се оплаква:

– А аз съм съвсем невзрачна. Нямам примамлив мирис, нито ярък цвят, с който да привличам, а и вкусът ми изобщо не може да се нарече сладък.

– Не е голямо щастие да бъдеш красив, – обади се нежно розов цвят. – Забележат ли ни, веднага ни откъсват.

– Нима мислите, че е приятно да ухаеш? Как ли пък не! – прошепна шипката.

– Още по-лошо е да си вкусен, – поклати стъбълцето си горската ягода. – Всеки се стреми да те погълне.

– И какво излиза? – смая се копривата. – Аз съм най-щастливата тук?! Мен никой не ме докосва с ръка, не ме мирише, не ме къса.

– Ние всички завиждаме на спокойния ти живот, – казаха всички на поляната.

– Дори не подозирах, колко съм щастлива, – извика радостно копривата. – Колко ми е хубаво!

Изведнъж копривата се приведе и се замисли:

– Раста и никой не ми обръща внимание, цветовете ми не ухаят, дори да изсъхна, никой няма да си спомни за мен ….

И копривата се разплака:

– По-добре е да не съществувам. Защо ми е да живея такъв живот? Нека се провали и продъни това копривно щастие?

Цветята, тревите и горските ягоди чуха болезненият вопъл на копривата и повече не се оплакваха от своя неспокоен живот.