Очакваше се времето да се затопли. И наистина слънцето изпече, отне скрежта по тревата поради падналата дебела слана, но не и от върховете на дърветата.

Стоян и Велко наблюдаваха интересно явление в гората.

Слънцето печеше, тревата в краката им зеленееше, а скрежта от върховете на дърветата се сипеше като дребен снеговалеж.

– Гледай какво чудо! – възкликна Стоян. – Невероятно е!

– Като гледам това, се сещам за лешникотрошачката на Кларк, – подзе Велко.

– Това май беше някаква птица, ако не се лъжа, – присви очи Стоян.

– Те е невероятна, – продължи Велко.

Стоян вдигна рамене. Той нищо не знаеше за тази птица.

– Всяка година се подготвя за зимата, като крие в малки скривалища четири или пет борови семена, – поясни Велко. – Месеци по-късно, се връща, за да вземе семената, дори да са на хиляди места и да е паднал обилен сняг.

– Ама всичките ли? – попита озадачен Стоян.

– Всичките!

– Това е невероятно, – плесна с ръце Стоян, – особено като вземете предвид трудностите, които ние, имаме понякога, когато не можем да открием ключовете на колата или на апартамента си.

Велко се усмихна и добави:

– Това постижение бледнее в сравнение със способността на Бог да помни нашите молитви. Не само ги помни, но и отговаря на тях.

– Е, някои не получават отговор веднага, – вдигна вежди Стоян.

– Бог винаги отговаря, – наблегна Велко. – Отговорите могат да дойдат по-късно или да не ни се харесат, но такава е Негова воля.

– Ох, молитви, молитви, молитви …. я стига, – махна с ръка Стоян.

– Те са ценни пред Бога, както тамянът в древния свят, – подчерта дебело Велко. – Нашите молитви имат значение за Бог, защото ние имаме значение за Него. Чрез Неговата незаслужена милост, която имаме в Исус, Той ни предлага свободен достъп до Себе Си.

Молете се! Нито една дума в молитвите ви няма да бъде забравена или изгубена поради удивителната Божия любов.

В края на поляната израсна коприва. Извиси се над тревите и се смути.

– Цветята край мен са красиви, – каза си тя. – Ухаят приятно, а ягодите са изключително вкусни.

Поогледа се и продължи да се оплаква:

– А аз съм съвсем невзрачна. Нямам примамлив мирис, нито ярък цвят, с който да привличам, а и вкусът ми изобщо не може да се нарече сладък.

– Не е голямо щастие да бъдеш красив, – обади се нежно розов цвят. – Забележат ли ни, веднага ни откъсват.

– Нима мислите, че е приятно да ухаеш? Как ли пък не! – прошепна шипката.

– Още по-лошо е да си вкусен, – поклати стъбълцето си горската ягода. – Всеки се стреми да те погълне.

– И какво излиза? – смая се копривата. – Аз съм най-щастливата тук?! Мен никой не ме докосва с ръка, не ме мирише, не ме къса.

– Ние всички завиждаме на спокойния ти живот, – казаха всички на поляната.

– Дори не подозирах, колко съм щастлива, – извика радостно копривата. – Колко ми е хубаво!

Изведнъж копривата се приведе и се замисли:

– Раста и никой не ми обръща внимание, цветовете ми не ухаят, дори да изсъхна, никой няма да си спомни за мен ….

И копривата се разплака:

– По-добре е да не съществувам. Защо ми е да живея такъв живот? Нека се провали и продъни това копривно щастие?

Цветята, тревите и горските ягоди чуха болезненият вопъл на копривата и повече не се оплакваха от своя неспокоен живот.

Магарето заяви на тигъра:

– Тревата е синя.

Тигърът оспори твърдението му:

– Глупости. Тревата е зелена.

Между двамата избухна спор. Не стигнаха до съгласие и решиха да отидат при лъва, той да разреши, кой от двамата е прав.

Лъвът си седеше на трона.

Магарето се поклони и бързо представи проблема:

– Ваше величество, нали тревата е синя?

Лъвът недоволно погледна към тигъра и каза:

– Да, тревата е синя.

Магарето се зарадва и предложи:

– Тигърът не бе съгласен с мен. Спореше и ме дразнеше. Накажете го.

Лъвът обяви:

– Тигърът да мълчи пет години.

Доволно от присъдата, магарето си тръгна.

Тигърът въздъхна тежко:

– Добре, приемам наказанието, но не разбирам, защо го наложихте. Тревата е зелена.

Лъвът се усмихна:

– Наистина, тревата е зелена.

– Не разбирам …., – тръсна глава тигърът.

– Няма значение каква е тревата, – лъвът с укор погледна тигъра. – Ти си храбър и умен. Не можеш да си губиш времето си с безполезни спорове, особено с магарето. Грешката ти е, че позволи да бъда занимаван с такъв глупав въпрос.

Лошо е да спориш с глупаци и фанатици, които не се интересуват от истината, а само от това, да победят с убежденията и илюзиите си.

Когато невежеството крещи, благоразумно е да замълчиш, а не да се опитваш да го надвикаш.

Бе пролет. Внезапно връхлетя буря. Цялото небе почерня. От време на време то бе разкъсвано от ярки светкавици съпроводени с разтърсващи гръмотевици.

Вятърът бушуваше. Поваляше и събаряше всичко, което му излезеше насреща. Дъждът не закъсня. Със силата си той не отстъпваше на вятъра.

Наоколо цареше ужасно опустошение. Мощният дъб разперил клони бе повален на земята. Предмети полузарити в пръстта бяха загубили своя облик.

Изведнъж всичко утихна. Барабанният вой на дъждовните капки спря. Вятърът подгони облаците нанякъде.

Изгря слънце. По полята заискряха цветята с пъстрите си цветове. Полегналата от дъжда трева избуя и се надигна.

Нямаше и блед спомен, че тук бе бушувала буря.

А какво да кажем за нас хората, които се сблъскваме с подобни стихии в живота си?!

Срещали ли сте някога хора, които са преживели голямо нещастие или са преминали през премеждие подобно на ураган?

Малко по малко болката им от преживяното отшумява, но вярата им пораства и те имат мир в себе си.

Бог не ни е дал лек път към Обещаната земя, но Той ще бъде до нас и ние ще бъдем в безопасност.

Слави гледаше към ширналото се поле пред себе си. Всичко се бе раззеленило, а тревата от дъждовете бе избуяла.

Вятърът полюляваше нежните зелени стръкове. От далеч те изглеждаха като разбушувало се зелено море.

Брат му Мирон удряше с тънка пръчка в близката локва.

– И всичко това Бог е създал, – възкликна Слави.

Мирон го погледна, усмихна се и попита:

– Всичко ли?

– Всичко, – потвърди Слави. – И нито едно от тях не прилича на останалите.

– А снежинките? – Мирон въпросително погледна брат си.

– Между тях не можеш да намериш поне две, които да си приличат и да са абсолютно еднакви.

– Наистина ли?

Слави поклати глава в знак на съгласие, след това продължи:

– Знаеш ли, че между главата на кълвача и човката му им една по-мека гъбеста възглавничка, която поема удара, когато птицата чука по дървото? И това е промислил Бог, за да не се нарани кълвача.

– А друго? Разкажи ми, – заподскача Мирон наоколо.

– Той е създал нервните клетки, които свързват човешкото тяло с мозъка, – започна да обяснява Слави. – Те са като малки телефонни проводници, които пренасят съобщеният със скорост до триста мили в час.

– А те виждат ли се?

– Не, – отговори Слави. – Бог с малките неща действа в телата ни и тези на животните.

– А щом са толкова малки, Бог обръща ли им достатъчно внимание? – сбърчи нос Мирон. – Когато играем, ако си дребен никой не ти подава топката.

Слави леко се усмихна и добави замечтано:

– Малката сълза, дребната болка, леката обида, малкото притеснение, … не са нещо незначително за Създателят. Той се грижи за земята и обитателите ѝ, независимо колко малки са те. Очите на Господа са винаги върху тях.