Един учител обясняваше в час по математика свойствата на функциите. Той даде пример с хиперболата „1/х“.

Учителят попита:

– Какво ще стане с графиката на функцията „1/х“, когато „х“ е положително число клонящо към нула?

Показа клон на кривата, който се издигаше нагоре и все по-нагоре към безкрайността.
След това учителят попита:

– До къде ще стигне тази крива?

Вероятно очакваше, някой от учениците да му отговори: „До безкрайност“.

В стаята настана тишина. Учениците опулиха очи в графиката и безнадежно се мъчеха да открият отговора.

Учителят, за да им помогне, посочи тавана и попита:

– Какво е там над всичко останало?

Тихо, но уверено от задните чинове се чу глас:

– Бог.

Ако сложите джобен часовник на маса и се отдалечите от нея на известно разстояние, при условие на относителна тишина в помещението, вие ще чуете тиктакане, след това ще настъпи тишина, а после отново ще чуете звука на работещия механизъм.

На какво  се дължи това?

Може би с временно оглушаване, шегувам се.

За да отговорите на въпроса, трябва добре да познавате как действа слуха при човека.

Е, ако не знаете, ще научите от …..

Отговор:

Странните паузи в „работата“ на часовниците медиците обясняват с умората на слуха. За няколко секунди ушите на човек си дават почивка, а след това отново функционират с пълна сила.

Едно царство било потънало в забрава, сякаш всичко в него било заспало. Там птиците не отлитали в далечните страни, защото такива изобщо нямало.

Реките не се изпълвали с вода, след топенето на снеговете, защото там нямало пролет. Даже никой не събирал узрелите плодовете, преди да дойдат студовете, защото есента не познавала пределите на това царство.

Земята раждала само тръни и бодливи храсти, а свраките с граченето си разкъсвали тишината.

Кой би живял на такова място и в такова царство? Къде се намира то?

Царството е във всеки един от нас поотделно. Като владетели на това място, ние трябва да се грижим за него.

Внимавате ли на това, какво сеете в царството си? Това е голяма отговорност.

Ако утре израсте нещо горчиво, ще можете ли да се заситите с него?

„Каквото посееш, това ще пожънеш“.

Ако в гняв и злоба очакваме да се случи нещо, не ни очаква нищо добро.

Благословението от Бога е дар за благородните, милостивите, дълготърпеливите, за търсещите правдата.

Твоето царство очаква благословения. Ако е обрасло с  тръни и бодили, време е да го очистиш и да го преобразиш в плодородно място.

Нека се съединят копнежите на човека със Словото, което ражда живот и да се роди безценен плод в преизобилна мяра.

На гроба на композитора Алфред Щнитке в Новодевическото гробище е поставен символичен камък.

На камъкът има петолиние, на което е поставен знак за пауза. Над нея е поставена корона или фермата, която служи за увеличаване на паузата.

Под знака за пауза има указание за „форте-фортисимо“, т.е. най-силното възможно звучение.

Всичко заедно на това петолиние може да се изтълкува като оглушителна вечна тишина.

Тъмнината бе обгърнала с уморените си длани стихналото градче. Във всеки дом цареше тишина и спокойствие. Градската суматоха оставаше отвън, зад портите.

Това бе най-хубавото време, когато семействата се събираха и си разказваха интересни истории край огнището.

Домът на Калчо ковача по нищо не се отличаваше от другите, но си имаше безценен разказвач. Това бе дядо Марин, възрастен човек с посивели коси, запазил яката си снага. Много страни бе обиколил, с какви ли не хора се бе срещал, през какви ли не беди и препятствия беше минавал, но доброто си сърце бе запазил.

Тази вечер малките го бяха наобиколили и настойчиво му се молеха:

– Хайде, дядо Марине, разкажи ни нещо, моля ти се.

Старият човек вдигна стомната, пийна малко, усмихна се добродушно на децата и примирено каза:

– Добре, добре, само мирувайте.

Децата веднага се умълчаха, сякаш някой бе замахнал с вълшебна пръчка и им бе залепил устата.

– В Рим имало един банкер, – започна своя разказ дядо Марин. – За него говорели, че е най-богатия човек на света.

– Наистина ли? – запна учудено малкия Станимир.

Някой от останалите изшъткаха на малчугана, но Дядо Марин не му обърна внимание, а продължи:

– Веднъж поканил папата с кардиналите му на гости у дома си на вечеря. Ястията били поднасяни в златни съдове.След вечеря всички се отпуснали тежко по местата си сред оглозгани кости, рибни скелети, черупки от стриди и кори от портокали. Банкерът казал: „Какво пък, по-добре да си спестим миенето“ и изхвърлил един от съдовете през прозореца

Гостите веднага последвали примера му и започнали да изхвърлят всички съдове от масата през отворените прозорците,а те падали в реката, която минавал край този дом. След тях полетели мръсните покривки, белите кърпи за хранене. ……, всичко, до което успели да се доберат. Гостите се смеели, а смехът и отеквал надалече от дома.

– Но дядо, нали каза, че съдовете били златни, – обади се Силвия. – Нима за този банкер те не са имали стойност?

– Той бил много хитър човек, – засмя се дядо Марин. – Преди това бил наредил да опънат мрежи край брега. Там стояли гмуркачи, които изваждали всичко, което се изплъзнело от мрежата.

– И всичко ли са успели да хванат? – попита Станимир.

– Един от служителите в домакинството на банкера, се появил на брега на сутринта и започнал да проверява всички извадени предмети по списък, като пробивал дупка срещу името и описанието му на листа, – допълни разказа си дядо Марин.

– Че това ли му е прехваленото богатство? – изрази гласно неодобрението си Симо.

– Може би така е искал да покаже, че златото няма голямо значение за него, тъй като е много богат, – заключи Севдалин.

Дядо Марин весело гледаше децата край себе си, слушаше коментарите им и се усмихваше, а на себе си казваше: „Виж колко са малки, а разсъждават, като големи хора, има хляб в тях“.