Един ден Венко се къпеше. Внезапно той се подхлъзна върху мокрите плочки и падна с цялата си тежест върху стъклената преграда към съблекалнята.

Стъкълцата от разбитото стъкло се забиха дълбоко в ръката му, особено в бицепсите му. Кръв рукна изобилно навсякъде из банята.

Линейката пристигна бързо. На нея просветваха мигащи светлини, а сирената ѝ оповестяваше, че има човек нуждаещ се от медицинска помощ.

Венко бе поставен внимателно на носилка, а близките му бързаха. Сякаш се състезаваха с времето. Те искаха час по-скоро Венко да бъде отведен в спешното отделение.

Странно, но нито един съсед не погледна през вратата си и не се поинтересува какво става! Нито, когато пристигна линейката, нито по-късно.

Добре липсва им състрадание, но поне от любопитство можеха да се поинтересуват какво се случва край апартамента им.

Ами ако някой ден те имат нужда от помощ или утеха?

За тях май не важат думите:

„Всяко нещо, което желаете да правят човеците на вас, така и вие правете на тях“.

Или с други думи казано:

„Правете на другите това, което искате те да ви правят“.

Нашият свят отчаяно се нуждае от модели, които си струва да бъдат следвани. Хора с почтеност, чийто живот ни вдъхновява да приемаме Бог, да следваме покорно Неговото Слово и Исус Христос.

Калин бе пазарувал и вървеше към дома си. Той бе подтиснат и притеснен.

– Не съм забелязал от кога са започнали да треперят, – Калин погледна ръцете си. – Може би това са първите признаци на Паркинсон.

Ръцете му продължаваха да треперят.

– Това е чудовищно, – възкликна той. – Как ли ще го понесе Марта? А децата? ….. Просто ще им бъда в тежест.

Изведнъж се чу бурен смях. Калин се обърна.

Мъж буташе кикотещо се момче в инвалидна количка. Непознатият се наведе над количката и прошепна нещо на детето. То още по силно започна да се смее.

– Това дете е много по-зле от мен, но двамата се смеят, – каза си Калин. – От къде черпят сили за такава радост?

Внезапно изненадваща мисъл се появи в главата на Калин:

„Те са избрали да се радват, независимо от това какви са обстоятелствата“.

Срещнахме още една Нова година. Нека през нея да изберем, да се радваме.

Дъждът беше спрял и само капките от дърветата се стичаха надолу. Земята беше наквасена преизобилно.

Набъбнала и натежала тревата се беше огънало под тежестта на водата и сега се носеше на уморени вълни, подпомагана от вятъра.

Канавките край пътя бяха пълни и на места водата дори преливаше.

– Какви тежки времена настанаха, – изпъшка Тодор. – Заради болести, ограничения, скапаха цялата икономика.

– Хората останаха без работа, цените тихомълком нараснаха ….., – присъедини се Хито към оплакванията на приятеля си.

– Погледни разсада, – закахъри се Тодор. – Ако още вали, всичкия ни труд ще изгние.

Двамата седяха на пейката и разменяха тъжните си мисли, които не им даваха покой.

– Това става, защото света мрази Божието Слово и посланиците му, – заяви Тодор.

– Че за какво им е Господ, докато са налице повече успехи и всичко върви на добре? – скептично скръцна със зъби Хито.

– Много хора се заблуждават, като съдят за човека по благополучието му, – добави Тодор.

– Всичко добре ли е, безбожниците стават глупави, а това накрая ги погубва, – отбеляза Хито.

– На такива Бог не им е нужен и затова продължават развратния си, алчен и грабителски живот, – настръхна Тодор.

– И това до кога? – на лицето на Хито се изписа подигравателна усмивка.

– Докато се изправят пред Божия съд, – натърти Тодор.

– Именно за това в лошите времена трябва да си напомняме за Божията доброта и милост, – подчерта дебело Хито.

– И да не забравяме, че когато нещата се развиват добре, трябва да имаме по-голямо страхопочитание спрямо Бог, – размаха ръце въодушевено Тодор, – Не страх, че ще бъдем наказана, а че ще нараним този, Който не пожали и Сина Си за нас.

Слънцето се показа, но тъжните мисли се въртяха като мухи на припек.

Времето беше хубаво. Слънцето грееше ярко и измъкваше хората навън, но за Гриша това не важеше. Той имаше други планове.

Днес бе решил да разгледа новооткритата библиотека в приземния етаж на новото читалище. С бодра крачка Гриша се отправи натам.

В приземния етаж бе приятно. Всичко светеше. Обстановката бе приятна и привличаше.

Изведнъж нещо падна отгоре върху тавана и разтърси помещението. Няколко минути по-късно това се случи отново.

– Какво става? – попита изненадано Гриша.

Развълнуваният библиотекар обясни:

– Тренировъчната зала за вдигане на тежести се намира точно над библиотеката. И всеки път, когато някой изтърве или освободи тежестите, се чува такъв грохот.

– Вярвам, – смутено каза Гриша, – че архитектите и дизайнерите добре са планирали нещата на тази нова сграда, но са допуснали малка грешка. Трябвало е да поставят библиотеката далеч от всякакви шумове.

– В живота си често грешим, – тъжно сподели библиотекарят. – Не вземаме под внимание някои съображения за сигурност. За това могат да ни се случат такива изненади.

– Разбирам, – поклати глава Гриша, – планирането не винаги помага да се избегнат редица проблеми, като натиск за съкратени срокове, бързо изпълнение на плановете, несъобразяване при подреждането на отделните развлечения и забавления…..

– Дори и най-добрата начертана насока в ръководенето, не може да премахнат неприятностите в живота, – тежко въздъхна библиотекарят.

– С Божия помощ, – усмихна се Гриша, – можем да да се намери баланс между разумното осъществяване на планове за бъдещето и отговорите на по-късно възникналите трудности.

– Нима Бог би искал да имаме неприятности в работата си? – попита озадачен библиотекарят.

– Той ги използва, за да развие търпение у нас и да ни приближи до Себе Си, – каза Гриша и добави. – В сърцето на човека има много планове, но тези на Господа надделяват.

– Това означава ли, че ако представим нашите цели и надежди за бъдещето …..

– …. на Господа, Той ще ни покаже какво иска да постигне в и чрез нас, – бързо допълни Гриша.

Отново се чу трясък откъм тавана, но двамата не му обърнаха внимание. Всеки от тях се бе вглъбил в мислите си и разсъждаваше върху току що проведения разговор.

Хората вървяха по булеварда унили. Всеки бе привел рамене под тежестта на ежедневието си. Лицата им бяха печални и тъжни.

Бог вървеше край тях и се вслушваше в мислите им. Потиснати и обезверени почти всеки от минаващите край Него си мислеше:

„Защо става така с мен? Не искам повече да живея по този начин …..“

Бог забеляза мъж смазан от мъка, сякаш октопод бе сграбчил душата му. Той надникна в неговите мисли:

„Откраднаха ми колата…… Какво ще правя без нея….“

– О, бедни мой приятелю, – прошепна му Бог, – благодари, че са ти откраднали колата, а не живота“.

Но мъжът не го чу.

Бог забеляза красавица с тъмни коси и насълзени очи. Той чу и нейните мисли:

„Заряза ме ….. и то пред сватбата …. всичко бе готово, гостите бяха поканени, храната и питиета поръчани, а той …. предпочете свободата си пред брачната халка….“

– Мило дете, – прошепна ѝ Бог, – той не би станал верен съпруг. Бягството му те е спасило от много повече страдания. Той е красив, но само това ли искаш от него?

Но и тя не Го чу. Плачеше и вървеше, отчаяна от положението, в което бе попаднала.

Ако хората разбираха всичко навреме, щяха да се научат да живеят и да ценят всеки миг. Всеки ден би се превърнал за тях в ново откритие за радост и щастие.

Тогава биха осъзнали, че във всяко „лошо“ се съдържа „добро“.