Хората вървяха по булеварда унили. Всеки бе привел рамене под тежестта на ежедневието си. Лицата им бяха печални и тъжни.

Бог вървеше край тях и се вслушваше в мислите им. Потиснати и обезверени почти всеки от минаващите край Него си мислеше:

„Защо става така с мен? Не искам повече да живея по този начин …..“

Бог забеляза мъж смазан от мъка, сякаш октопод бе сграбчил душата му. Той надникна в неговите мисли:

„Откраднаха ми колата…… Какво ще правя без нея….“

– О, бедни мой приятелю, – прошепна му Бог, – благодари, че са ти откраднали колата, а не живота“.

Но мъжът не го чу.

Бог забеляза красавица с тъмни коси и насълзени очи. Той чу и нейните мисли:

„Заряза ме ….. и то пред сватбата …. всичко бе готово, гостите бяха поканени, храната и питиета поръчани, а той …. предпочете свободата си пред брачната халка….“

– Мило дете, – прошепна ѝ Бог, – той не би станал верен съпруг. Бягството му те е спасило от много повече страдания. Той е красив, но само това ли искаш от него?

Но и тя не Го чу. Плачеше и вървеше, отчаяна от положението, в което бе попаднала.

Ако хората разбираха всичко навреме, щяха да се научат да живеят и да ценят всеки миг. Всеки ден би се превърнал за тях в ново откритие за радост и щастие.

Тогава биха осъзнали, че във всяко „лошо“ се съдържа „добро“.

В продължение на петдесет години Тодор бе с любимата си жена, а сега три години по-късно се чувства самотен. Децата идваха, но не беше същото. Те си имаха свои грижи и проблеми.

Денят преваляше. Снежната пелена растеше и обличаше всичко в бяло.

Тодор крачеше напред назад със старческата си походка из стаята и говореше на Бога:

– Господи, аз съм сам, но въпреки това ….. не съм сам – Ти си с мен. Ти си моят Приятел. Утеши ме, укрепи ме.

Той разбираше, че човек не трябва да си почива, докато не достигне до онова познание за Господ Исус Христос, че да Му се довери изцяло.

– Знам, – продължаваше той, – мъката не може да ми навреди, ако я съчетая със смирение.

Тодор погледна през прозореца и видя как под тежестта на снега, някои от клоните на дърветата се бяха счупили.

Заприличаха му на хората, които бе срещал през тези дни. Превили гръб, смазани от мъка те крачеха безутешни.

Старецът вдигна глава и спря да крачи. Заслуша се. Долови нежна мелодия. Навярно пееше момиче. Гласът му бе детски, но вярно следваше мелодията.

В живота си той бе срещал хора, които в трудни моменти пееха и им се възхищаваше.

– Благодаря ти, Господи за тези люде, – прошепна Тодор. – Помогни ми да пея, когато ми е трудно.

Изведнъж старецът изправи гръб, погледна в далечината и произнесе тържествено:

– Смъртта не може да ни раздели дълго, мила. Ти си просто временно скрита от очите ми, но ние ще се видим пак.

Душата му запя, а гласът му я последва.

Илиян се събуди. Стаята тънеше в пълен мрак. Той бе спал не повече от тридесет минути, но в сърцето си мъжът усети, че сънят му няма да се върне скоро.

Неговият приятел Атанас лежеше в болницата. Той бе получил от доктора неприятна вест:

– Ракът се е възвърнал в мозъка и гръбначния ви стълб.

Цялото същество на Илиян го болеше за приятеля му. Това бе тежък товар за него. Той се изправи и започна да се моли. Беше обременен с нуждата на Атанас.

Илиян искаше да си почине, той бе много уморен. Но се огъна под Неговото иго и прегърна Неговото бреме.

Какво означава това?

Когато позволим на Исус да вдигне нашата тежест от гърба ни и след това се вържем за игото Му, ние се впрягаме с Него, движим се в крак с Господа. И всичко това Той ни позволява.

Огъвайки се под товара Му, ние споделяме Неговите страдания, които ни позволяват да имаме дял в Неговия комфорт, „защото, както изобилстват в нас Христовите страдания, така и нашата утеха изобилства чрез Христа“.

Загрижеността на Илиян за приятеля му бе тежко бреме, но той бе благодарен, че Бог му позволи да носи тази тежест в молитва. След като се помоли и обязаността му се оттегли, той заспа отново, но се събуди отново приятно обременен с игото, което се бе превърнало в лесен и лек товар, защото той ходеше с Исус.

За известно време Николай прекрати тренировките си. Ако го познавахте малко по-добре, щях те да знаете, че за него е необичайно дълго време да не тренира. В крайна сметка упражненията бяха първото му увлечение, но за кратко време той охладня към тях.

Чувстваше се виновен за това и много завиждаше на хората, които продължаваха да бягат рано сутрин. На Николай не толкова му харесваше тренировката, а чувството, което изпитваше по време на нея.

След дългата почивка той реши:

– Време е да започна отново!

Зае се с бягащата пътека. Очевидно не можеше да поддържа темпото, с което бе навикнал. Когато започна отново силовите тренировки, не можа да достигне количеството тежести, които преди вдигаше.

– Ето това е! Използвай или изгуби всичко! – каза си Николай. – Няма да се безпокоя, ще се върна там, където бях, но това ще ми отнеме доста време.

Ако не прекарваме време, използвайки инструментите, които Бог ни е дал, за да израснем и укрепим връзката си с Него, като изучаваме Библията, молим се, поклоня Му се , служим на другите, даваме дарения и т.н., губим много повече, защото имаме значително свръх заложено от загубата на малко мускули.

Ако съвсем съзнателно не се заемем с духовното си трениране и ходене с Бога, ще загубим връзката си с Него. Колкото повече се отдалечаваме от Господа, толкова по-лесно ще го свалим от престола и там ще настаним нашето собствено аз.

Окажете ли се в такава ситуация не чакайте, потърсете отново Бога. Той ще се радва да ви посрещне в отворените Си обятията с любов, прощавайки ви.

Първоначално птиците били безкрили. Един ден Бог направил криле и казал на всички пернати:

– Елате вземете този товар и го носете на гърбовете си.

Почувствали новото си оперение, птиците запели от радост прекрасни песни. Когато запеели, перата им блестели в многоцветни нюанси на слънчевата светлина.

Веднъж получили заповед:

– Издигнете се сега с този товар нависоко!

Но те нямали такава способност и се смутили. Много от тях не били много решителни и се отказали, но други се подчинили и се опитали да се издигнат нагоре към небето.

Известно време това се оказало доста трудно за тях, но те притиснали товара към сърцата си и крилата сраснали към телата им. Скоро след това те се научили да ги ползват и се издигнали високо в небето.

Така тежестта върху гърба им се превърнала в криле.

Ние сме безкрили птици, а нашите задължения и работа, поверени ни от Бога, са тези крила, които са предназначени да ни издигнат до небето.

Когато гледаме на товара и затруднението си, ние изпитваме страх. Но когато ги вземе на раменете си и ги притиснем към сърцето си, те се превръщат в крила, които ни издигат по-близо до Бога.

Блажено е бремето, колкото и да е тежко то, поставено върху раменете ни чрез ръката на Самия Бог!