Архив за етикет: същество

Заседнал

Колата на Калоян заседна в кална локва. Той много пъти завъртя колелетата ѝ, опитвайки да се измъкне, но дупката стана още по-дълбока.

– Кой може да я бутне? – замисли се Калоян. – Дори няколко души да се опитат, няма да успеят да я помръднат. Те е прекалено тежка. За вдигането ѝ да не говорим.

Калоян въздъхна дълбоко и набра на телефона си номера на Пътна помощ.

– Заседна съм в една дълбока дупка, ще дойте те ли да ме извадите? – попита Калоян.

След като обясни къде се намира, служителите от Пътна помощ му обещаха:

– След половин час сме при вас.

Дойде един камион. Закачи колата и я измъкна.

Нашите мечти, видения и задачи са колата, а Светият Дух е пътната помощ.

Получихме Божия Дух, за да можем да знаем всичко, което Бог ни е дал.

Колата е заседнала и е твърде тежка, за да бъде вдигната или издърпана от което и да е човешко същество. Мечтите, виденията и задачите в живота ни са твърде тежки, за да бъдат вдигнати или бутнати от един човек. Те трябва да бъдат извадени от сила, по-голяма от човешката.

Когато призоваваме Светия Дух вътре в нас, силата му идва и ни издърпва от трудните и дълбоките места в живота ни.

Дарение на живот

Станчо заяви дълбокомислено:

– Човекът до голяма степен е несъзнателно същество. Той прави нещо и не разбира защо го прави.

– Така си е, – съгласи се Стоян, – хората са правили жертви още в миналото. Кого ли не са убивали по милостта на боговете?!

Станчо се изпъчи и добави:
– Историята на жертвоприношенията датира от хиляди години. На кого и защо хората първоначално са направили жертвата е под въпрос. Програмата за жертва може да витае някъде в областите на неосъзнатото.

– Тогава нека направим обратното, – плесна с ръце Краси. – Не жертви, а приноси на живот.

– Как си го представяш това? – попита озадачен Станчо.

– Например, спасяваш буболечката заседнала в мрежата на паяка, – засмя се Краси.

– О, без фанатизъм, – махна с ръка Стоян.

– И все пак това е по-добре отколкото да се правят жертви, – възкликна Краси, – нека бъде дарение на живот.

Тук се обади и Филип:

– А защо не и вечен живот, който ни дава Исус Христос …

Останалите възнегодуваха:

– Тоя пак почна с неговия Бог.

Никой не искаше да слуша Филип.

Желаеха промяна, но не знаеха къде да я търсят.

Откупен

Пазарът бе пълен с хора. Продаваха мъже и жени за роби. Обикновена смяна на господарите.

Всеки хвалеше стоката си, като се надвикваше с останалите.

– Много е як. Върши всичко, което му поръчаш, – така възпълничък мъж представяше Матьо, доскорошен роб в неговото имение.

Така прехвалената стока, стоеше отпуснала рамене.

Мъжът с уморените си очи безцелно се взираха в далечината. През пепелявото му лице прозираше срам. Гордостта, че е човешко същество, се бе отдавна стопила.

Внезапно пред Матьо се появи мъж със нежни очи.

Изглежда той виждаше истинската стойност и потенциала на роба, който бе безразличен и незаинтересован от поредния купувач, но …

Матьо забеляза някаква искрица в очите на мъжа, който плати исканата цена за него и го отведе със себе си.

В дома си новият господар го облече разкошно и го нахрани изобилно.

С Матьо никой досега не се бе отнасял толкова човеколюбиво, за това той бе готов всичко да направи за него.

Досещате ли се кой е Матьо и новият му господар?

Това е всеки от нас, който бе роб на греха, но за който сега се открива нов по-добър живот с Христос, новият ни господар, Който плати цена за нашата свобода, като ни откупи със собствената си кръв.

Но това не е краят, а началото.

Христос ни освободи, не да правим каквото си искаме, според нашата правда, а да Му служим и чрез живота си да Го прославяме.

Всичко, което правим ни напомня Него

Камарата на общините беше бомбардирана през Втората световна война.

Министър-председателят Уинстън Чърчил каза в парламента:

– Трябва да я възстановят според оригиналния ѝ проект. Нужно е, да бъде продълговата, а не полукръгла, позволяваща на политиците да се „движат около центъра“.

Това запази партийната система, където левите и десните се изправиха един срещу друг.

Чърчил тогава отбеляза:

– Ние оформяме нашите сгради и те оформят нас.

Бог не ни дава подробни инструкции за нашето място за поклонение, както направи с Израел. Нашето поклонение е не по-малко жизнено важно.

Самото ни същество трябва да бъде скиния, отделена за Него, за да живее в нея.

Нека всичко, което правим, ни напомня кой е Той.

Гробът бе празен

Неделя. Рано сутринта бе още тъмно, малко преди разсъмване.

Войниците стояха на стража пред Христовия гроб.

Те нямаха право да си подремнат дори за малко, защото това бе наказуемо със смърт.

Добре обучени те стояха нащрек.

Дали играеха на зарове или хвърляха дърва в огъня, за да се стоплят в студената нощ, нямаше значение.

Няма съмнение, бяха на служба и стояха будни. Животът им зависеше от това.

Внезапно силно земетресение разтърси земята. Ако войниците за малко се бяха поразсеяли, но сега вниманието им бе съсредоточено към случващото се.

Тъмнината преди зазоряването бе разцепена от ярка светлина. Това бе повече от светкавица.

„Мълнията“ придоби формата на ангел, чиято глава сякаш опираше в небето.

Това страховито същество отиде до камъка, който преграждаше входа на гробницата, отмести го, сякаш бе нещо съвсем леко, а след това седна върху него.

Войниците бяха ужасени. Устата на всеки от тях бе широко отворена от смайване, но оставаше безмълвна.

А зеещата дупка, където беше камъкът, разкри, че вътре в гробницата няма нищо.
Гробът беше празен.

Така „Христос умря, възкръсна и оживя отново, за да може да бъде Господ както на мъртвите, така и на живите“.