Мария бе самотна пенсионерка. Тя бе на 86 години. Роднините ѝ бяха отдавна измрели.
Когато бе на 20 години тя се запозна с Момчил. Те се влюбиха един в друг и скоро се ожениха.

Отдаде им се случай да заминат за Австралия, така емигрираха далече от родината си. Там трябваше да привикват към нова култура, но постепенно нещата се подредиха.

Половин година след като бяха се вече преселени, Мария се сблъска с тежко изпитание. Тя получи съобщение: „Майка ти е тежко болна и се нуждае от постоянни грижи. Ела си!“.

И Мария се върна в страната си, за да се грижи за майка си. Те бе единствено дете, а баща ѝ отдавна бе умрял.

Грижата за парализираната майка легнали на плещите на Мария. Тя не можеше да я изостави. През това време работите на Момчил вървяха много добре в Австралия. Той не искаше да изостави бизнеса си, за това остана там.

Първоначално Мария и Момчил често си пишеха, но постепенно охладняха един към друг. Та тях ги деляха хиляди километри, а всеки от тях си имаше свой собствен живот. След няколко години, те престанаха да си пишат.

Мария разбра, че Момчил си е намерил друга жена. Сега за нея обратния път към Австралия бе затворен.

След смъртта на майка си, тя остана да живее в бащиния си дом.

Повече от 15 години Мария нищо не знаеше и не бе чула за Момчил. От съседите бе чула да се шушука:

– Момчил е станал милионер.

Но Мария не вярваше.

– За какво да обсъждам с някого своя бивш съпруг? – казваше си Мария.

Много скоро след това се чу, че Момчил е умрял. Тя нямаше намерение да търси някакво наследство от него, защото бяха разделени, но той ѝ бе завещал всичките си милиони.

– На мен не са ми нужни пари. Достатъчно ми е да имам хляб, вода и дърва за зимата, – твърдеше Мария.

Така тя раздели полученото богатство със съседи и познати.

– Парите няма да ме направят щастлива, – казваше често Мария. – Даже не знам за какво да го похарча, но съм щастлива, че Момчил не ме е забравил.

С тези прости думи Мария изказа една голяма истина. Не парите, а взаимоотношенията правят хората щастливи.

За да се променим, трябва да научим истината и да започнем да си избираме добри възможности за избор. Освен това трябва да се промени начина ни на мислене.

Битката с греха започва в ума, а не в поведението. Начинът, по който мислите, определя начина, по който се чувствате и определя начина, по който действате.

Ако искате да промените начина, по който действате, трябва да се започнете с промяна на начина, по който мислите.

Например, мога да кажа, „Трябва да започна да обичам децата си повече“, но това няма да работи, ако се боря само с чувствата си. В случая трябва да се промени начина, по който мисля за децата си, за съпруга си, за жена си, и чак тогава ще се промени начина, по който се чувствам и действам.

Нека да обобщим: Вие не сте това, което мислите, че сте, по-скоро това, което мислите, че сте. Битката, за да се справите с тези дефекти в живота си, започва в ума. Ако искате да промените нещо в поведението си или нещо в емоциите си, започнете с вашите мисли и отношението си към хората.

Обновяването на ума ви е свързано с думата „покаяние.“ Това не е нещо, което не искате да направите, или което е болезнено за вас.
Покаянието няма нищо общо с поведението. Става въпрос за това, ние трябва да се научим да мислим различно.

„Покайте се“ означава просто да се направим един психичен обратен завой. Това е нещо, което правите в ума си, а не с поведението си. Промяната на начина, по който мислите, ще се отрази на вашите емоции и поведение.

Когато се покаем, ние се обръщаме от вината към прошка, от ада в рая. от безсилие към свобода. от тъмнината към светлината!

Това е вид промяна, което трябва да сте в състояние да се извършите до края на живота, докато сте тук на земята.

Зарко и Катя имаха три деца, а тя беше бременна в осмия месец. Въпреки това нещата в семейството не вървяха.

Зарко постоянно закъсняваше и отсъстваше от къщи. Всичко бе на ръцете на Катя. Как успяваше, трудно можеше да се разбере. Една вечер Зарко се прибра по-рано и каза на Катя:

– Искам да поговорим.

За Катя такава промяна и желание за разговор бяха изненада, но тя се съгласи.

– Виж, Катя, ти отдавна си забелязала, че нещата между нас не вървят.

Катя го погледна с укор, но той отмести очи от нея и продължи:

– Аз имам приятелка. Срещаме се повече от пет години. Обичам я и искам да се оженя за нея….

Очите на Катя се насълзиха, но тя нищо не каза. Седна на дивана и се втренчи в безскрупулния си съпруг.
Зарко не издържа обвинителния ѝ поглед, тресна вратата и излезе.

Катя легна на дивана и се разрида, но това не продължи дълго:

– Толкова по-зле за него, – каза си тя. – Във всяка ситуация има изход. Трябва да се стегна имам три деца и чакам четвърто.

Катя скоро намери талони за храна. С тяхна помощ тя изхранваше децата си 6 месеца, а после си намери работа и стъпи на краката си.

Работеше на две места, за да поддържа децата си.

Макар и изморена тя не преставаше да се интересува от проектите и бъдещите планове на децата си.

В нея не се виждаше и грам униние, мъка или болка. Тя бе пример за децата си, показвайки им как човек трябва да постоянства и да не се отказва лесно, от това, което е решил да постигне.

Всички я съжаляваха, съседи и познати:

– Къде ще намери човек, който би свързал живота си със самотна майка с четири деца?

Но те скоро забелязаха млад мъж, който вървеше рамо до рамо с нея и се грижеше за децата ѝ, като за свои собствени.

А какво стана със егоиста Зарко ли?

Продължава да се жени и да търси идеалната жена за него. Вече три развода има зад гърба си.

За децата му друг се погрижи и ги отгледа с любов.

Така е, когато е налице всеотдайна и любяща майка. За това децата ѝ се гордеят с нея:

– Мама просто е героиня!

Малко преди Рождество семейство Иванови очакваше ново попълнение. На 24 декември Дора постъпи в болницата. Нейният мъж Марин с нетърпение очакваше раждането на третия си син, но …. следващите часове станаха едни от най-трагичните в живота му.

Раждането започна добре. Опитната Дора, вече родила две деца, бе търпелива и сдържана, но Марин беше неспокоен, имаше чувството, че нещо не е както трябва.

Изведнъж от едно от устройствата се издаде силен писукащ звук. Това бе сигнал, че сърцето на Дора е спряло.

Медицинският персонал бе в паника. Те направиха всичко възможно за да върнат Дора в съзнание.

Тези минути бяха най-жестокото възможно изтезание за Марин.

– Не мога да повярвам, че тя е мъртва и няма да се върне у дома, – мълвеше мъжът, сълзите му напираха и изобилно се изливаха върху лицето му.

Минаха четири минути, но сърцето на Дора така и не проработи.

Лекарите прекратиха опитите си да върнат Дора към живот и насочиха всички усилия да спасят детето.

Обясниха на Марин:

– Трябва да започнем да правим цезарово сечение.

В отделението цареше хаос, чуваха се викове на лекари, пищящи звуци на  устройства и уплашените гласове на медицински сестри.

Марин гледаше как разрязаха жена му, за да извадят детето му. Когато извадиха малкото, то не издаде звук, не се чу дългоочаквания първи вик.

Тогава лекарят с голяма болка сложи новороденото в ръцете на бащата му и ….тук се случи неочаквано чудо.

Детето пое дъх и след малко изплака.

– Той е жив! – – сияеше от радост Марин.

Това бе невероятно. Но още по невероятно стана, когато се канеха да откарат тялото на Дора в моргата. Тогава сърцето ѝ отново заби.

Никой не можеше да повярва на случилото се, но щастливия баща и съпруг не се нуждаеше от обяснения. Той със сълзи на очи показа на Дора сина им.

Какво се случи? Истинско рождествено чудо!

Всеки, даже много натоварен човек, може във всичко да успее. Това е напълно реално. Важното е малко да измени възгледите си за своята работа и да не реши да бъдеш идеален във всичко.

Повечето от хората не смеят да си помислят, че те имат собствени потребности, А ако някой от тях направи нещо за себе си, той чувства вина, че е използвал време за собствени интереси или удоволствия. Такива се боят да не се окажат лоши съпрузи, родители и деца.

За да избегне този страх, на човек му е нужна поддръжката на някого, който да го убеди, че всичко е на обратно.

И когато той започне да вярва в това, с желание започва да се занимава със собственото си развитие.