Захари бе съкрушен. Малката му сестра бе блъсната от кола и почина. Тя бе едва на дванадесет години.

– Един добър Бог не би оставил някакъв си пиян идиот да убие сестра ми и да го остави да си живее! – възмущаваше се Захари. – Вече не съм сигурен дали съществува Бог. И ако Той съществува, не искам да имам нищо общо с такъв като Него. Как може да позволи да се случи такова нещо?!

Крум усети как в скръбта на Захари прозира желание да се довери на Бога.

Той се опита да му изясни проблема:

– Сега ти не можеш да съгласуваш болката с образ на Бог, в който искрено вярваш. Ти трудно крачиш в долината на мрачната сянка, защото не виждаш светлина. Искаш да вярваш, но ти е трудно да съпоставиш изпълненото с надежда на Християнската вяра и това, което виждаш около себе си. Не винаги ще получаваме отговор на въпросите си.

– Но … много боли, – изстена Захари.

Крум продължи настървено:

– Ако разбираш всичко напълно и в дълбочина, ти не би имал нужда от вяра. А без вяра не е възможно да се угоди на Бога…

– Защо? – въздъхна дълбоко Захари.

– Защото вярата и доверието трябва да произлязат от любов, а не от бизнес взаимоотношения, сделка или някаква ситуация, в която ние нямаме избор.

– Добре, – отстъпи най-сетне Захари, – готов съм да се боря с моите съмнения и въпроси, и да следвам Господа, за да изпълня волята Му.

В ума на Станко се водеше сериозно сражение.

– Спомняш ли си, какво направи преди ….? – хилеше се зловещо дрезгав глас.

– Но той се покая и Бог му прости, – звучеше убедително защитникът.

– Ами когато хапна онова парче? Нали каза, че повече няма …? – звучеше нагло и грубо гласът.

– Не всички неща стават отведнъж, – заяви защитата. – Изисква се време за промяна.

Дрезгавият глас непрекъснато нашепваше негативни мисли, които пораждаха съмнение в Станко за постигне на това, което очакваше от дълго време.

Младежът осъзнаваше това и често се питаше:

– Как да прогоня тази напаст от ума си?

Спомни си, че баща му го съветваше:

– Обновявай ума си чрез Божието Слово, тогава негативизмът ще бъде заменен с чистота и яснота. Ако позволиш на Бог да води битката в ума ти, непременно ще победиш.

Крум бе отчаян. Съмнения го гнетяха.

– Какъв вярващ съм, щом се пораждат в мен подозрение, опасение, страх, мнителност, недоверие, недоверчивост …..?

Страхил го потупа по рамото:

– Може би това е момент, в който вярата ни има най-добрата възможност?

– За каква възможност говориш? – тръсна глава Крум.

– Нима не трябва да бъдем предизвикани, така че нашите мнения и вярвания да бъдат прегледани и подновени?

Крум само изпухтя.

– Натиска, който усещаме като последователи на Исус, – продължи спокойно Страхил, – довежда до благодат за тези, на които им е трудно да вярват. Така се създава пространство за израстването на една по-ангажирана вяра.

Крум сбърчи нос, но нищо не каза.

Затова пък Страхил имаше още много неща да му разкрие:

– Божият народ откри своя глас когато беше в изгнание. Така бе написана по-голяма част от Библията. По този начин започват революциите. Идентичността се ражда в агонията на изгнанието. И когато тя бъде открита, ще бъде уникална и различна в своите противоречия, връщайки един невярващ свят обратно към Бога.

– Ако това е вярно …, – смънка Крум.

– Това означава, – продължи мисълта му Страхил, – че трябва да изпадаме в паника, когато светът ни подхвърли съмнение. Няма причина за страх.

– Лесно е да се каже, – махна с ръка Крум.

– Независимо дали е културен натиск, трагични житейски събития, емоционални колебания, нарастващите тревоги в духовното изграждане или някакъв скрит вътрешен гняв, – продължи настървено Страхил, – трябва да си благодарен за потенциала, който получаваш, за да се придвижиш напред по начин, който не си имал преди.

Крум крачеше напред назад, но все още не бе убеден в думите на приятеля си.

Страхил се усмихна окуражаващо:

– Съмнението не е краят на историята, то е интригата в нея и се явява като неразрешен и постоянстващ въпрос. Съмнението те кара да преоцениш историята на живота си. Какви са твоите ценности? В какво наистина вярваш? В каква посока искаш да поемеш?

В погледа на Крум загоря пламъче:

– Аха – плесна с ръце той.

А Страхил това и чакаше:

– Съмнението може да даде различни резултати. Изборът е твой. Съмнението, в основата си, е неутрално, от значение е само това, което правиш с него.

Това време за Марко бе много мрачно.

Ракът напълно го изтощаваше.

В това си състояние той се чудеше:

– Наистина ли трябва да хваля Бога, когато се чувствам толкова ужасно? Е, навярно, не е нужно да подскачам и да викам: „Алелуя, имам рак!“

Един ден Марко сериозно се бе заел с Псалмите.

Направи му впечатление:

– Псалмите са оплаквания. Молитва на ридание е изпълнена с въпроси, разочарования и съмнения. Интересно … псалмистите не са се сдържали пред Бог. Когато са били разочаровани, те са изразявали чувствата си. Често тяхното поклонение е бил техният плач. В други случаи те са изливали целия си гняв пред Господа.

Марко още по настървено се разрови в Псалмите и откри:

– Ето тук Давид се е почувствал толкова разочарован, че е поискал в молитва: „Боже, разбий зъбите им в устата им!“

Марко бе изненадан:

– Можем ли да се молим по този начин?

И осъзна:

– Бог желае да бъдем честни спрямо Него. Ако сме разочаровани, ядосани или тъжни, Той очаква да споделим чувствата си.

Нека в такива случаи да изказваме всичко пред Господа и да последваме примера на псалмистите.

Да изместим фокуса си към възхвала на Бога.

Бог обещава да бъде близо до съкрушените сърца и да спаси сломените по дух.

Хвали Го и Му се покланяй днес за това, че Той спазва обещанията Си.

Гошо и Христина бяха от няколко години пенсионери. Вместо двамата заслужено да си почиват от дългите години, в които бяха ангажирани с работа, трябваше да се сблъскат с мъката и болката.

На Христина установиха болестта на Паркинсон.

Въпреки това никой не чу Гошо да се оплаква.

Един ден приятелят му Хари го попита:

– Как издържаш на всичко това? Каква е тайната ти?

Гошо тъжно се усмихна и сподели:

– Всяка сутрин със съпругата ми пеем химн. Когато я питам, кой да е той, тя винаги избира този, в който се казва, да преброим многото си благословии. И ние пеем:

„Когато върху вълните на живота те хвърлят бури, Когато си обезкуражен, мислиш, че всичко е загубено, Пребройте многото си благословии, назовавайте ги една по една, И ще ви изненада какво е направил Господ.

Случвало ли ви се е да сте обременени с много грижи? Изглежда ли тежък кръстът, който сте призовани да носите? Пребройте многото си благословии, всяко съмнение ще отлети, И ще пееш, докато дните минават.

Когато гледаш другите с техните земи и злато, Мислете, че Христос ви е обещал несметното Си богатство. Пребройте многото си благословии, парите не могат да се купят Вашата награда на небето, нито вашият Господ във висините.

Така че сред конфликта, независимо дали е голям или малък, Не се обезсърчавайте, Бог е над всичко; Пребройте многото си благословии, ангелите ще присъстват, Помощ и комфорт ви осигуряват до края на вашето пътуване“.

Какво се случва, когато гледаме към своите благословии?

Тревожността грабва всичкия си багаж и се измъква през вратата.
Притеснението млъква пред благодарността на сърцето.

За това по-добре е да се фокусираме върху това, което имаме и по-малко върху това, което нямаме.