Андрей вървеше по улицата и бързаше за дома си. Пред него застанаха двама юноши:

– Извинете, как да извикаме пожарната и бърза помощ? – попита единият от тях.

Другото момче посочи с ръка, прозорецът от който излизаше дим.

Андрей бързо продиктува на младежите номера на пожарната и бърза помощ, и веднага изтича към входа, от където се чуваха викове за помощ.

На площадката на първия етаж в дима стоеше една жена.

Когато го видя жената извика:

– В горящият апартамент се намира брат ми, които не може да се движи, той е инвалид.

Андрей излезе на улицата и извика на един от младежите, който се намираше наблизо:

– Ела да ми помогнеш. Вътре в огъня има инвалид ….

Прикривайки лицата си от огъня с края на дрехите си двамата влязоха в горящия апартамент. Преминаха през тесен коридор и се озоваха в голяма стая. Тя бе изпълнена с дим. Кревата гореше.

– Ей, има ли някой жив? – извика Андрей.

Чу се стенание от дясно на входа. Андрей запълзя по пода в посока на звуците, като си светеше с телефона си.

До кревата на пода седеше силно обгорял мъж. Той бе вече в безсъзнание и не издаваше глас.

– Ей, ела насам, намерих го. И по-внимателно да не му причиним болка, – каза Андрей.

Двамата го хванаха и го изнесоха бързо на улицата.

През това време дойде пожарната и линейката. Обгорелия човек бе предаден на медиците.

Спасеният се оказа 67 годишен инвалид 2-ра група.

Жената, която стоеше на площадката близо до горящия апартамент, хвана Андрей за ръката и със сълзи в очите каза:

– Благодаря ви, че спасихте брат ми ….

Един ден един приятел на Брамс минавал покрай къщата му и реши просто ей така, без предупреждение, да го посети.

При влизането си той чул зад вратата свиренето на композитора, но в същото време с музиката, смесено звучали спиращи духа звуци, те напомняли на отчаян  вой на куче …

Знаейки, че Брамс няма куче, човекът изключително изненадан плахо отворил вратата и замръзнал потресен …

В стаята нямало никакво куче. Разрошен по нощница Брамс импровизирал на пияното, като огласявал стаята с изтощен сърцераздирателен вой, а от очите му течели сълзи ….

Приятелят бил хипнотизиран от тази вдъхновена и едновременно зловеща картина.

Брамс го забелязал, с трясък затворил капака на пияното и изревал:

– Как се озова тук?

– Минавах наблизо и чух музиката ти … а вратата беше отворена.

– Махай се от тук! – казал Брамс, който в този момент съвсем нямал намерение да бъде учтив. – Моята музика трябва да се слуша на концертите ми, а не в къщи на вратата ми.

Всеки път ще придобиваш сила, опит и увереност, когато в каква да е ситуация, спреш и погледнеш в лицето на страха.

Николета бе вече в седми клас. Но изведнъж в живота ѝ всичко се срути. Диагнозата ѝ бе страшна:
– Левкемия, – каза лекарят след като прегледа  изследванията.

Това, от което се опасяваха родителите ѝ се оказа истина.

Следващите няколко месеца Николета редовно посещаваше болницата. Правеха ѝ хиляди тестове. След това дойде ред и на химиотерапия. Това бе някакъв шанс, за да се спаси живота ѝ, но Николета загуби косата си.

Без коса, особено когато си в седми клас, е ужасно.

Преди да започне осми клас на Николета ѝ купиха перука. Струваше ѝ се,че тази чужда коса я драска по кожата, но въпреки това я носеше.

Николета бе любимка на съучениците си. Тя подкрепяше много деца, когато изпаднеха в трудно положение. Около нея винаги имаше деца. Но ….

Първите няколко седмици от започналата учебна година Николета надяваше перуката и със сълзи в очите влизаше в клас. Странно никой не ѝ обръщаше внимание.

Накрая Николета не издържа и каза на родителите си:

– Това, че нямам коса не е беда, но да загубя приятелите си …. това не мога да понеса. Вървя по коридора, а те се отдръпват от мен, сякаш съм прокажена, а когато вляза в стола, те без да си доядат закуските, напускат помещението. Никой не иска да стои до момиче, което боледува от някаква странна болест, няма значение, че не е заразна. И да умра не е страшно, защото вярвам в Бога. Знам къде ще бъда през вечността. Но загубата на приятели …. води до отчаяние.

– Ако искаш можеш да останеш в къщи, – предложи майка ѝ.

Но това не успокои Николета.

Вечерта тя дълго мисли и се моли. На сутринта насърчена, облече празничните си дрехи и каза на родителите си:

– Отивам на училище. Трябва да разбера нещо.

Родителите ѝ не знаеха какво е намислила, но я закараха до училището. Тя ги прегърна, когато слезе от колата и им каза:

– Знаете ли какво съм намислила да  направя? Днес ще разбера кои са моите истински приятели. Нека ме приемат такава, каквато съм. Молете се за мен.

След като каза това, свали перуката си и така влезе в училището.

В този ден се случи чудо. Когато премина през двора и влезе в училище, никой не я обиди, не я оскърби, не ѝ се присмя.

Така Николета научи съучениците си, да бъдат самите себе си, да използват талантите, които Бог им е дал и да стоят в правдата, когато около тях отстъпват пред болката, страха и наказанието.

Тиха лятна вечер се спускаше над селището. Баща и син се връщаха доволни след успешен риболовен ден.

– Татко, всичко беше толкова интересно за мен, – каза Мартин. – Как потъваше плувката … и аз веднага дърпах … а тя се мяташе на кукичката.

Хванатите рибки, които лежаха в чантата, бяха най-голямото богатство за това малко момче. То бързаше за дома си, да разкаже на майка си за своя удачен риболов.

– Колко е хубаво, че те имам, татко, – каза Мартин и хвана баща си за ръката, като се притисна силно към него.

Думите на синът предизвикаха сълзи в очите на бащата. Момчето затича напред, а баща му се върна няколко години назад.

Той бе млад човек лудо влюбен в прекрасна девойка. И двамата бяха студенти в престижно учебно заведение. Градяха планове за бъдещето си. Родителите им осигуряваха всичко през тези години. Това бе един весел и безгрижен живот.

Но веднъж това безоблачно щастие бе разрушено само за миг. Милена бе забременяла.

– Какво да правя, – питаше се Георги. – Не мога да оставя Милена в такъв момент. Но това означава край на кариерата ми.

Приятелите му го съветваха:

– Да направи аборт и след това забравете за случилото се.

Родителите му настояваха:

– Сега не ви трябва дете. Махнете го.

Георги се измъчваше:

– Да оставя детето и да забравя кариерата си или Милена да направи аборт и да продължим да живеем все едно нищо не се е случило?!

Той видя в очите на любимата си объркване и страх пред бъдещето. Нужно бе да се вземе решение и това решение трябваше да го вземе той.

Накрая събра сили и заяви категорично:

– Никакъв аборт?

– Не очаквай, че ще подкрепим твоето решение, – заявиха родителите му. – Сам се оправяй.

Приятелите им се отдръпнаха и скоро съвсем изчезнаха. Останаха само Георги, Милена и бъдещето им дете.

Трябваше и двамата да напуснат университета, тъй като работата, с която изкарваха прехраната си заемаше почти всичкото им време.

Събраха малко пари и си купиха малък дом в покрайнините. Роди се и малкото им момченце, което им донесе много радост. Заживяха щастливо, оставяйки назад всички трудности и неприятности. След време Георги си намери и по-добре платена работа.

– Татко, виж, мама ни чака, – завика радостно Мартин.

Когато седнаха на масата, Мартин въодушевено разказваше на майка си, как баща му го е учил правилно да сложи стръвта, да метне въдицата …. как рибата се мятала на кукичката ….

Мартин бързо заспа. Милена също се бе сгушила и затворила вече очи. Георги ги гледаше и си мислеше: „Взех правилно решение тогава и никога няма да съжалявам за това“.

Хейли  от Бангор, отпразнува 18-я си рожден ден сама.

На празникът на девойката никой не дошъл. И ще попитате: Защо?

Защото Хейли е аутист. Въпреки всичко сестра ѝ я описва като „удивителен човек“.

На рождения си ден Хейли седяла и чакала, кога ще дойдат приятелите ѝ. Тя искала да ги зарадва, да им достави удоволствие, но никой не дошъл и тя седяла сама.

Девойката сама изяла тортата, заливайки се в сълзи. Умът ѝ е на нивото на дете, но и такъв човек може да усети, кога е отхвърлен.

Може ли такива юноши да бъдат отхвърлени по този начин? Нима те не се нуждаят от малко радост, щастие и любов.

Ако видите човек подобен на Хейли, не го подминавайте с отвращение….

Доставите поне малко радост на такъв човек и ще се почувствате по-щастливи….