Нощта погълна последните отблясъци на деня. Децата уморени от игрите през деня, бяха насядали край дядо Радан. Те с нетърпение очакваха да им разкаже приказка или нещо интересно.

Старецът ги погали по главите, усмихна им се и започна:

– Пескадеро, намиращ се на Калифорнийското крайбрежие, е известен като „Силициев бряг“. Дългата ивица на пенестия прибой с разтърсващ рев шумно се придвижва и гърми сред камъните, лежащи на брега. Те изчезват в прегръдките на безмилостните вълни, които ги яздят, прехвърлят и разкъсват, след което се разбиват в острите ръбове на скалите.

Детските очи бяха широко отворени. Може би се представяха буйните вълни, които заливаха каменистия бряг.

– Ден и нощ, непрекъснато без спиране продължава това триене между камъните и необузданите и непокорни талази, – звучеше бавно и спокойно гласът на дядо Радан. – Няма почивка за това движение. И какво се получава накрая?

Децата, които се бяха сгушили в дядо си, чакаха с нетърпение отговорът на мъдрия  старец.

– Туристи от всички страни се стремят към това място и събират тези прекрасни камъни, – отвърна дядо Радан. – С тях украсяват стаите си, слагат ги в приемни зали или върху почистени камини. Като цяло тези камъни много високо се ценят.

– И ние имаме такива в гостната, – обади се Тихомир, – но не зная от къде точно са.

– Те са от нашето Черноморие, – обясни старецът. – А знаете ли, че там на мястото, за което ви говоря, има и други камъни?

– Пак ли такива красиви или са още по-хубави? – попита нетърпеливо Мимето.

– Ако се обиколи носа, където скалата прекъсва силата на вълните, – поде отново възрастния човек, – В този тих ъгъл, закътан от бурите, вечно осветен от слънцето, ще откриете много камъчета, които никога не са очаровали туристите.

– Защо? Защо лежат там години наред и никой не ги взема? – разочаровано извика Деси.

– Защото вълните не са ги докосвали и покоя, които са имали, ги е оставил такива, каквито са си били: груби, ъгловати, лишени от всякаква красота.

Децата тежко въздъхнаха.

– Шлифовка се получава само при триене, – каза старецът строго. – Знаете ли защо ви разказах това днес?

Очи,  в които бе затаено любопитство, се насочиха към дядо Радан

– Бог знае мястото, което е предназначено да заемаме, – каза старецът. Нека да Му предоставим възможност да ни подготви за него. Тъй като Той знае каква работа трябва да извършим, нека Му позволим, да ни тренира така, че да можем да я изпълним.

Децата разбраха какво имаше в предвид дядо им.

– Почти всички Божии скъпоценни камъни са кристализирани сълзи, – допълни старецът и прикани децата да си лягат.

Тъмно сиви облаци се скупчиха изненадващо бързо. Те предвещаваха дъжд. Светкавица раздра хоризонта, а от последвалата я гръмотевица земята се разтърси.

Дамян излезе от поликлиниката тъжен и угрижен. Лекарят недвусмислено му бе казал:

– Имате тежка форма на рак. Ще трябва да преминете курс на химиотерапия и ….. да се надяваме на подобрение.

– Е, какво пък толкова, – каза си не много ентусиазирано Дамян, – той каза, че мога да се надявам на подобрение.

Мина курсът на химиотерапията. Бяха направени допълнителни изследвания и Дамян отново стоеше пред лекаря.

Докторът погледна резултатите от анализите и снимките, свъси вежди и каза:

– Пригответе се за операция. Трябва да ви предупредя, че след нея по всяка вероятност ще останете инвалид. След това може да се наложи отново да преминете през още курсове на химиотерапия и нови операции….

– И всичко това ще завърши със смърт, – отчаяно добави Дамян.

Лекарят кимна с глава и вдигна безпомощно ръце.

– Ще имате няколко свободни дни преди хоспитализацията, – каза докторът.

Дамян излезе от кабинета депресиран и объркан.

– Как мога да се подготвя за това? – каза си той. – Нужно ми е нещо, което да ме укрепи, за да не падна в отчаяние.

Дамян не беше християнин, но когато мина край една църква, там пееха и нещо го накара да влезе вътре.

Когато завършиха песента, излезе един възрастен мъж и прочете:

– „Болен ли е някой от вас? Нека повика църковните презвитери, и нека се помолят над него и го помажат с масло в Господното име. И молитвата, която е с вяра, ще избави страдалеца, Господ ще го привдигне, и ако е извършил грехове, ще му се простят“.

Тези думи направиха силно впечатление на Дамян. Всяка от тях звучеше така, сякаш беше насочена към него изплашения, нещастния, смъртно болния…..

Спонтанно започнаха сълзи да се стичат по лицето му, а устата му  тихо зашепна:

– Господи, искам да бъда отново здрав. Не искам да умирам….. Вярвам ……..помогни на моето неверие….

В Дамян се пробуди нова надежда.

Един ден по-късно той отиде и отново повтори изследванията си, а след това ги занесе на лекаря си.

Докторът дълго се взираше в новите резултати.

След това погледна Дамян и го попита изненадано:

– Какво сте правили през тези няколко дни? Какви лекарства сте вземали? Какво изобщо е станало с вас?

Самият Дамян все още смътно разбираше случилото се и си призна честно:

– Никакви нови лекарства не съм приемал. Минавах край една църква, там пееха и влязох…..

– А, ясно, – прекъсна го лекарят. – Е, вероятно се е получило това, от което се нуждаете.

– Какво е станало с мен?

– Работата е там, че всичко при вас е чисто, няма и следа от рака. Вие сте напълно здрав човек.

Този лекар не беше християнин, но разбра, че с Дамян бе станало чудо в църквата. Това бе извън неговият медицински опит и знания. Но той не се замисли много дълбоко върху причините за случилото се.

Важното бе, че операция не е нужна и пациента може да бъде изписан.

Слънцето печеше силно. Добре, че подухваше лек ветрец, та жегата не се усещаше. Истинска прохлада се усещаше само край реката.

Лозан бе навел глава. Той бе подпрял гърба си на една бреза. Мрачни мисли бяха стегнали сърцето му като в менгеме.

– Сава ми е най-добрият приятел, – въздишаше тежко той. – Как можа да го каже? Нима не разбира, че по този начин може да ме нарани жестоко? Не, той мисли само за себе си. За него аз съм нищо и може да ме мачка, както си иска. Ще му дам да се разбере!

Лозан въодушевен от мисълта за отмъщение, бързо закрачи към дома си. Зверското отражение върху лицето му, караше хората, които го срещаха, да се отдръпват от него с някаква тревога в сърцата си, казвайки си:

– Този нещо не е наред!

– Дано не направи някоя беля!

Но никой не го спря и не го попита за нищо.

Лозан изведнъж промени посоката си на движение и тръгна към дядо Димо. Той много уважаваше стария човек, който не веднъж му бе помагал и го бе съветвал.

Когато дядо Димо видя мрачното лице на Лозан усети, че нещо не е наред, но предпочете да изчака младежът сам да изкаже болката си.

– Дядо Димо, – започна направо Лозан, – днес Сава, най-добрият ми приятел, ме обиди безмилостно. Решил съм да му отмъстя.

Старецът го погледна тъжно и започна да го увещава:

– Не бива, сине, да правиш това. Сам Бог казва: „На Мене принадлежи възмездието, Аз ще сторя въздаяние“.

– Та ти не знаеш как той ме нарани! Не, ще му отмъстя! Няма да чакам друг да прави това вместо мен.

Като видя старецът, че не може да убеди с нищо обидения, предложи:

– Хайде да се помолим!

Все още огорчен, макар и неохотно, Лозан се съгласи.

– Боже, – започна молитвата дядо Димо, – ние нямаме повече нужда от грижата Ти за нас. Искаме сами да отмъщаваме на този, който ни е наранил….

Когато Лозан чу тези думи, изтръпна. Очите му се напълниха със сълзи и той тихо каза:

– Господи, прости ми! Няма да отмъщавам повече на никого, независимо колко ме е наранил или огорчил. Оставам всичко в Твоите ръце, нека бъде волята Ти.

Докоснато от Божията ръка, сърцето на Лозан, което бе изпълнено с огън и жупел, готово да се саморазправя с наранили я го, изведнъж отстъпи.

Банкет. Иво Манчев солидно се подкрепи с алкохол. Как можеше да откаже на колегите си, та той е мъж, но той не можеше да пие и всичко това го доведе …..

В чуждо легло до малко позната жена, разбира се без дрехи.

Иво скочи, бързо облече се и хукна навън, сякаш се страхуваше, че отново ще го върнат в този кошмар.

– Сам съм си виновен, – говореше си той по пътя към къщи. – Защо трябваше толкова много да пия? …. Няма да се оправдавам!

Влезе в дома си, а жена му седеше край масата и пиеше кафе. Изобщо не го поглеждаше и мълчеше. Въпроси нямаше.

– Слушай, – каза той на жена си, – не е това, което си мислиш …

– Всеки ден се грижа за теб и този дом …..

– Мила, сега всичко ще ти обясня …

– Мислиш ли, че не съм желала да отида някъде и да се напия с приятели? Много пъти ми се е искало всичко да захвърля …

– Моля те, успокой се …, – Иво не знаеше какво да каже, за да укроти жена си.

– И аз можех да те прецакам с някого. Но, знаеш ли, не мога да го направя, защото отдадох всичко от себе си на теб …

Иво не се опита повече да се оправдава. Той разбра, че това бе безсмислено.

– Отдадох сърцето си на теб. Посадих го в душата ти и очаквах там да разцъфти – и тя се разплака.

Очите на Иво се напълниха със сълзи.

– Но душата ти се оказа камък, а там нищо не може да вирее. Ти си камък, на който нищо не може да цъфти … – жена му сви ръце в юмруци и започна да се удря безпощадно.

Обезсилена падна на колене и се разрида, а заедно с нея и Иво…

Мина време и жена му му прости, но думите, които му каза тогава, той не можа да забрави.

Какви тревожни, необикновени и чудни дни бяха.

Нашият град през първите два месеца след Освобождението бе шумен, прашен, изпълнен с кипящ живот.  През него минаваха руските полкове, които отиваха към Плевен.

Градът бе станал главен интендантски склад на плевенската армия и на тази предвожданата от Гурко.

Пътят стана тесен за многохилядните си гости. Всичките български къщи станаха квартири за руските военни, а училището се превърна в болница.

Изникнаха от земята увеселителни градини. Певици от всякъде се стекоха и продаваха песните и прелестите си…

Цената на всичко поскъпна до баснословни размери. Стократно увеличилите се стоки за потребление предизвикаха нечуван бум на спекулацията. Потекоха реки от разнородни банкноти.

Безмълвна и пуста оставаше само турската махала. Жилищата на избягалите турци зееха разграбени, без врати, без прозорци. Вътрешността им бяха изпълнена с  изтърбушените сламеници, дюшеци и възглавници.

Градът омаян от великото събитие, което му донесе свободата, тръпнеше от разказите за смелостта и самопожертвувателността на руските войници.

Гражданите все още не можеха да повярват, че са свободни, но фесовете веднага изчезнаха. Всеки наложи на главата си каквото бе намерил: шапка, капела, калпак.

Градът бе честит да дочака и император Александър. Възторгът бе неописуем. Викове, китки, сълзи от радост.

Царят премина през улиците, поръсени с цветя. След това отиде в църквата, за да благодари на Бога за великата победа.

Едни от българите му целуваха стремената. Майки му подаваха децата си, за да ги помилва. Малки момиченца, с риск да ги стъпчат конете, му поднасяха букетчета свежи цветя.

По това време взеха да прииждаха множество бежанци от Тракия, подгонени от Сюлеймановите орди и от башибозуците след отдръпването на генерала Гурко.

Те пристигаха голи, окъсани, нещастни, носейки скръбта по изгубените си огнища и близки. Тези бедни хора не можеха да се зарадват истински на Освобождението. За тях то донесе само разорение и нещастия.

Бежанците бяха пълна противоположност на веселите и охолни граждани на града, отървали се без никаква жертва, получили многобройни материалните облаги, резултат от техният практичен ум, които умееше да извлече всичко възможно от новото положение…

Идваха и неприятни новини, за убити близки от другите краища на България, опожарени селища и опустошения.

Виталий, един от руските войници, когато вида угриженото лице на своя приятел Иван каза:

– Батюшка, помислете, хиляди руси гинат там, при Плевен. Цяла Русия е в траур…

В тези дни се случваха неприятни езикови недоразумения между освободителите и освободените…

Един от руските офицери бе поискал от една жена:

– Молоко.

Жената се бе почудила: „За какво му е?“ Но бе свалила един стар, покрит с паяжина малакоф, който представляваше вид женска пола с обръчи, за да стои издута.

В Наковия хан един майор, искайки да обядва бе поискал:

– Свежую булку.

Добрият Нако бе, доста напреднал в знанието по руски език и знаеше какво е „свежо“, но втората дума го затрудни и той решително отказа:

– Не може!

– А зачем? – попита сърдито руснака.

– Полиция не позволяет! – отговори засрамено Нако.

Офицерът много се смя, когато му обясниха как го е разбрал ханджията.

Едно младо голобрадо руско войниче бе попитало баба Деша:

– Бабушка, у тебя есть спички?

След което старата жена го бе погледнала сърдито и го бе подгонила с кривака.

Толкова близки езици, но поради неразбирането на отделни думи се стигаше до грешки, които и днес предизвикат бурен смях.