Posts Tagged ‘сълзи’

Учи се да прощаваш

вторник, януари 12th, 2021

Михаил седеше в тъмния ъгъла на стаята и тъгуваше:

– Защо так говори за мен? Какво съм му направил?

Беше готов да се разплаче, но не искаше, той бе малък, но все пак бъдещ мъж.

Изведнъж долови тих глас:

– Прости му и се моли за него. Злото побеждавай с добро.

Михаил се огледа, но никого не видя. Той бе сам в стаята.

Гласът продължи:

– Отиди и не се колебай да постъпиш в групата на прощаващите, докато звездата на Голгота гори.

– Но как да простя, толкова много ме боли. Сърцето ми е изпълнено с горчиви сълзи?

– Спомни си как Аз ти простих и ти така прощавай, – насърчи го гласът, – но не само на думи, а от цяло сърце.

– Трудно ми е, Господи, – призна Михаил, познал нежният глас на Спасителя.

– Твоята прошка се ражда с любов в молитвените ти нощи. В нея е скрита неописуема радост.

– Но, как? Това е непосилно за мен…….

– Великодушието лекува като балсам. Кръвта на кръста е пролята за всеки. Учи се да прощаваш, за да бъдеш и ти простен.

Просто да си там

сряда, юли 15th, 2020

Дичо очакваше с нетърпение този ден. Щеше да посети увеселителния парк, който наскоро бяха открили в града им. Бяха му разказвали, че там има много люлки, ……. и изненади.

Когато влезе в ограденото място, Дичо бе зашеметен. Посрещна го голям шум, възгласи и множество хора. Той трудно се адаптираше към такава обстановка и в първият момент бе готов да побегне, да крещи и да плаче.

Майка му го прегърна и донякъде момчето се успокои. Дичо успя да се изолира от шума и ярките светлини. Постепенно напрежението премина и той започна да се оглежда любопитно.

– Ще се качиш ли на въртележката? – попита майка му.

Той само кимна с глава и докато да се усети бе настанен върху дървено конче.

Изведнъж всичко се завъртя. Образите наоколо се размазаха. Дичо се уплаши. Ревна с цял глас и протегна ръце напред търсейки защита.

Въпреки, че въртележката не се движеше много бързо, той се обърка и започна истерично да крещи:

– Искам при мама …..

Сякаш не го чуха и не му обърнаха внимание. Хубавото бе, че времето свърши и въртележката забави ход.

Когато спря Дичо се строполи в ръцете на майка си. Заровил глава в нея и се разрида.

Майка му го опря на краката му, искайки по този начин да го накара да дойде на себе си, но той легна на земята и продължи да плаче.

Колко много очаквания имаше малкото момче за този ден, а всичко се провали.

До легналия Дичо клекна младо момиче. Тя бе една от служителките в парка. Погали го по главата и го гушна.

Очите ѝ се напълниха със сълзи. Стана ѝ мъчно, че малкото момче не бе изпитало радост и удовлетворение на това място.

Дичо вдигна зачервените си очи към момчето и ѝ се усмихна.

Можем да не разбираме нечия мъка, но не е нужно да правим нещо голямо, за да ги утешим. Достатъчно е да бъдем с тях и да им покажем любов.

Смисълът на един живот

събота, май 30th, 2020

Бай Манол цял живот се занимаваше с мазилки и мозайки. Той бе ревностен християнин, но трудно разбираше Библията, когато я четеше. Дори това, което чуеше в църквата не оставаше в него. Сякаш някой го помиташе от главата му за броени минути.

Ако се опиташе да обясни на някого за Бога, много се тревожеше, за това заекваше, запъваше се и накрая млъкваше.

Бе на 60 години и всички го уважаваха и ценяха, за уменията в професията му.

Въпреки напредналата си възраст, Манол продължаваше да работи.

Околните му казваха:

– Имаш всичко: жена, деца, дом, …. Успокой се най-сетне и си почини.

А той навеждаше глава и кротко отговаряше:

– Как мога да спра да работя? Нали трябва да помагам на децата.

Много от познаващите го християни казваха за него:

– Той силно е привързан за материалното.

– От там идва и желанието му да печели още повече.

Един ден бай Манол падна от скелето и си счупи крака.

Тогава всички си рекоха:

– Е, сега навярно ще му дойде ума в главата и най-накрая ще спре.

Но когато се възстанови Манол отново бе на работа.

Един ден се бяха събрали група християни и споделяха помежду си, какво Бог е направил за тях. Сред тях бе и Манол.

Дойде и неговия ред. Повечето го изгледаха скептично, но очите му искряха.

– Бог много силно се проявява в работата ми. Такова нещо никога, никъде не съм виждал. Цял живот мажа. Станах професионалист в това. Знам всички тънкости на занаята. Но когато се предам на Бог и стана инструмент в ръцете Му, стават чудеса. Слагам мазилката и само с едно движение я заравнявам. Гледам и очите ми се пълнят със сълзи, защото знам, че не аз съм го направил, а Бог чрез моите ръце….

Изведнъж присъстващите разбраха, че Манол не бе тичал само за пари, а за да се изяви Божията сила чрез него.

Давай, не вземай

събота, май 9th, 2020

Пресякоха улицата и се упътиха към парка. приседнаха на една пейка.Росица едва сдържаше сълзите си.

– Не искам да те занимавам с моите неща Ти достатъчно главоболия си имаш. Моето е направо смешно спрямо това, през което ти преминаваш.

– Какво се е случило? – кротко попита Анастасия.

– Бремена съм.

– Да не е женен?

– Да …

– И не ти е казал?

– Излъга ме, че ще ме вземе.

Анастасия поклати тъжно глава.

– Какво да правя сега? – изстена Росица. – Всичко е безсмислено

– Не е.

– В какво виждаш смисъла? Винаги съм ти се чудела. Животът е гаден и противен, а ти все намираш нещо в него. Как успяваш да правиш това?

– Ако няма нищо добро край теб, ти можеш да бъдеш това добро.

– Да бе, да….

– Наистина е така. Нима не се чувстваш по-добре, когато правиш добро?

– Какво добро?

– Все едно. Да кажеш една дума само да разведриш хората или да накараш някой да се засмее ако е тъжен…..

– Стига, моля те.

– Давай, не вземай, защото взетото понякога тежи. Така ще бъдеш и по-свободна.

Нима сме толкова забравливи

петък, април 10th, 2020

Павел повдигна капака на кутийката и ахна. Това, което си бе мислил за невъзможно, се бе случило.

– Но как? – въпросът застина на устните на Павел.

Поредното неведомо: От къде, как, по какъв начин?

Баща му се усмихваше загадъчно. Очите на момчето се напълниха със сълзи.

– Благодаря ти, татко! Аз не вярвах, но …. – и Павел млъкна.

– Чудеса се случват и когато не вярваш.

– Да, ….. – смънка смутено сина.

– Внимавай, защото обикновено казват: „Всяко чудо за три дена“, – усмихна се тъжно бащата.

– Не, – Павел ококори очи, – такова нещо дори не съм си и помислял….

– Човек привиква към чудото, а след това отново се изпълва с неверие.

– Как с неверие? – недоумяваше Павел

– Индивидът търси ново чудо, което да предизвика в него възторг …..

– А старите? – прекъсна го Павел.

– Приемаме ги за подарък. Смятаме го за даденост и то изгубва своята чудатост, – добави бащата.

– Нима сме толкова забравливи? – почеса се по главата Павел. – Къде е благодарността, а споменът от преживяното?

– Радвам се, че говориш за благодарност за един по-дълъг период, но в нашето забързано време дори не се учудваме на малките неща, които ей така просто ни се случват. Не се замисляме, че има Един, Който постоянно се грижи за нас.

– Аз всеки ден Му благодаря, нали така си ме учил, – каза Павел и погледна баща си още веднъж с благодарност в очите си.

Мислих за някои хора, които познавам, те по същия начин забравят своя Създател и истински “хляб на живота”. Те живеят ден за ден, без да имат представа за Бог и Неговата доброта към тях.

Колко по-добре би било, ако всички можеха да осъзнаят Божията любов и да Му благодарят за грижата Му към тях.