Стоманата е желязо преминало през голяма горещина. Почвата е скала раздробена от силното слънце и ледниците. Платното е лен преминал през измиване, разчесване, смачкване и тъкане.

Така и за човека са необходими редица събития, за да стане, какъвто трябва да бъде. Добрите свойства не се създават в разкош, а чрез страдания.

Една майка довела в дома си гърбаво момче. Тя предупредила сина си:

– Трябва да бъдеш много внимателен към новият си приятел. Не бива да му говориш за недъга му. Играй си с него и се дръж така все едно е нормално дете.

Веднъж синът казал на гърбавото момче:

– Знаеш ли какво имаш на гърба си?

Момчето се смутило и зяпнало с уста.

– Това е кутия, в която се намират твоите крила. Ще дойде ден, когато Бог ще отвори тази кутия и ти ще полетиш. Ще станеш ангел.

Ще дойде ден, когато Бог ще изясни на всеки вярващ, че основните правила, от който той се е възмущавал, са били оръдия, употребени за усъвършенстване на характера му. Те са способствали за отливането му в безупречна форма.

Тези оръдия са шлифовали  камъка, в който се превръща вярващия, за да бъде вграден в Неговото духовно здание на небесата.

Страданието служи за отлично наторяване на корените на характера ни.

Вечерта на 1-ви март 1950 баптистката църква Уест Енд, намираща се в град Беатрис, Небраска, е била напълно унищожена от експлозия. Самият взрив е бил причинен от изтичане на природен газ и в това няма нищо мистериозно.

Тайнствена се явява веригата от събития, които са довели до спасяването на 15 човека. Това наистина е било чудо.

Църковният хор е имал репетиция в 19:20. Всички хористи са много точни, но въпреки всичко тогава закъснели. Не успели дори да влязат в църквата, която се взривила в 19:27.

Ръководителката на хора и нейната дъщеря пианистка планирали да отидат половин час по-рано, но дъщерята заспала и двете жени закъснели.

Пасторът на църквата и жена му се забавили, защото дъщеря им разляла супа върху роклята си.

Други двама от хористите също не могли да дойдат навреме, защото автомобилите им не искали да запалят.

Останалите също били задържани от неща като писане на писма, прослушване на радиоспектакъл, завършване на домашна работа…..

Дори един от хористите, който живеел срещу църквата също закъснял.

В резултат на това всички хористи били спасени.

Едва ли е било случайно съвпадение. Та това се е случило на 15 човека. Явно тук е имало Божия намеса.

Отивайки на театър, хората са настроени за приятна почивка и ярки положителни впечатления. Но историята познава случаи, когато събитията на сцената са станали драматични, макар и не по сценария на пиесата.

Един от големите сатирици на 18 век Молиер не само е писал пиеси, но е играел в тях.

Последната роля, която изиграл била на Арган в „Мнимият болен“.

На 17 февруари 1673 г. на сцената по време на второто действие Молиер, страдащ от туберкулоза, се закашлял и изхрачил кръв, но не могъл да завърши изпълнението си.

Веднага бил откаран в дома си, където починал.

Събитията в Пловдив на 6 септември 1885 г не са голяма изненада за великите сили. И ако реакцията на великите сили се забавя, това се дължи по скоро на желанието им да разберат кой стои зад Пловдивския акт.
Правителството на П. Каравелов трябвало да постигне едно на пръв поглед абсурдно решение на въпроса, да се утвърди българското Съединение без да се нарушава формално Берлинският договор.
За изпълнение на тази сложна задача българското правителство възприема една изключително гъвкава тактика.
Тя съчетава постъпки пред всички Велики сили. Тази тактика не е нова. Само че сега тя се очертава по-ярко, защото и положението е доста усложнено и заплетено.
По отношението към големите държави е направено разграничение, като е показано предпочитание към Русия. Това е напълно естествено при традиционно близките българо-руски връзки.
Но от Петербург изобщо не отговарят на телеграмата на българския княз.
Реакцията на Петербург е обусловена от царската политика на Балканите и развитието в българо-руските отношения. Ангажирана в конфликта с Англия в Афганистан, Русия е против създаване на усложнения в Европа.
Отношението на руския цар  към  Ал.  Батенберг  се  прехвърля  и  върху българската  държава, от там и върху Съединението.
Румънското правителство отказва да участва в антибългарска балканска коалиция, защото смята, че Съединението ще укрепи българската държава и нейната самостоятелност, така ще се попречи на изпадането ѝ под пълно руско влияние.
Въпреки тревожните сигнали от всички страни българското правителство не губи самообладание. То продължава да се подготвя за отбрана и търпеливо да тропа на всички врати.
Оживената  преписка  между  дипломатическите  канцеларии  на  европейските  сили продължава. Съединението става заложник на голямата политика на всяка велика сила.
Съмненията, че Русия стои зад събитията в Пловдив, са разсеяни от негативната реакция на царското правителство.
Лорд Солзбъри  нарежда  на  английския  посланик  в  Цариград  У.  Уайт  да  настоява  за признаване  на  Съединението  под  формата  на  лична  уния,  т.е.  българският  княз Александър I да бъде назначен за главен управител на Източна Румелия. Така привидно
Берлинският договор не се нарушавал, а се променяло само управлението на областта.
От своя страна Портата не могла да не оцени, че идеята за персонална уния е приемлив изход, който, без да накърнява достойнството на султана, предотвратява задълбочаването на кризата.
Разногласията между великите сили бързо стават известни на света. В Белград разбират, че обсъжданията им ще се проточат, а всеки ден
работел в полза на българското Съединение. За да предотврати този изход, сръбското правителство изоставя изчаквателното поведение и преминава към решителни действия.
За да спаси престижа си в страната, крал Милан започва с нищо непредизвикана война.
Предстояли  най-трудният  момент  в  защитата  на  Съединението.  Дипломатическите преговори прекъсват и на дневен ред застанали бойните действия.Въпреки че преди това предупреждават Сърбия да се въздържа от въоръжена намеса, големите държави не дават открита подкрепа на Княжеството. Даже Англия, която подкрепя каузата на
Съединението, се ограничава с пожелания за победа на българското оръжие, в което впрочем не вярва.
Оказва се, че великите сили не се опасяват от сръбско-българската война, защото тя ще локализира конфликта на Балканите. Всички сили се противопоставят на турското нахлуване в Източна Румелия или на балканските държави в Македония. Интересът към балканското наследство на империята е общ и все още няма готовност за неговото
преразпределение.
Българската армия свършва работата си – идва ред на дипломацията. Победата прави възстановяването на статуквото в Източна Румелия почти невъзможно, но това не означавало край на изпитанията за Княжеството.
Очевидно въпреки различията помежду си силите търсят формула за признаване на Съединението. Това много добре е разбрано от българското правителство, което взема изпреварващи мерки. В края на декември князът подписва редица укази, целящи административно и институционно сливане на Княжеството и Източна Румелия, и
единна организация на Войската. Българското правителство бърза, защото Сърбия използва примирието, за да се превъоръжи, а Турция държи на границите големи военни сили.
На 24 март 1886 г. посланиците на великите сили в Цариград подписват т.нар. Топханенски акт. Така се слага край на мъчителната дискусия по българското Съединение.
На 13 април на тържествена аудиенция в София Шакир паша връчва на княз Александър I султански я ферман, с който му се поверява главното управление на Южна България.
След подписването му страната се връща към нормален живот.

И това не е краят на мъките …..

Чу се изскърцване на стол и Марко, бащата на Радко и Антон, се надигна, за да се оттегли от пиршеството. Едва държейки се на крака, бащата се оправда:

– От годините е, – едва обърна езика си той.

Явно беше мъртвопиян.

– Остани да забавляваш гостите ни, – каза Марко на Радко с дрезгав глас, – вярвам, че не си забравил как се прави това, въпреки че отсъства толкова дълго от дома, за да се скиташ с разни хаймани.

– Дори и сред тях обноските ми бяха добри, татко, – защити се Радко. – Но за пиян човек като теб, който едва се държи на краката си, едва ли бих могъл да кажа същото.

След последните думи всички  млъкнаха. Някои от гостите озадачено се спогледаха, други се подсмихваха навели глави надолу. Всеки очакваше с нетърпение да види как ще се развият събитията между баща и син по-нататък. За тях това бе едно забавление, а после подхилвайки се щяха да поукрасят случилото се.

Марко се обърна рязко при тази обида, но Антон бързо стана и хвана ръката му, след което хвърли гневен поглед към брат си, способен да разтопи и стомана.

– Как смееш да обиждаш така баща ни? – гласът на Антон ехтеше в залата. – Толкова грижи е полагал за теб. Нищо не каза след като се върна от разпътството си. Няма ли капчица благодарност в сърцето ти към него.

– Ако си решил да ми изнасяш лекции, по-добре се върни в университета, – каза Радко наострено.

– Успокойте се братя, дълго не сме били заедно на една маса, – каза Емил, един от братовчедите им. – Нека да не разваляме този момент.

Без да му обръща внимание Антон изведе баща си от залата.

Музикантите отново засвириха и шумът от разговорите се поднови.

Радко си наля още вино. Към него се приближи един от приятелите му, с когото дружаха от деца. Радко и Орлин бяха седели на един чин. Бяха инициаторите на всяка лудория в училище.

– Трябва да се отнасяш с по-голямо уважение към него, – каза Орлин. – Каквото и да мислиш за него, все пак той ти е баща. Когато си отиде от този свят, ще те боли за тези думи, които му каза тази вечер, много повече отколкото предполагаш……