Младият обещаващ лекар Лозанов живееше в големия град. Имаше много клиенти. Сгоди се за красиво и умно момиче. Нищо не му липсваше.

Майка му Мария живееше на село. Един ден тя реши:

– Ще продам всичко и ще отида да живея при сина си. Сигурно много ще се зарадва, като ме види.

Тя продаде дома си  и отиде в големия град при сина си.

– Синко, аз продадох всичко и дойдох да живея при теб. Вярвам, че се радваш и нямаш нищо против.

Лозанов се смути и смънка:

– Да, мамо, радвам се, че си при мен. Но знаеш ли този град е прекалено шумен и оживен за теб. А и въздухът тук не е много здравословен. Мисля, че за теб ще бъде добре да ти намеря квартира в предградията. Там по-спокойно ще живееш. Съгласна ли си?

– Да, – въздъхна Мария, – съгласна съм.

Тя остана до нощува у сина си. След полунощ Лозанов се събуди и видя майка си до леглото.

– Мамо, добре ли си? Случило ли се е нещо?

– Просто исках да те погледам, – казала възрастната жена. – Ще ми позволиш ли да те погаля, както го правех, когато беше малък?

– Разбира се, мамо.

Тя го помилва, но той усети, че ръката ѝ трепери.

– Мамо, добре ли си? Да не ти е лошо?

– Нищо ми няма, синко, – каза Мария и се прибра в стаята си.

Когато стана сутринта, лекарят поразмисли и реши да остави майка си при себе си. Веднага се обади на годеницата си.

– Мама дойде и иска да живее при нас. Ти какво ще кажеш за това?

– Нямам нищо против. Както обичам теб, така ще обичам и нея.

Лозанов тръгна към стаята, за да съобщи на майка си радостната вест, но … стаята, в която Мария остана да нощува, бе празна. Майка му бе заминала. Всички усилия на полицията да я намери не се увенчаха с успех.

След три месеца при Лозанов докараха в болницата възрастна жена, която бе прегазена от кола. Не се знаеше, дали шофьорът не бе внимавал или тя сама се бе хвърлила под колата.

Когато Лозанов погледна лицето ѝ, я позна:

– Мамо, мамо….

По-късно дойде и годеницата му, но нищо не можеше да се направи за възрастната жена. Два часа по-късно Мария почина.

Отсъствието на любов наранява болезнено всяко любящо сърце.

Сутринта Румен стана рано и се отправи по дългите прашни пътища на страната. Той вече втора година посещаваше новообразуваните църкви в района.

Денят беше горещ и Румен загуби посоката, в която трябваше да върви, за да стигне църква, в която да изнесе поредния урок.

Макар че беше закъснял, се наложи още няколко часа да чака, докато вярващите да се съберат, под сянката на едно огромно дърво.

Изпяха няколко песни и урокът започна. Румен говореше, но имаше усещането, че всичко се проваля. Хората срещу него изглеждаха отегчени. Сякаш това, което говореше изобщо не достигаше до тях.

„Може би преводът на думите ми, не е достатъчно ясен“ – помисли си Румен.

Когато се прибра, той беше изтощен, но застана на колена и попита Господа:

– Боже, какво правя тук?

След няколко седмици Румен, с група вярващи, отново отиде в това село. Една жена от неговия екип се заговори с човек от селото.

– Аз съм християнин, – каза мъжът.

– Чудесно, – каза жената. – А от колко време?

– От три седмици.

– Наистина ли? – попита изненадано жената. – А как стана християнин?

Мъжът посочи с пръст Румен:

– Този човек дойде и ни каза за Исус ……

Румен трепна.

„Какво излиза? – помисли си той. – Когато мислех, че урокът се е провалил, този човек е повярвал.  Явно успехът в християнското служение не зависи от моите възможности, а от това да съм на разположение на Божия призив“.

Румен се усмихна и радостно възкликна:

– Реколтата е в Божията ръка, Исус ме е призовал да посея семето на вяра. Единственото, което трябва да направя е да Го следвам.

Верността е по-важна от успеха и нашата готовност от възможностите ни.

Ласкер дошъл в Париж и се установил в комфортен хотел, както го посъветвал негов приятел от Лондон.

Той оставил багажа си и отишъл в едно кафене, където прекарал цяла вечер.

Късно след полунощ световният шампион открил, че е забравил къде се намира неговия хотел.

След като пренощувал у познат, сутринта изпратил телеграма, да му изпратят адреса на хотела.

А през това време купил карта на Париж и започнал внимателно да я изучава. И накрая търсенето му се увенчало с успех.

Когато влязъл в стаята си, той забелязал на масата телеграма от Лондон.

Поради разсеяност Ласкер изпратил телеграмата без обратен адрес и неговият приятел, добросъвестен англичанин, не могъл да разбере, какъв е смисъла на това мистериозно запитване.

Сава много обича спортните надпревари. Някои от тях той следи, като използва записи на дадено състезание, мач или среща.

Един ден след като бе проследил записа на поредното състезание, облегна се удобно във фотьойла и се замисли сериозно:

„Колко жалко, че в живота няма възможност за такива повторения. Пропуснеш ли даден момент, той не се връща“.

Тези мисли го върнаха няколко години назад, когато внукът му Станислав възторжен изтича при него и каза:

– Ще имам мач по крикет, ще дойдете ли с баба да ме гледате?

Нито той, нито съпругата му харесваха този спорт, но той обичаше внука си, за това бързо се съгласи:

– Добре, кога е мача?

– Утре в 9 часа сутринта.

– Непременно ще дойдем, – обеща Сава на внука си.

На сутринта, когато тръгна с жена си, за да гледат как ще се представи Станислав в мача, Сава си взе една книга. Когато съпругата му го изгледа с укор, той тихо промърмори:

– Да мине времето по-бързо.

Мачът започна в 9 сутринта. Беше вече 16:30, но още не беше свършил. Сава бе останал с убеждението, че нищо интересно не се случва и бе забол поглед в книгата.

Изведнъж той чу овации, жена му го сбута:

– Станислав направи страхотен удар, видя ли го?!

Сава го беше пропуснал, а повторение нямаше да има. Не можеше вече да види, какво е направил внука му.

Този болезнен спомен, накара Сава малко да се размърда. Той стана, разходи се из стаята и погледна през прозореца.

– Колко много пъти пропускаме предоставените ни възможности, – тъжно въздъхна Сава. – Понякога забравяме да се молим за някого, да позвъним на приятел, който има проблем, да посетим някой, който е в нужда или просто да се усмихнем на поредния минувач.

Сава отново е върна и седна във фотьойла.

– Колко често пропускаме възможности да споделим вярата си, – с болка се усмихна Сава. – Ето, Бог ни подтиква да го направим, а ние като не Му обърнем внимание и не последваме призива Му, появилият шанс изчезва завинаги. Ако слушаме Божия глас, ще имаме много възможности да Му служим, споделяйки Благата вест и помагайки на ближните си.

Бе късен следобед. Жените бяха привършили вече домакинската си работа и по това време се събираха на голямата пейка край пътя. Тук освен да поклюкарстват за този и онзи, си разменяха рецепти и споделяха новите в селото, които лично ги засягаха.

– Често сервирам на семейството си едно и също ядене няколко пъти, – похвали се Радка, – така има малко повече време за себе си.

Баба Стойна се намръщи и с бучащия си глас каза:

– Когато го сервираш първия път, яденето е много вкусно, но когато го сложа на масата отново, има чувството, че не давам най-доброто на хората седнали да ядат.

– И аз съм така, – обади се Гаца, – все едно ги храниш с остатъците от миналата храна.

„Все едно да „вместваш“ Бога в ежедневието си, – помисли си Каля, – вместо да отделяш специално време за Него. А аз какво правя? Сутрин набързо Му благодаря, изреждам нуждите си, вместо да Го търся и почитам по цял ден. А и Библията не чета всеки ден“.

Стоянка, сякаш отгатнала мислите на приятелката си прибави:

– Както храната, която готвим, храни телата ни, така и Божието Слово храни душите ни. Няма по-добро от приемането на прясна и свежа храна всеки ден.

– За съжаление и на Бога предлагаме остатъците, – обади се баба Митра. – Първо се съобразяваме със своите желания, а Неговата воля е като допълнителен план, по който действаме, ако нашия не стане.

– Когато даваме на Бога най-доброто, – каза Каля, – ние Го признаваме за Господар на живота си. Така смело ще следваме волята Му.

Имаше още коментарии по този повод, но всички бяха съгласни в едно. Никога не сме прекалено заети, че да нямаме време за по-дълго общуване с Бога.