Динка бе получила от баба си пръстен. Още като го видя, веднага го хареса. Той бе семейна ценност, която се предаваше от майка на дъщеря, но баба ѝ пожела направо да го даде на нея.

Един зимен ден навън бе много студено.

Пръстенът, който Динка не сваляше от ръката си, изведнъж се спука и се разпадна.

– Какво му стана, – с болка извика Динка.

Тя бързо отиде до близката бижутерска работилница и помоли:

– Поправете го, той е много скъп за мен.

– Момиче, златото, от което е направен този пръстен съдържа голямо количество примеси, за това се е разпаднал в студа, – обясни бижутерът.

За пръстена нямаше никакъв начин да бъде възстановен. Колко жалко!

Връщайки се у дома Динка започна да разсъждава на глас:

– Така става и с нас. Когато допускаме нещо нечисто в себе си, ставаме заядливи и се дразним от най-малкото нещо.

Тя въздъхна дълбоко и продължи да развива мисълта си по въпроса:

– А тази нечистота има сила да разрушава душата и негативно да влияе върху мотивите на поведение. Не трябва да позволяваме на тази смесица от мърморене, оплаквания и възмущение да изпълват сърцата ни. Ако непрекъснато мрънкаме и се оплакваме, рискуваме да станем носители на недоволство, което засяга нас и живота на хората наоколо. А в противен случай …

Динка се завъртя около себе си, усмихна се и добави:

– В сърцето ни няма място за недоволство и мрънкане. Именно като не допускаме тези примеси в себе си, започваме да светим в мрака на този паднал свят.

Ние можем да излъчваме светлина, която принадлежи на Спасителя в нас.

Температурите вече бяха много под нулата. Малки уплашени врабчета трепереха в зимния студ.

Борис ги наблюдаваше известно време и си каза:

– Като тези малки птички, мнозина живеят на безплодните клони от разбито сърце, разочарования и самота. Навярно си спомнят преживяния срам, самосъжаляват се, обвиняват се или отново се сещат за своите провали.

Той леко се усмихна и продължи:

– И така ден след ден, от бурен по-бурен. Единствено подобните на тях кацат на същите клони, объркани и беззащитни.

Борис закрачи бодро и добави:

– Стремим се да ги привлечем и да ги стоплим. Ето камбаните бият, хорове пеят, проповядва се в църквите. Но уви … сякаш нищо не може да привлече, тези, който най-много се нуждаят от топлина.

Младият мъж въздъхна дълбоко:

– Ако можеха да разберат, че Той слезе от небето, почувства болките ни, позна скръбта ни и умря вместо нас. Понесе наказанието, което ни се полагаше.

Той присви ръцете си като фуния пред устата си и извика:

– Ей, чуйте, Той дойде за да ни покаже пътя към топлината, любовта и безопасността….

Борис свали ръце си и безнадеждно вдигна рамене.

– Те са твърде ужасени, за да дойдат от студа, да се стоплят и потопят в Божията любов.

Кой знае, може на това Рождество, заради това, което правим или казваме …. те все пак да дойдат?!

Огънят догаряше. Последните му искри леко пламваха за миг и изчезваха.

Симеон и Огнян вече усещаха студа около себе си.

– Когато огънят на Духа трепти, какво трябва да направим? – попита Симеон.

– Отговорът е свързах със значението на църквата, – отговори Огнян.

– Не разбирам. Какво имаш предвид? – повдигна учудено рамене Симеон.

– Църквата не е идеална, но въпреки това тя е огънят, който Бог използва, за да ни поддържа запалени. В случая огънят играе защитна роля, – поясни Огнян.

– Как не се сетих? – възкликна Симеон. – В Словото пише да не пренебрегваме общенията, с които се насърчаваме едни други.

– Знаеш ли, че пастирите на изток обграждат кошарите си с огнена стена? Така дивите зверове са изолирани, а овцете са в безопасност, – допълни Огнян.

– Интересно, не знаех за това, – поклати глава Симеон.

– Освен това огънят на Духа ни отклонява от изкушенията. Бог ни обича, за това не ни остава без защита, – наблегна Огнян.

– Трябва да сме много благодарни за помощта Му, – плесна с ръце Симеон.

– Той пречиства, усъвършенства и защитава. Никой не може да направи повече от Него, – направи нещо като заключение Огнян.

След което двамата се изправиха и продължиха напред по пътя.

Застудя. Време си му беше. Жалко, че нямаше сняг. Дано не хванат по-големи студове. Без снежна покривка посевите ще измръзнат.

Дамян бе непокорен и буен. Не слушаше, когато го предупреждаваха:

– Облечи се по-добре.

– Сложи си шапка.

– Стига с тези маратонки, обуй си по-топли обувки.

Резултатът не закъсня. Дамян настина, а лекарят бе категоричен:

– Двойна бронхопневмония.

И така това опърничавото момче се озова в болницата.

Майка му лежеше няколко етажа по-нагоре от него. Състоянието ѝ бе много тежко. Лекарите не даваха никакви надежди за подобрение.

Дамян много се тревожеше за майка си, но какво можеше да направи?

В отделението някой бе пуснал радио. От него се носеше:

– Тиха нощ Свята нощ! Всичко спи …..

Дамян се заслуша в песента и Божият мир го изпълни. Надежда се зароди в тревожната му душа. Притесненията, не толкова за себе си, а повече за майка му, се стопиха и изчезнаха.

Спасителят, Князът на мира, дойде на земята като бебе, носейки светлина, радост и мир за живеещите в „смъртната сянка“.

Там в болницата Дамян изпита мира, който надвишаваше всяко разбиране.

Тази среща с Бога го окрили и той само Му благодареше, защото бе освободен от тревогите си.

Студът се усещаше дори като застанеш край прозореца.

Задуха. Усещаше се есенната умора.

Сред унилите и пожълтели храсти на пейката пред блока бяха седнали бай Сава и чичо Симо.

На лицето на Симо се четеше усмивка на човек, който се чувстваше винаги виновен. Той бе кекав индивид и не на време бе нахлупил на главата си ушанка.

И двамата недочуваха, за това си говореха на висок глас. Човек и да не искаше, неволно дочуваше за какво си приказват.

– Сутрин като се надигна всичко ме боли, – оплакваше се Симо. – Лумбагото ме се е схванало като менгеме. Колената ме въртят, костите ми не се подчиняват. Бъбреците и те се обаждат, а тая проклета простата, не ми дава да пикая. И това ако е живот.

Бай Сава бе прехвърлил деветдесетте. Той отдавна бе свикнал с мрънканията и оплакванията за болежките на съседа си.

Днес явно му бе писнало, защото тропна с крак и ядно каза:

– Ще те боли, как няма да те боли ….. Като не щя да умреш навреме, сега всичко ще те боли.

Дали не бе прав стареца?

Старостта не е проблем, а неангажираността по това време.