Петър работеше в градината. В нея той отглеждаше предимно цветя. Е, бодваше по малко чушки, домати , лук, репички, …, но основно място в градината и около алеята пред къщата заемаха цветята.

Забеляза, че една зимна роза започва да цъфти. Това го изпълни с радост, но и с тъга.

– Студът така или иначе ще я убие, – каза си Петър, – по-добре да я подрежа и да я прибера в къщи.

След няколко дена розата разцъфна и изпълни стаята със своя чуден аромат.

Тази миризма на цветето върна Петър в детството. Тогава често ходеше при баба си на село.

– Нейната къща беше пълна с рози, – въздъхна Петър. –  Дядо си почиваше на люлеещия се стол, а на двора тичаше техният любим лабрадор. Баба най-много грижи полагаше за цветята, особено за розите.

Тази любов към цветята, Петър бе наследил от баба си.

Когато и да се върнеше назад в годините, от всички спомени, най-ярък бе този за розите.

Изведнъж Петър се размисли за духовния си живот.

– За какво съм създаден? – попита Петър. – Да разнасям ароматът от познаването на Бога навсякъде. Но това става, когато следваме примера на Христос в любов и грижа за другите.

Както ароматът на розите предизвика спомени, така и нашият живот трябва да напомня на хората за Божията любов и грижа.

– Нека животът ни бъде благоухание за тези, които имат нужда да научат, колко много ни обичаш, Господи, – каза Петър, като високо вдигна ръце си нагоре.

Пътят на коприната бил дълъг древен караванен маршрут, свързващ Източна Азия (Пекин) с Европа (Истанбул).

Първи изследвали и използвали този път китайските търговци, които търгували с Европа. Те продавали ценни предмети като коприна и подправки, а използвали парите, за да купят злато, сребро и коне. Тези търговци били подложени на различни опасности по целия този път, за това трябвало да имат достатъчно кураж, за да го изминават.

По пътя имало много трудности, в това число резки и изтощителни температурни разлики.

Когато приближавали пустинята Гоби, горещината била непоносима и единственият начин за оцеляване са били оазисите, пръснати из пустинята. Те осигурявали на пътниците храна и вода.

Преминавайки района на планинската верига на Хималаите от другата страна, търговците замръзвали от студ. Освен това, прехода през проходите се усложнявали от факта, че планините били покрити със сняг.

Никой не може да каже какво може да очаква човечеството в близко бъдеще. Капризите на студа се усетиха в много страни.

Южните райони, където са разположени Италия, Испания, Македония, Сърбия, плюс Германия са усетили силата на ниските температури.

Даже страни, в които снеговалежите са рядко явление, като Пакистан, Индия и Афганистан са достигнати от зимните явление.

В Пакистан и Афганистан дори нямат топли якета, предназначени за тази зима.

Температурите през януари достигнаха минус 15 градуса.

Въпреки студеното време, местните жители не могат да скрият радостта си при вида на „зимните подаръци“.

Често сме свидетели на злото в този свят. Много хора са ме питали: „Как Бог го допуска“?

Мисля, че трябва да си зададем друг въпрос: „Любовта и грижата не са ли доказателство за Божията намеса в света.

Тази зима студът и снегът ми дойдоха  в повече и се разболях. Божията доброта и любов усещах чрез хората, които се грижеха за мен. Те правеха всичко възможно, за да се възстановя напълно. Чувствах Божията помощ във всеки техен жест.

В света има много зло, но това, което идва от Бога, прониква през мрака, когато ние се грижим за нашите близки и познати..

Когато се отнасяме с любов и милост към другите, свидетелстваме за Бога .

Боже, благодаря Ти, че ми помагаш да живея така, че да изявявам Твоята слава пред света.

Често говоря по телефона с близките и, които са далече от мен. Трафикът е натоварен или връзката е слаба. Сред белотата, която ме е обкръжила и жестокия студ се чувствам като изолирана от всичко в света.

В такива моменти си спомням думите на апостол Павел: „Мислете за горното, а не за земното“.

Тези и много други думи от Божието Слово ми помагат да преживея и най-тежките периоди от живота си. Ние сме Божии деца и Бог ни държи в ръката Си.

Нека да отделяме повече време да мислим за горното, а не за несгодите на тази земя, защото тогава не само ще се почувстваме по-добре, но ще изпълним  и Божията воля, за която сме призвани.