Семейство Минкови се прибираха от една приятна екскурзия. Това бяха незабравими дни. Време, в което освен посещение на известни туристически обекти, имаше близко общение между членовете на това семейство. По време на тази екскурзия, те разговаряха за много неща, които искаха да споделят, но забързаното ежедневие им отнемаше това право.

Милена караше колата и се наслаждаваше на прекрасните природни гледки.

Изведнъж навлязоха в тунел. Тесните пространства притесняваха Милена, особено ако са тъмни. Страхът взе надмощие над нея. Стана толкова нервна, че започна да се задушава и поти.

Искаше ѝ се да спре колата и да даде да я кара мъжът ѝ, но бе много опасно да направят тази смяна веднага.

Камен забеляза колко е пребледняла Милена. Децата също усетиха, че майка им има някакъв проблем.

Камен посочи напред с пръста си и извика:

– Милена, погледни там има светло петно!

– Да, мамо, то се увеличава, – завикаха децата, – скоро ще излезем от тунела.

Милена се опита да се фокусира в светлата точка, която взе да се увеличава и започна да се успокоява. Скоро излязоха на открито и тя започна да диша спокойно.

По-късно Камен сподели:

– Понякога и аз се чувствам така, сякаш се намирам в тъмен тунел. Обзема ме страх, който ме изтощава.

– Но ако имаме силна вяра, – обади се малкия Гошо, – Бог ще ни изведе бързо от тъмнината и ще ни покаже светлината, която трябва да следваме.

– Такива преживявания ни правят емоционално и духовно по-силни, – добави Камен.

– Не сте ли разбрали до сега, – възторжено каза Елица, сестрата на Гошо, – че Бог е с нас в битките на деня.

– Да, – съгласи се Милена, – силата ни е от Него.

Падишахът заповядал на Бирбал:

– Иди потърси в града смелчак и страхливец и ми ги доведи.

Бирбал веднага отишъл на пазара. Там той поговорил с една жена, а после я завел при падишаха. Той като я видял казал:

– Бирбал, да не си оглушал? Заповядах ти да намериш смелчага и страхливец, а ти си ми довел една жена.

– Ако аз съм оглушал, вие сте ослепели. Виждате само един, а аз съм ви довел двама.

– Погледни ме, Бирбал! Не хитрувай, говори ясно, ако имаш нещо да кажеш.

– Покровителю на бедните! Тази жена е едновременно смела и страхлива.

– Как така? Докажи го!

– През нощта небето е покрито с черни облаци, святкат мълния, вали дъжд, а тя в такова време, в непрогледната тъмнина отива на среща с любимия си. Това означава, че тя е най-смелата от смелите. Когато лежи до мъжа си в леглото, тя трепери  от всяко миши скърцане и от страх не излиза през вратата. Е, възможно ли е да има по-смел и страхлив човек от тази жена.

С преглеждането на новините ние губим голяма част от своето свободно време. Буквално ставаме зависими от тях, като отделяме все повече  повече време за това. Нашите интереси се разширяват, като четем вестници и посещаваме новинарски сайтове в интернет.

Освен това, хората са склонни да възприемат по-емоционално негативната и отрицателна информация  и адекватно да реагират на нея.

Чувството на страх и присъствието на опасности спомагат за възбуждане на нервната система, те стават причина човек постоянно да бъде нащрек. В определени ситуации това предизвиква спасителни рефлекси, но сега това действа върху нас пагубно.

Новините основно са насочени да отразяват негативни събития. Убийства, катастрофи, терористични актове ….

Защо се случва това?

Защото ние сме по-отворени и възприемчиви към лошите новини, отколкото към добрите. Такава информация е режисирана и подадена не случайно.

Така благодарение на медиите, ние постоянно се намираме в състояние на силен стрес. При условие, че постоянно търсим новинарските програми и активно съпреживяваме всичко чуто в тях.

Ако по-рано не сте се замисляли върху това, време е да помислите. Гледайте или слушайте коя да е новинарска емисия.

Какво е съотношението между негативната и позитивна информация?

Вечерта бе хладна и не се знаеше колко повиквания ще имат тази нощ. Петров бе застъпил на смяна и блуждаеш с очи между звездите на тъмното небе, които ярко се открояваха през прозореца.

Телефонът се обади. Напрегнатият му звън извади от унеса младият лекар. Той вдигна слушалката:

– Да, ….добре, …. тръгваме веднага….“Иван Вазов“ 16.

Бързо нахлузи якето си и потегли с линейката.

Влезе в дома на възрастен свещеник, който бе получил инфаркт.

Мъжът лежеше на кревата в тъмносиньо расо с малък кръст в ръцете си. Налягането му беше много ниско. Болният бе блед. Студена лепкава пот бе избила по него. Явно имаше силни болки, но беше тих и абсолютно спокоен.

В това спокойствие нямаше никакво напрежение или фалш.

Свещеникът попита лекаря:

– Много ли повиквания имахте? Навярно не сте и вечеряли?

Той се обърна към жена си:

– Сложи на човека да похапне. Тяхната работа е много напрегната, нямат време коляно да подгънат.

Докато му правеше кардиограмата, възрастният мъж се интересуваше:

– Къде живеете? Далече ли ви е от работата? Имали много млади лекари като теб там?

Докато екипа се опитваше да облекчи страданията му, в него не се забелязваше и капка страх. Той виждаше загрижените лица на медиците. Чуваше плача на жена си. Напълно разбираше какво става с него.
Думата „инфаркт“, която произнесе младият лекар, не разколеба самообладанието му.

„Странно, – помисли си Петров, – при други посещения подобни на това, болните се парализираха от страх. Те мислеха само за себе си и за своята болка. Вслушваха се във всяка промяна на тялото си и до последно  се захващаха и за най-малката възможност, само и само да живеят. Всичко биха дали, само да поживеят още малко“.

В тези домове, които до сега бе посещавал младият лекар нямаше кръст и Библия, а плазмени телевизори, на входа му даваха да си обуе специални пантофи и независимо от състоянието на болния до последния момент слушаше само истерии.

Болните стенеха, мятаха се в леглото, хващаха лекарят за ръце, вглеждаха се в очите му и слушаха внимателни гласа му с някаква призрачна надежда за чудотворно изцеление.

Такива хора измъчваха със своето състояние роднини и всички, които ги обкръжаваха. Лекарят при такива положения се чувстваше безсилен и не защото не можеше да им помогне, а защото виждаше, че смъртта ги е победила.

Но странно, след смъртта на този свещеник, Петров изпита тиха радост, защото смъртта не одържа победа над него.

В съзнанието на Петров се прокрадна въпрос: „Смърт, къде ти е жилото?“

Днес лова на животни не е свързан за снабдяване на семейството с необходимата храна. Той се е превърнал в хоби, един вид спорт.

Много мъже се съревновават по време на лов, кой колко дивеч ще удари, а други се хвалят с трофеите си.

Марин с нищо не се отличаваше от мъжете пристрастени към лова. Дойдеше ли подходящото време нарамваше пушката и потегляше.

Но един ден се сблъска с нещо необичайно.

Чу характерното трополене на копита.

– Нямаше съмнение, това е елен, – каза си той. – Но какво прави толкова близо до ливадата?

Воден от ловната си страст, взе пушката си и отиде да провери, как стоят нещата.

Още от далече забеляза едрият екземпляр. Едър елен се опитваше да освободи рогата си от бодлив тел, хвърлен в наръч слама.

– Навярно е бил привлечен от тази изхвърлена плява. За това е дошъл до малката купчина  – засмя се  Марин – и рогата му са се оплели в тела.

Марин потърка челото си.

– Каква лесна плячка. Превърнал се е в лесна мишена, – въздъхна ловецът. – Не се учудвам, тази зима бе доста сурова, снегът много трудно си отиде. Как ли е намирал храна в гората?

Ловецът забеляза:

– Рогата му са доста красиви. Добре ще паснат над новата ми камина.

Започна истинска борба в ума му:

– Ако беше в гората, преследващ дивеча и стреляш добре, а сега?

– Как можеш да убиеш това беззащитно животно?

– Но виж само рогата му….

– И какво ще разказваш , за тези рога, които смяташ да окачиш на видно място? Убил си животно, което се е оплело в бодлив тел…. Та това е смешно.

– Ако го пусна ….?

– Сега си само ти и елена, какво чакаш. Смили се на животното, то и без това кой знае колко време се е мъчило да се освободи, без да разбира какво става с него.

Марин огледа ливадата, а после приближи елена. Животното трепна, усетило нова опасност. Не можеше да избяга, беше се здраво оплело.

Марин и еленът се спогледаха. Очите на елена бяха изпълнени със страх. В тях се четеше паника.

Марин, все още се  разкъсваше от противоречиви чувства,  но се наведе …. и освободи рогата на елена.

Животното стоеше още няколко секунди, взирайки се в ловеца с пушка, без да разбере, какво точно се е случило, а след това бързо побегна към гората.

– Живей, красавецо, достатъчно си се намъчил …., но внимавай, засека ли те в гората …..

Марин се обърна и тръгна към дома си, но нещо се бе пречупило в него. Ловецът, преследвача на дивеч, ….. се беше смилил.