Бе топло, сякаш лятото не си бе отишло и още напомняше за себе си.

В кръчмата на селото около голямата маса бяха насядали неколцина мъже.

Бай Михо притичваше бързо край тях и носеше питиетата.

Юри удари с юмрук по масата и попита:

– Как трябва да реагираме, когато, като гръм от ясно небе, нашите съкровени идеали, безопасността на семейството, …… бъдещата сигурност и всички други мечти за живот, за които сме работили и в които сме инвестирали, внезапно биват застрашени?

– Според мен, – плахо повдигна глава Минчо, – трябва да сме съпричастни и да сме загрижени за тези, които страдат и са наранени.

– Откак се е появила телевизията сме станали зяпачи и минаващи край събитията, – извиси глас Илия, – но сега е друго. Станахме играчи в самото действие.

– Като гледам страданията на другите по ефира, ми става мъчно за тях, – едва се чу гласът на Петко.

– Трябва да правим повече от това да бъдем докоснати от трагедиите, ставащи в света…… Каква е нашата отговорност? – Илия предизвикателно изгледа останалите.

– Когато преминаваме през нещастие, е успокояващо да имаме някой, който да върви с нас. Утешително е да знаем, че нашият Бог е „Богът на всяка утеха“. Той е обещал никога да не ни напуска или изоставя, – обади се отново Минчо.

– Едно от нещата, които можем да направим по време на трагично обстоятелство, е да протегнем ръка към другите със състрадание и разбиране, – наблегна бай Михо. – Да вървим с нуждаещите се и да ги утешаваме. Състрадателните хора са тези, които чувстват болката на другите и действат, за да я облекчат.

До този момент Стефан седеше и слушаше останалите, но накрая не се стърпя и изказа своето мнение по въпроса:

– Искам да ви напомня, че когато се стремим да утешим другите, нашият най-голям източник на утеха е бил и винаги ще бъде Бог. Той се отъждествява с нас в нашите скърби и болки. Разбира по-добре от нас нашите уникални ситуации, несигурност и страхове. И докато Бог ни утешава в трудностите на нашия живот, ние сме в състояние да помогнем на другите.

Когато кралица Елизабет II посети Нигерия през 1956 г., тя положи венец на надгробния камък на шотландката .

Мери не отиде в Африка под ръководството на британската корона. Тя служеше на друг цар.

Дете на баща насилник, алкохолик и ревностна майка християнка, Мери научи как да оцелява в бедняшките квартали на Шотландия.

Като младо момиче тя четеше редовно своята Библия. Заради насилието на земния ѝ баща, Мери се страхуваше да говори пред мъже, но никога не се съмняваше в безусловната любов на Своя Небесен Баща.

Когато научи за смъртта на д-р Дейвид Ливингстън в Африка, тя беше дълбоко развълнувана от молбата му някой да довърши работата му.

През 1876 г. тя отплава за Западна Африка. Много страхове, в резултат от травматичното ѝ детство, я преследваха. Но един по един тя ги преодоляваше и се превръщаше в част от африканската общност.

Мери се грижеше за изоставени деца. Застана твърдо срещу малтретирането и обичаше африканския народ с цялото си сърце.

Когато я наградиха с Малтийски кръст, тя го запази в тайна.

След смъртта ѝ вярващите изпяха „ Слава на Бога, от когото произтичат всички благословии “ в памет на Мери Слесър, която бе намерила силата да преодолее кошмарното си детство и да протегне ръка на други малтретирани момчета и момичета.

Преодоляването на личните страхове е процес, който продължава понякога цял живот.

Това е възможно само със знанието, че любовта е по-голяма от страха и че Бог ни обича безкрайно много.

Татяна много обичаше дъщеря си. Радваха ѝ се всички. Поля бе жизнерадостно и весело дете. Рядко усмивката ѝ слизаше от лицето.

Дори да е мрачен човек, щом Поля му се усмихнеше, веднага му се подобряваше настроението.

Един ден се разрази силна буря. Всички деца отдавна се бяха прибрали по домовете си, но Поля я нямаше.

Татяна се притесни и тръгна да търси дъщеря си. Какво ли не мина през главата ѝ. Обиколи навсякъде, но не я откри.

Сърцето ѝ се сви и Татяна се разплака:

– Господи, къде е моята малка Поля?

Изведнъж се сети за любимото място на дъщеря си и бързо закрачи натам.

Това бе една малка полянка, обградена от високи дървета.

И Поля бе там. Момичето тичаше и подскачаше под дъжда. Цялата бе подгизнала, но бе щастлива.

Всеки път, когато светкавица раздираше небето Поля поглеждаше нагоре и се усмихваше.

– Какво правиш? – изненадана попита Татяна. – Не те ли е страх от светкавиците? Цялата си мокра, ще настинеш.

– Мамо, виж, аз танцувам, – весело се завъртя Поля, – а Бог ме фотографира.

Такава тъмна нощ скоро не бе имало. Виктор се мяташе в своето безсилие и безизходица.

– Така не може да се живее повече, – крещеше той и преобръщаше всичко наопаки в стаята си. – Има ли смисъл само да вегетирам? Ще сложа край на живота си.

Извади ръждясалия пищов на баща си, забравен под миндера кой знае от кога.

Виктор скоро го бе открил, а сега щеше да му послужи. Бе го проверил, имаше един патрон в цевта.

Младият мъж приближи дулото на пистолета до слепоочието си и натисна спусъка. Нервността му или по-скоро страха разтрепери ръката му и той не уличи мястото, но се нарани.

Съседите чуха изстрела и извикаха бърза помощ и полиция.

Завариха го окървавен, но жив. Откараха го в един лечебен център.

На другия ден, когато се събуди, Виктор разбра, че е попаднал в християнски център на лечение.

Той притисна бинтованата си глава с ръце и започна да се смее неудържимо.

– О не, Господи, Ти подиграваш ли ми се? Аз исках да се самоубия, не вярвам, че съществуваш. А Ти ме домъкна в този христ…..- задави се от възмущение Виктор – център.

Виктор лежа там три дена и накрая реши да приключи всичко и да не създава на никого главоболия.

Тогава се случи нещо невероятно. В стаята, където лежеше Виктор влезе мъж, който попита:

– Има ли някой тук който иска да се самоубие?

Виктор трепна. Очите на влезлият се заковаха в него.

– Съветвам те да преосмислиш нещата, – добави мъжът. – Бог те обича и иска да живееш.

– За това ли дойдох тук, – Виктор крещеше неудържимо, – за да ми кажете, че Бог ме обича…?

И се разплака.

Този ден Виктор се раздели с атеизма си.

До скоро смяташе, че идеята за личен Бог е пълна глупост, но в сърцето си знаеше, че събитията не се бяха стекли случайно.

Това послание бе изпратено директно към него.

Виктор осъзна и възторжено произнесе:

– Той е любящ и е загрижен за мен. Бог ме обича.

Петър се връщаше в къщи, както обикновено. Денят бе изпълнен с напрежение и трудности, но на него му бе леко на сърцето.

По пътя го срещна дяволът. Той му се бе ядосал много. В ръка си държеше нож и се засили да удари Петър, но някаква невидима преграда го спря.

– Много ме дразниш, – жлъчно изсъска дяволът. – Искам да те докопам и все не успявам.

Петър го наблюдаваше без страх. Изобщо не се изненадваше, че яростта изпълнила врага му, не можеше да го достигне.

– Това, което правиш, и аз го върша, дори повече от теб, – подскачаше гневно дяволът. – Ти постиш, а аз изобщо не ям. Бодърстваш дълго в молитва, а аз никога не спя. ….. Има само едно нещо в теб, което ме побеждава.

– И какво е то? – попита изненадано Петър.

– Смирението, – изкриви лице дяволът. – Аз не го притежавам и пред него не мога да устоя.

Смирението не е да наведеш глава и да станеш тих и незабележим. То е покорство и послушание пред Бога.

Ако не се ръководиш от твоята волята, чувствата и желанията, а от Божието решение, ти наистина си смирен.