Един ден един уважаван човек посетил Соломон, който се наслаждавал на движението на рибките в езерото.
– Царю, аз съм много объркан! Всеки мой ден прилича на предишния, не различавам залеза от изгрева и се чувствам нещастен.
Соломон се замислил и казал:
– Много хора биха искали да са на твое място, да имат твоите доходи, твоите градини и богатства. За какво мечтаеш?
Човекът казал:
– Първо исках да се освободя от робството. После исках търговията да ми носи много печалба. А сега за нищо не мечтая.
Тогава Соломон казал:
– Човек без мечти е като тези риби, които плават в езерото. За тях дните са едни и същи и те не очакват да се случи нещо интересно в живота им. За разлика от рибите, ти сам си се затворил в своето езеро. Ако нямаш цели в живота, ще се движиш безцелно и когато дойде време да умреш, ще разбереш, че напразно си живял. Ако имаш цел това ще те изпълва с ентусиазъм и страст за цял живот.
– Означавали това, че ако достигна една цел, трябва да си поставя друга, която да преследвам, – попитал човекът, – за да бъда щастлив?
– Да, – казал царят.

Южнокорейският учен Ким Чжон-Хван е решил да прибави на робот човешки чувства.
Той е разработил специален софтуер, който ще мотивира машината да чувства, дори да изпитва страст. В основата на програмата му е вложена мини програма наречена „изкуствени хромозоми“, която в опростен  вид имитира човешките гени и определя „личността на робота“. Освен това, тези „изкуствени хромозоми“ могат да се онаследяват и от други роботи.
Ким Чжон-Хван се опасява, че ако неговият експеримент има успех, това ще предизвика известно недоволство сред религиозните хора. Той смята, че масова продажба на „емоционални роботи“ ще започне чак след 20 години.
Междувременно, други южнокорейски учени са създали „електронна кожа“, която е осезателен чувствителен елемент, функционално неразличим при докосване от човешката кожа. За основа при създаването на този чувствителен елемент е послужил изкуствения каучук. Очаква се тази разработка да послужи за покритие на съществуващите вече роботи – хуманоиди.

Живяла в Китай една стара жена. Повече от 20 години тя се грижела за един монах. Построила му малък дом. Тя искала да разбере за всичкото това време, какво е постигнал.

За да разбере това тя помолила едно красиво момиче да отиде при него, да го прегърне и неочаквано да го попита: „А, сега какво?“

Момичето отишло при монаха и направило така, както го научила старата жена.

– Старото дърво, само расте през зимата на хладната скала, – поетично отговорил монаха, – няма никъде топлина.

Момичето се върнало и разказало какво е чуло.

– И като си помисля, че се грижех за този монах 20 години! – сърдито възкликнала старата жена. – Той не е проявил никакво внимание към твоите потребности. Не е длъжен да отговаря на страстта, но е трябвало да прояви малко съчувствие.

Вятърът срещнал красиво цвете и се влюбил в него. Докато той нежно галел цветчето, то му отвръщало с още по-голяма любов, изразена в по-ярка окраска и завладяващ аромат.
Но на вятърът това не му било достатъчно и той решил: „Ако дам цялата си сила и мощ на цветчето, то ще ме дари с още по-голяма любов“.
И той духнал към растението с мощното си дихание. Но цветчето не могло да понесе бурната страст на вятъра и се се пречупило.
Вятърът се опитал да го повдигне и оживи, но не успял. Тогава той утихнал и изпратил към него нежният полъх на любовта си, но то се увехнало пред очите му.
Вятърът закрещял:
– Дадох ти цялата мощ на своята любов, а ти се прекърши! Изглежда ти нямаш сили да ме обича истински, а това означава, че ти изобщо не си ме харесвало.
Но цветчето нищо не отговорило. То умряло.

Той я сграбчи жадно. С дива страст обгърна изящната ѝ шия. От мъжката му власт не можеше да избяга.
Повлече я към едно мазе. Тя се бе изпотила, той също. След това я взе и я разтвори със сила…
Двамата сляха уста с уста. До края изцеди я.
След туй я захвърли в калта, изрита я, разби я!
От времето щастливо, единствено споменът ѝ остана, когато беше тъй желана
Тя беше само една обикновена бутилка светло пиво!