Популярността и похвалата често за един християнин са по-опасни от гоненията. Те могат да ни отдалечат от Бога, а ние дори да не осъзнаваме това.

В същото време ние ще станем подобни на тези, за които Исус кава: „Обикнаха похвалата от човеците повече от похвалата от Бога“.

Когато в живота всичко е благополучно, лесно се губи незамътения поглед върху вещите. Но ние трябва да подражаваме на апостол Павел, който „се е научил да бъде доволен“ във всяка ситуация.

Трябва да имаме неутолима страст да угаждаме на Христос. И тогава, каквото и да ни се случи, ние ще знаем, че Той е направил това да ни вразуми и да порастем в служението, което ни е било поверено.

Всички наши обстоятелства, независимо дали са благоприятни или изтощителни за нас, те добиват нов смисъл в Неговото присъствие.

Нека да помолим Бога да не се грижим за това, което изживяват другите и да бъдем доволни за всичко, което Той ни изпраща. Още преди да настъпи утрешния ден, Той вече се е погрижил за него.

Един цар бил известен със своята мъдрост, но независимо от това неговия живот бил много неспокоен. Веднъж царят се обърнал към мъдреца известен в царството му.

– Помогни ми, много неща в този живот могат да ме нервират. Аз съм много податлив към страстите и това ме притеснява много.

Мъдрецът му отговорил:

– Знам какво ще ти помогне. Сложи си този пръстен, на него и изсечена фразата: „Това ще мине“. Когато се разгневиш или прекалено много пожелаеш нещо непозволено, погледни този надпис и той ще те отрезви. Така ще намериш спасение от страстите.

Минало време, царя последвал съвета на мъдреца и се успокоил. Но веднъж погледнал на пръстена, но не се успокоил, а още повече се ядосал.

Той измъкнал пръстена от пръста на ръката си и бил готов да го хвърли в езерото, но забелязал, че на вътрешната му страна имало също надпис.

Той го погледнал о прочел: „И това ще премине“.

Понякога, за да не се отчайваме и да не се обезсърчаваме в семейния живот е необходимо да разберем смисъла на нашия живот.

Тогава всичко, което става с нас, ние ще го възприемаме не като безжалостни удари на съдбата, а като необходими за нас уроци в живота.

Те ни водят към спасение по трънливия жизнен път.

Всичко, което става в семейството трябва да служи за душевна ни полза. Случайните нелепи неща в живота и дори някои тежки моменти за нас, са следствие на нашите собствени грешки. Господ често ги обръща за наше добро.

Семейството е училище на смирение и послушание, където хората възпитават волята си и се борят със страстите си и себелюбието си.

Съпрузите взаимно се възпитават. Преминавайки през училището на живота, те се научават да бъдат смирени, търпеливи и любящи.

Един мой познат поздравяваше приятели с раждането на първото им дете по този начин:

– Честит възпитател!

Когато ние се занимаваме с възпитанието на детето, то ни учи не по-малко, отколкото ние него.

Тогава започваме да мислим по много важни въпроси, за които преди не сме се замисляли.

Една вече пораснала дъщеря помолила майка си за съвет:

– Мамо, аз обичам своя мъж, но наскоро се запознах с човек и сега все си мисля за него. Не искам да изменям на мъжа си дори в мислите си, но нямам сили да изхвърля грешното си чувство към другия от душата си. Какво да правя?

– Дъще, – казала майката, – нашите чувства са цветя, които растат в нашите души. В твоята душа сега има две цветя.

Едно от тях е неярко, но толкова нежно и благородно цвете – любовта към съпруга, което ти сама си посяла. То ще цъфти през целия ти живот и ще ти донесе радостни плодове, ако го поливаш.

Другото цвете е ярко, но е отровено със страсти. То е израснало в душата ти без да те попита. И като плевел краде от силата на първото цвете. Освен това, той  е краткотрайно и безплодно, без значение колко се полива.

Дъще, ти не можеш да изхвърлиш със свои сили второто цвете от душата си. То винаги е там. Но ти имаш избор. Винаги можеш да избереш, кое цвете ще поливаш повече и кое по-малко.
Ако поливаш само първото цвете, второто ще увехне и ще престане да трови душата ти.

Георгиев беше едва тридесегодишен, но вече преподаваше на желаещите катерене по скали и ледници, земна навигация и оцеляването в дивата природа.

Това бе страстта на живота му. Още като юноша той се бореше с стръмните скали и високите върхове. Оцеляваше на непристъпни места.

Днес му предстоеше практическо занятие високо в планината с група от хората, които обучаваше.
Всички бяха весели и никой не очакваше да се случи нещо лошо. Вярваха, че Георгиев може да ги измъкне от всякаква ситуация.

Когато приготвяха необходимите инструменти за изкачване, се случи нещо съвсем непредвидено.
В подножието на скалата се появи мечка.

– Мечка, мечка …. ме ….! – крещяха наоколо.

Всички бяха много уплашени, защото звярът нападна без предупреждение, той бе разярен.

Георгиев забеляза мечката в последния момент. Той нямаше време да реагира. Животното се нахвърли, човекът и мечката се затъркаляха по земята.

Наоколо крещяха, викаха, издаваха странни звуци и удряха по какво ли не, за да изплашат животното, но това явно не помагаше.

Изведнъж мечката се изправи и напусна без видима причина бойното поле.

Краката на Георгиев бяха целите в кръв, а дрехите и лицето му бяха раздрани.

– Как си? – попита Симо, когато групата обкръжи инструктора си.

– Какво стана? – извика уплашено Мая.

– От къде се взе тази мечка? – недоволно плесна с ръце Минчо.

– Изглежда има малки наблизо, – каза съвсем тихо Георгиев. – По инстинкт ги защитава.

Хубавото бе, че групата се намираше в местност, където имаше мобилна връзка.

– Ало, – викаше по мобилния си телефон Виктор, – тук има човек нападнат от мечка. …Тя се оттегли …. Целия е в кръв, особено краката…. Близо сме до връх Башлийски чукар.

– Какво казаха? Ще пристигнат ли скоро? – попита Тодор.

– Казаха, че веднага тръгват.

За да свалят ранения бяха необходими няколко часа. Въртолет го взе и го откара, състоянието на Георгиев беше критично.

– Дали ще се оправи? – попита Станислав.

– До сега какво ли не е преживявал, но виж с мечка не беше се борил, – опита да се пошегува Митко.

– Надявам се бързо да се възстанови, – каза Стефан, – той е силен и як, ще издържи и това.