Това бе едно дълго проучване. То потвърди връзката между хората, които се доверяват на своето правителство и поглъщането на стърготини от боя.

Тези резултати идват точна време, когато повечето хора смятаха:

– Финансовите, политическите и социалните проблеми на страната могат да бъдат решени само от едно мощно централно правителство.

Доктор Всезнайко, които се стараеше да си предаде невъзмутим вид, заяви категорично:

– Не само хората, които ядат стърготини от боя, се довериха на своето правителство, но и такива, които обичат да дишат бензинови пари, да лижат крастави жаби и да чистят фурни.

Изследователската група се натъкна и на други вярвани на хората, които се довериха на правителството.

Те звучаха напълно показателно за състоянието им:

– Вярвам, че парите растат върху магически дървета, – твърдеше един от изследваните.

Друг заявяваше:

– Социализмът има много предимства.

А трети обясняваше:

– Полът е някакъв вид течност.

След като разгледаха резултатите от проучването, законодателите предложиха:

– Всички хора в страната да бъдат снабдяване с люспи от боя.

А това щяло да се финансира от магическите парични дървета.

Двамата приятели Спас и Милен обсъждаха нашумялото събитие:

– И какво толкова е станало в Асбъри? – повдигна рамене Спас.

– Хората празнуват! – каза въодушевено Милен. – Студентите там започнали да се покланят и не спират. Времето за молитва, покаяние и поклонение не престава и започна да се разпространява и в други кампуси по цялата страна.

– Да, но други ги осъждат, – възрази Спас.

– Какво не им харесват? – възмути се Милен.

– Не пеят правилните песни. Няма достатъчно проповядване на събранията. Тълпите не са достатъчно разнообразни……

– И какво от това? – недоумяваше Милен.

– Виж, ако има съживление, Бог ще го започне със средни на възраст, като нас. Това изглежда много по-разумно. А тези младоци какво си въобразяват? Липсва им зрелост, за да водят движение на Бога.

– Проблемът ти е , че съживлението в Асбъри не започна от такива като теб, – усмихна се Милен.

Милен скръсти ръце и се нацупи.

– Както искаш, – погледна го със съжаление Милен. – Нима така ще стоиш, докато дойде истинското съживление?

Бе края на Втората световна война. Голяма част от страните бяха опустошени, а сградите им се бяха превърнали в руини.

Най-тежко бе положението на децата сираци, които се скитаха по улиците гладни.

Една студена сутрин войник вървеше по пътя. Зад ъгъла забеляза малко момче, което бе прилепнало нос към витрината на сладкарницата.

Вътре мъж месеше тесто за нова порция понички.

Гладното дете гледаше мълчаливо, наблюдавайки всяко негово движение.

Войникът приближи до момчето.

През витрината можеше да се види как се вадеха от фурната нажежените хапки. Момчето само преглъщаше, докато гледаше как майсторът ги поставя върху стъклен плот.

Войникът попита детето:

– Искаш ли поне една от тях?

Момчето подскочи уплашено и смотолеви:

– О, да….. Бих ….!

Войникът влезе в сладкарницата и поръча една дузина от апетитните хапки. След което бързо се върна при момчето. Той му се усмихна и каза:

– Вземи това е за теб – и подаде на момчето пакета с лакомствата.

Когато се обърна, готов да си тръгне, войникът усети, че някой го дърпа за палтото.

Той изви глава назад и чу как детето тихо попита:

– Господине, …… вие Бог ли сте?

– Де да бях …. – въздъхна дълбоко войникът, – щях да дам на всички като теб, които гладуват.

Дарявайте и ще видите как Бог отваря сърцата на другите за Себе Си.

Петър за първи път щеше да отиде на концерт на известен изпълнител. Това бе награда за успехите му по музика, които бе постигнал до сега на пиано.

Стегнат и добре облечен, Петър търпеливо чакаше да го повикат, да тръгнат за концерта.

Седейки във фотьойла, той задрема.

Изведнъж се намери в една голяма сграда.

Любопитството го поведе и той стигна до една врата, на която пишеше: „Забранено за външни лица“.

– Щом съм тук не съм външен, – каза си Петър.

Усмихна се, натисна дръжката на вратата и влезе.

Бе почти тъмно. Малко встрани той забеляза рояла, който се намираше само на няколко крачки от него.

Ръцете го засърбяха. Петър стигна до него седна на столчето и засвири.

Изведнъж се вдигна завеса и силна светлина заслепи момчето.

Петър замря.

– Продължавай не спирай, свири, – каза му непознат мъж, който се бе появил внезапно.

Петър насърчен от благия поглед на мъжа, продължи да свири.

Непознатият положи лявата си ръка върху клавишите и засвири. След това дясната му ръка застана от другата страна на момчето и ….. двамата засвириха заедно.

Музиката бе силна и завладяваща. Петър усещаше синхронна и се увличаше още повече. Това бе необикновен момент за него.

Изведнъж го стресна гласът на майка му:

– Хайде, Петре, тръгваме.

Момчето подскочи и разтърка очи.

– Как може да ме прекъсне на най-хубавото място?! – с тъга си каза Петър.

Неочаквано момчето долови тих и нежен глас:

– Продължавай не спирай да свириш. Заедно ще изсвирим най-прекрасното Мое произведение.

Петър се усмихна и тръгна с майка си за концерта.

Отново почнаха дъждовете, а това внасяше допълнително безпокойство и напрегнатост. Не стига, че цените растат, а заплатите и пенсиите не могат да ги догонят, но и времето не иска да се смили над нас.

Мирон седеше в селската кръчма, надигаше от време на време бутилката, пъшкаше и се потеше. Бая грижи го бяха налегнали.

По едно време в кръчмата влезе един от учителите в месното училище. Мирон веднага се закачи за него:

– Даскале, доскоро само слушах, че хората живеят на кредит. Питах се: Това нормално ли е? Но и това дойде на главата ми.

– От ипотеки и кредити, струва ми се, – учителят изяви своята компетентност, – има полза за обществото. Животът в дългове стимулира хората да работят!

– И какво излиза? – Мирон удари масата с юмрук. – Привличаш хората с реклами, а след това ги „стимулираш“ да работят двойно.

– Виж, – започна миролюбиво учителят, – ако човек имаше спестявания, може да прекара периоди без работа. Животът с дългове е много по-различен.

И той размаха ръце в потвърждение на думите си.

– Да бе ….., – намръщи се Мирон, – постоянно трябва да се трудиш. И кой печели от всичко това? …… А хората се суетят …. и продължават да работят „неуморно“.

– От гледна точка на инвеститора, кредитът за масите е благодат, защото увеличава общото благо, което обществото произвежда, – започна като по учебник учителят.

– Всичко може да изглежда полезно, – смигна Мирон, – особено ако си от другата страна на барикадата.

– Все пак не бива да забравяме, че заемът и ипотеката не само ни принуждават повече да работим, но отнемат и свободното ни време, – даскала опита някак да оправдае думите си преди това.

– С други думи ставаме роби на един невидим господар, – отсече Мирон и обърна гръб на „просветеният“ в работите на обществото.