Телефонът звънна,  Тикея отиде в коридора и вдигна телефонната слушалка. Тя захвана дълъг разговор с отсрещната страна.

Изведнъж чу силен шум, сякаш нещо тежко падна на пода. Затвори телефона и се втурна към кухнята.

Видя, че тригодишната ѝ дъщеря е паднала на главата си в големия чайник с горещата вода.

Тикея много се изплаши. В страха си и под действието на шока, в който бе изпаднала, тя извика:

– Исусе, помогни ми!

Защо каза това име и тя самата не можа да разбере, но това ѝ бе дошло отвътре.

Плачейки Тикея грабна детето и го занесе в болницата. Майката и детето останаха в болничното заведение.

През нощта, когато Тикея се бе унесла в сън, видя в стаята да влиза мъж с бял халат. Той застана до леглото на детето и прибра косите паднала на челото му.

Лицето Му блестеше, така че Тикея не можа добре да различи чертите му и за това притеснено попита:

– Кой те доведе тук? Някоя от сестрите ли? Не си спомням да съм искала специалист да прегледа дъщеря ми.

– Ти изрече моето име, – каза Човекът. – Тук съм защото ти Ме извика, когато беше в кухнята?

Тикея трепна и се приготви да грабне детето от леглото, за да го защити от непознатия.

– Не се страхувай! Аз Съм Исус Христос. Ще се погрижа за теб и детето ти.

На сутринта, когато Тикея се събуди, бе много развълнувана:

– Кой е Той? Искам повече да узная за Него.

Тя получи тази възможност, а след това предаде живота си на Господа, стана християнка и се присъедини към една от тайните домашни църкви в района.

На Иван му бе много тежко на душата. Имаше десетгодишен син Тони, на когото бяха поставили тежка диагноза още от раждането му.

Момчето имаше множество нарушения, както от психически, така и от физически характер. Хранеше се през тръбичка. Не ходеше, не говореше и лошо виждаше.

Това бе второто дете на Иван. Той имаше по-голяма дъщеря Даря на 12 години.

Тони бе даден в дом за отглеждане на такива деца още от раждането си, защото майка му бе заявила:

– Не мога нито морално, нито физически да се справя с дете, което има такава тежка инвалидност.

Тя казваше на Иван:

– Ние имаме дъщеря, по-добре мисли за нея. А Тони можем да го вземем по всяко време. Може да ти звучи цинично, но за дъщеря ни има бъдеще, за разлика от сина ни.

Какво можеше да направи Иван? Жена му Вероника беше перфекционистка. За нея диагнозата на Тони бе удар.

Когато по телевизията даваха някое щастливо семейство, Вероника казваше:

– Виж колко са радостни. Те нямат дете в инвалидна количка, с протези, сляпо или някакъв друг недъг.

Нейният шаблон за „идеално семейство“ бе всички да бъдат здрави и щастливи. Тя трудно можеше да си представи щастливо семейство с дете, което е различно от другите деца. Дете, което нямаше да порасне.

Родителите на Иван и Вероника казаха:

– Правилно сте постъпили.

От тяхна страна нямаше спленичене или осъждение. Бяха се примирили със станалото.

Вероника не посещаваше сина си, беше ѝ много тежко да го види. Даря знаеше, че има брат, но изобщо не говореше за това, а и нямаше желание да го види.

Иван посещаваше сина си два пъти в месеца. Съвестта му го гризеше.

– Какво да правя с Тони? – питаше се Иван. – Нищо не го радва, от нищо не се интересува, дори не държи играчките си.

Иван просто идваше и разкарваше сина си на територията на интерната. Возеше го в количка или го носеше на ръце.

Липсваше му синът и за това Иван започна по-често да го посещава. Вероника уважаваше решението на съпруга си, но веднъж му каза:

– Не му говори за мен.

Един ден Иван предложи:

– Да купим на Тони нови дрехи. Иска ми се да го видя в нещо новичко.

Вероника взе присърце нещата и много внимателно подбра дрехите, дори ги опакова красиво, но не пожела да отиде при сина си.

– Тежко ѝ е, – каза си Иван. – Може би се нуждае от повече време.

Иван виждаше, че за Тони в дома се грижеха добре. Детето винаги бе чисто и нахранено. Там Тони се чувстваше добре и бе спокоен.

Въпреки болката Иван си казваше:

– Ако го приберем в къщи, ние не знаем дори как правилно да го храним.

Тони познаваше баща си по гласа, усмихваше му се и закриваше лицето си с длани.

Хората, които се грижеха за детето казваха на Иван:

– Той се усмихва само на вас.

Иван знае, че синът му няма да живее дълго, но ….

Безобидните неща в ежедневието могат да задушат душевният ни живот, ако им позволим да направят това.

Наташа бе коленичила до леглото си и се молеше. Това бе най-хубавото време за нея, време прекарано насаме с Господа.

– Хората са се превърнали в „поддържатели на състоянието си“, – Наташа долови тих глас.

– Какво имаш предвид, Господи?

– Имате толкова неща, за които се грижите да бъдат в добро състояние, като своя дом, колата си, градината, косите си, ….

– Да вярно е, – съгласи се Наташа. – Увличаме се да благоприятстваме естествените неща да имат хубав вид, но не оставяме време да подкрепяме изграждането на своя дух.

– Щом имате такъв проблем, трябва да опростите живота си, да намалите тези си задължения.

– Едва сега се замислям сериозно върху това, – каза Наташа и се умълча.

След кратка пауза тя продължи да изказва мислите си на глас:

– Ако се нуждая от нещо трябва да помисля не само за паричната страна на въпроса, а и за това колко време ще ми отнеме за да го запазя в добър вид и дали мога да си го позволя. Щом това е във вреда на духовното ми поправяне и реформиране, ще трябва да се откажа от него.

Не се обвързвайте с делата на ежедневието. Няма нищо по-важно в живота на човека от общението с Отец в молитва и чрез Неговото Слово.

Бабата на Андрей бе скромна женица. На нея обикновено оставяха децата да ги наглежда и да се грижи за тях. Родителите на Андрей ходеха на работа и когато той ги питаше за нещо, те отговаряха:

– Уморени сме, ела по-късно да поговорим.

Но това по-късно не идваше, но затова пък баба му Мария бе винаги на разположение.

Тя им разказваше приказки, обясняваше това, което не разбират и постояно се молеше не само за него,  но и за другите деца.

Дойде войната. Тъмни облаци надвиснаха на страната. Андрей постъпи в армията.

Един ден той получи заповед с група бойци да отидат на определено място и там да очакват допълнителни разпореждания.

Когато пристигнаха на обекта, те се разположиха в гората. Денят бе тих, а настроението весело.

Андрей се установи под един висок дъб. Той искаше да поговори с приятеля си Константин, но видя, че е заспал по-далече под един храст увит в шинела си и се отказа.

Андрей се загледа в една мравка, която теглеше голяма мушица.

Изведнъж той чу гласът на баба си, сякаш беше до него:

– Андро, иди седни близо до Константин.

Изненадан Андрей трепна.

– Това е гласът на баба. От къде се взе на това място?

Войници се разговаряха близо до него, но жена нямаше между тях. Андрей се замисли за дома си и отново чу същия глас:

– Андро, иди седни близо до Константин.

Обхвана го тревога. Изпита напрежение и несигурност.

– Това слухова халюцинация ли е?

И за трети път гласът повтори с тревога и безпокойство:

– Андро, иди седни близо до Константин.

В гласа се долавяше такова плашещо опасение, че Андрей скочи бързо на крака и изтича при Константин.

Вече бе почти до приятеля си, когато оглушителна експлозия разтърси въздуха. Андрей изгуби съзнание.

Когато с Константин успяха да изровят засипалата ги земя погледнаха към мястото, където преди стояха другарите им. Там всички бяха мъртви.

Дамян беше беден човек. Обикновено беше облечен в парцаливи дрехи и палто покрито изцяло с кръпки. Той просеше на улицата и вземаше, каквото му дадат: изтъркани монети, смачкани или скъсани банкноти и жълти стотинки.

Дамян имаше една мечта, да си купи ново палто. Той икономисваше всяка монета, ограничавайки и без това оскъдната си храна.

И един ден събра необходимата сума.

Дамян отиде в магазина за дрехи и каза на продавача с покъртителен глас:

– Моля ви, господине, благоволете да ми продадете едно от вашите палта.

Продавачът се направи, че не го забелязва, обърна му гръб и продължи да обслужва останалите клиенти.

Наблизо стоеше човек, който бе удивен от това, което се случи на бедният човек и го попита:

– Вие не искахте продавачът да ви подари палто, а изразихте желание да го закупите на пълната му цена?

– Да, така е, – съгласи се Дамян.

– И не поискахте никаква отстъпка или намаление? – продължи изненадано да пита мъжът.

– Не, никаква, – каза просякът. – Купувам на номинална цена палто със всичките си спестявания.

– Но това е изумително, – възкликна мъжът. – Нима светът се е побъркал. Нормално е,  продавачът тича след клиентите и да ги уговаря да купят стока, дори и на кредит. Представя артикула като го обръща на всички страни, изброява достойнствата му, за да плени купувача, а този отказва.

Мъжът се намръщи и продължи:

– Тук всичко е обърнато с главата надолу. Купувачът моли да му продадат по установената цена палто и то с налични пари, а продавачът нехае и му обръща гръб. Нима е възможно такова нещо?

– Всичко е точно така, – въздъхна беднякът. – Тук няма нищо изненадващо. Наистина продавачът тича след купувачите, но аз трябва да го умолявам, защото имам само смачкани банкноти и дребни стотинки или монети с протрити и унищожени краища.

– И какво от това? Нали са пак пари? – попита мъжът.

– Тези пари много трудно ще бъдат пуснати в търговията, никой няма да ги иска. Затова продавачът ми обръща гръб и не бърза да ми продаде исканото палто.

Така и ние имаме налице Божите правила, които трябва да имаме предвид в живота си, но когато проверим как ги изпълняваме, ще открием нещо много интересно. Една от тях е изпълнена набързо, втората небрежно, третата по навик без осъзнаване, четвъртата с примеси на егоистични интереси, …

Тогава какво ще очакваме, когато почукаме на Небесните порти?