Болно време. Дните бавно отминаваха в хаоса от хорската уплаха, недоверчивост и тревоги. Мечтите бързо се стопяваха.

Отдавна се бе стъмнило. Стаята бе изпълнена с мрак и болка.

– Животът ми е пълна бъркотия, – простена Пламен.

Гордостта, егоизмът, похотта, пристрастяванията към различни неща и алчността го бяха завладели. Животът му се бе превърнал в руини.

Пламен имаше известни успехи, но след себе си оставаше развалени отношения, болка, страдание и огорчение.

Често сравнявайки се с останалите „грешници“ от този света, Пламен вярваше и си повтаряше една и съща лъжата непрекъснато:

– Достатъчно добър съм и без Бог.

И все пак това, което Пламен всъщност представляваше, силно го гнетеше. Беше готов всеки момент да изкрещи:

– Не мога повече да живея така. Това е страшно и непосилно за мен. Безработица, дългове, неприятности, ……

И той пробваше едно или друго, но всичко, което се опитваше да направи, можеше да се обобщи с една дума – безсмислие.

Защо?

Защото сме създадени да имаме връзка с нашия Създател.

Нищо, което преследваме или постигаме извън тази връзка, няма значение във вечността, която ни предлага жертвата на Христос.

Най-малките неща, които правим с любов и в подчинение на Бог, ще се отразят в Неговата вечна слава.

По пътя вървяха свещеник и един сапунар.

– Каква е ползата от християнството? – попита производителят на сапун. – Вижте колко беди и страдания има по света.

– Трябва да имаме знание за доброто, истината и справедливостта, – каза свещеникът. – Нужно е да се изучава Библията и да откриваме мъдростта разкрита в Нея.

– Ако християнството е истинна, защо всичко е толкова лошо?

Свещеникът нищо не каза.

Малко след това двамата видях едно дете да играе в един гьол. То цялото бе мръсно, кирливо и окаляно.

– Виж, – свещеникът посочи детето. – казват, че сапунът измива всякаква мръсотия, а то е толкова мърляво и противно за гледане. Та питам, дали наистина сапунът помага?

– Но …., – сапунарят объркано погледна свещеника, – сапунът не може да направи нищо, ако не се използва.

– И с християнството е така, – засмя се свещеникът. – Ако не приемеш Евангелието като начин на живот, резултата е недобър.

Годините му не бяха малко. Той знаеше, че го чака отвъдното и въпреки това усмивката не слизаше от лицето му. Така го помнеха и околните – вечно усмихнат.

Той бе на смъртния одър и се смееше.

– Дядо Слави, ти умираш, какво смешно има в това?

– Как ти се отдаваше винаги да си усмихнат и доброжелателно настроен?

Питаха и недоумяваха хората край него.

Старецът се намести на възглавницата и отговори:

– Бях на дванадесет години и стоях до леглото на умиращия чичо Стоян. Той беше приветлив човек. Не съм го виждал намръщен или сърдит. Дори, когато го нагрубяваха, се усмихваше и им прощаваше. Тогава го попитах: „Защо си толкова весел и винаги се усмихваш дори, когато ти е трудно?

– И какво ти каза той? – нетърпеливо се обади някой.

– Всяка сутрин се изправях пред избора – блаженство и задоволство или мъка и страдание. И аз избирах първите две, за това не ми бе трудно да бъда весел и да се усмихвам.

– И ти си последвал неговия пример?

– Това е напълно естествено, – усмихна се старецът. – Всеки от вас е свободен да избира. Важното е какво ще избере.

Хората вървяха по булеварда унили. Всеки бе привел рамене под тежестта на ежедневието си. Лицата им бяха печални и тъжни.

Бог вървеше край тях и се вслушваше в мислите им. Потиснати и обезверени почти всеки от минаващите край Него си мислеше:

„Защо става така с мен? Не искам повече да живея по този начин …..“

Бог забеляза мъж смазан от мъка, сякаш октопод бе сграбчил душата му. Той надникна в неговите мисли:

„Откраднаха ми колата…… Какво ще правя без нея….“

– О, бедни мой приятелю, – прошепна му Бог, – благодари, че са ти откраднали колата, а не живота“.

Но мъжът не го чу.

Бог забеляза красавица с тъмни коси и насълзени очи. Той чу и нейните мисли:

„Заряза ме ….. и то пред сватбата …. всичко бе готово, гостите бяха поканени, храната и питиета поръчани, а той …. предпочете свободата си пред брачната халка….“

– Мило дете, – прошепна ѝ Бог, – той не би станал верен съпруг. Бягството му те е спасило от много повече страдания. Той е красив, но само това ли искаш от него?

Но и тя не Го чу. Плачеше и вървеше, отчаяна от положението, в което бе попаднала.

Ако хората разбираха всичко навреме, щяха да се научат да живеят и да ценят всеки миг. Всеки ден би се превърнал за тях в ново откритие за радост и щастие.

Тогава биха осъзнали, че във всяко „лошо“ се съдържа „добро“.

Радан гледаше сина си Мартин как се измъчва, поради нещата, които му се случиха и му съчувстваше. Той знаеше, че синът му в това състояние едва ли ще чуе думите му, но все пак каза:

– Разбирам проблемите ти. Виждам страданието ти, но това, за което си мислиш не е най-главното.

– А кое? – апатично се отзова Мартин.

– Затрудненията в живота ти си имат причина и това са твоите грехове.

Мартин се начумери.

– Не се обиждай, а се замисли над това: Главният проблем в живота ти не е това, което ти се е случило или какво са ти причинили хората, а начинът, по който ти си откликнал на всичко това, – кротко поясни бащата.

Иронично, но без въодушевление Мартин попита:

– Защо?

– Защото не можеш да промениш това, което е станало или това, което останалите са направили, но можеш да промениш нещо в себе си.

– Грях …., – Мартин направи кисела физиономия.

– Грехът не е просто лошите неща, които си правил и продължаваш да правиш ….

– Имаш предвид лъжата и похотта? – прекъсна го заядливо Мартин.

– Става въпрос за това да игнорираш Бога, Който те е създал, да се бунтуваш срещу Него, като че ли живееш независимо от Него.

– А нима аз не решавам как точно ще живея?!

– Ето това е основният ти проблем, – поклати глава Радан.

– Поясни, но можах да схвана, какво имаш в предвид.

– При Исус дойде един паралитик и го молеше да изцели тялото му, но той подценяваше по-дълбоките копнежи на сърцето си.

– Всеки, който е парализиран, желае да проходи. Какво лошо има в това? – изненада се Мартин.

– Всеки си мисли, че ако се излекува и отърве от недъга си и всичко ще бъде наред …

– А не е ли така? – припряно попита Мартин.

– Почакай два три месеца, докато еуфорията премине, – усмихна се Радан. – Корените на недоволството в човешкото сърце се простират много по-надълбоко.

– Тогава? – в гласът на Мартин се усещаше безпокойство.

– Най-голямата нужда на паралитика бе прошката. Каквито и други нужди да изпитваме от нея имаме най-голяма потребност.