Антон се засмя и попита:

– Колко жизнено пространство му трябва на човек, за да бъде щастлив?

Павлин поклати глава и отговори:

– Ако си живял в една и съща стая като дете с брат си, сестра си или дори с вашите родители, баби и дядовци, тогава изглежда, че колкото повече стаи имаш, толкова е по-добре.

– Осъзнай, – провокира го Антон, – че можеш да бъдеш само в една стая в даден момент! Не можеш да използваш всички стаи в къщата едновременно.

– Но аз мога да се местя от една стая в друга, – възрази Павлин.

– Мисля, – почеса се по главата Антон, – че една стая е достатъчна за човек. Ако семейството е голямо, тогава всеки има стая, плюс общо пространство под формата на по-голяма такава.

– Ами тези в замъците? – плесна с ръце Павлин. – Имат по двадесет и нещо стаи …

– Радват се на суетата си, но това не ги прави истински щастливи, – подчерта Антон. – Освен това, въпреки че е невъзможно да консумирате всички стаи наведнъж, все пак ще трябва да се плаща за тях! Отопление, почистване, поддръжка и т.н.

– И какво сега да си стои в стаята, като в клетка? – попита с голяма ирония Павлин.

– Казах това, – наблегна Антон, – че ако мечтаеш за голяма къща това има смисъл, ако семейството ти е голямо. В противен случай една стая е напълно достатъчна за човек.

Петър и най-добрият му приятел Асен отидоха на рождения ден на съученикът им Симо.

Когато майката на Симо видя Асен, тя отказа да го пусне вътре под предлог:

– Няма достатъчно столове.

Петър предложи:

– Аз ще седна на земята, а Асен ще заеме моето място.

– Не става, – отказа майката.

Защо Асен не бе допуснат до празника? Защото бе циганче.

Петър остави подаръците на вратата и се върна у дома с Асен. Това, че приятелят му бе отхвърлен, изгаряше сърцето му.

След години Петър стана учител. Той винаги слагаше в класната стая един празен стол.

Когато учениците го питаха:

– За кого е този стол?

Петър отговаряше:

– Той ми напомня, че в класната стая трябва да има място за всеки.

Минчо бе харесал много Юлия. Един ден той се престраши, приближи до нея и попита:

– Ще дойдеш ли с мен на вечеря в близкия ресторант?

Момичето се усмихна и отговори:

– Да. В колко часа?

– Ще бъде ли удобно в 19:30?

– Добре.

Вечерта Минчо бе много изненадан. Една възрастна двойка седеше на масата, която бе запазил за тях двамата с Юлия.

Виждайки изненадата на младежа, мъжът изясни нещата:

– Всичко е, както трябва. Ние сме родителите на Юлия и дойдохме с нея на първата ѝ среща.

А момичето уточни:

– Исках да ги запозная с „бъдещия им зет“.

От родителите последваха въпроси:

– Какво работите?

– Каква е заплатата ви?

– Какви са плановете ви за бъдещето?

Минчо се чувстваше затворен в стая за разпит.

Последната капка бе, когато майката предложи на младежа:

– Не е лошо да поканите родителите си в ресторанта, за да се запознаем …

Минчо скочи като опарен и обяви:

– Срещата е приключена. Напускам заведението, а вие ако искате можете да останете колкото желаете.

Животът бе стиснал здраво в клещите си Тодор. Притискаха го срокове в работата му. Програмата му бе изключително натоварена.

И здравето му от всичко това започна да се влошава. Световните събития и тези в страната предизвикваха само разочарования.

На всичко отгоре Тодор не издържаше на моралните изкушения и се проваляше. Децата му водеха разюзден живот.

И като капак на всичко почина баща му, който бе негова опора, вдъхновение и подкрепа в трудни моменти.

Това бяха непосилни времена за Тодор.

Той крачеше нервно из стаята си, разрошвайки с ръце косите си.

– Какво да правя? Как да се измъкна от тази дълбока яма.

Баща му в такива моменти казваше:

– Подобно на топлината и парата на тенджера под налягане, използвани за омекване на храната, горещината в трудни времена и налягането на греха могат да бъдат инструменти на Господа, за да разнежи сърцата ни, вместо да ги закоравява. За това Го хвалим, именно за Неговата любов и грижа към нас и не се страхуваме да Му се доверим.

– Бях забравил тези му думи, – тъжно се усмихна Тодор. – Трябва да започна да се покланям и хваля Бога, особена сега, в тези часове и дни, когато съм тъжен и отчаян.

И той запя. Сърцето му се успокой и в душата му настъпи мир.

Божият начин да се свърже с нас е чрез благодат и любов. Каква утеха е това за едно претоварено сърце.

С натежала душа ние ​​следваме Духа, Който ни води към Скалата за убежище, Исус Христос.

Днес нямаше много работа и мъжете се настаниха в стаята за почивка.

Седнаха кой където намери и започнаха да обсъждат, както обикновено се случва, политиката на държавата, вътрешните и външните ѝ неразбории.

Накрая стигнаха и до по-болезнени теми.

– Няма никакъв ред! – възкликна Ники.

– Това е, държавата ни е гнила …, – подкрепи го Гошо.

Повечето започнаха да изказват негодуванието си срещу неуредиците в страната.

Сред тях седеше млад мъж, слушаше ги и мълчеше. Викаха му „тихия Михо“.

Обърнаха се и към него:

– Ти няма ли да кажеш нещо по въпроса?

Михо ги погледна и на свой ред ги запита:

– Негодувате, възмущавате се, а правите ли нещо, за да се променят нещата?

Не го разбраха.

– Е, нали гласуваме на всички избори, – обади се Христо. – Избираме хора да действат.

– А вие какво сте готови да извършите, за тези промени в живота, в страната ни? – попита Михо.

Мъжете махнаха с ръце, а Павел изрази общото мнение:

– Всичко е безполезно. Не си струва да опитваме.

Михо вдигна показалецът на дясната си ръка нагоре и каза:

– Това се нарича предразсъдък. Всичко е такова, не защото някой отгоре го е наредил, а защото вие сте решили и живеете така.

Мъжете наведоха глави, а Михо продължи:

– Преди да съдите страната си, запитайте се, дали сте направили всичко, за да има ред в нея.