Тъмни облаци бяха надвиснали над града. Дъждът бе въпрос на време. Щеше са излее и навилнее, а след това всичко си оставаше, както обикновено.

Зорка работеше на компютъра. Пренасяше данни от зададените ѝ справки.

В стаята влезе Мая, дъщеря ѝ. Тя носеше няколко листа хартия. На тях бе нарисувала баща си. Как двамата играят, пускат балони, разхождат се…..

– Почакай, Мая, сега свършвам и ще погледна, – помоли Зорка.

Момиченцето се намръщи и закрещя:

– Ти си най-лошата майка на света! Не те искам …. – и демонстративно напусна стаята.

Зорка седеше сломена на стола и усещаше как сълзите ѝ се стичат по лицето.

Преди повече от двадесет години тя крещеше така, обиждайки майка си по същия начин. Зорка не можа да поправи грешката, поради ранната смърт на тази, която я бе родила.

Днес тя имаше дъщеря и я разбираше прекрасно. Не ѝ се сърдеше, защото много я обичаше.

След пет минути Мая се върна и хлипайки се качи в скута на майка си.

– Мамо, прости ми. Ти си най-добрата майка. Аз много те обичам.

Зорка погали дъщеря си по главата и я притисна силно до гърдите си.

Двете седнаха на дивана и Зорка каза на дъщеря:

– Знаеш ли, Мая, когато бях малка подобна на теб изпусках нервите си и наранявах майка си. Сега разбирам, как се е чувствала тя и знам колко болезнено е било за нея. Тя много скоро се разболя и аз не можах да поправя нещата.

Мая погледна майка си с тъжни и печални очи.

– Научи се да не произнасяш думи, за които ще съжаляваш по-късно. Аз те обичам, въпреки всичко и вярвам, че ще се справиш с това и повече никого няма да нараняваш с приказките си.

.

В стаята нямаше много хора. Те бяха вперили очи в Ина и внимателно я слушаха. Тя бе слабо чернокосо момиче с живи кафяви очи.

– Когато пристигнах за първи път в Израел, не можах да разбера защо евреите наричат ​​търговските си центрове „каньони“.

– Наистина ли така ги наричат? – изненадан попита Влади.

– В Америка има Гранд Каньон и това е разбираемо, – добави Таня, – но какво е общото между търговски център в Тел Авив и тясна долина, по чието дъно пълзи река като змия?

– И аз така бях объркана, – призна си Ина, – докато не започнах да изучавам иврит.

– И какво? – в очите на Сашо се четеше огромно любопитство.

– Оказа се, – Ина огледа групата дяволито, – че израелските каньони нямат нищо общо с впечатляващите снимки на пътешествениците.

Всички мълчаха и зачакаха по-подробно обяснение.

– Местните израелски каньони, – започна да обяснява Ина, – произхождат от думата „купувам“ – לקנות – [ликнОт] и «покупка» — קנייה – [книйЯ]. Струва ми се, че няма нищо по-интересно от това да можеш да определиш корена в еврейския глагол и да видиш колко думи са образувани от него.

– И какво следва от това? – намръщи се Боби. – Трябва да изучаваме езика, а не да го сравняваме с подобно звучащи думи от родния.

– Боби, знам, че не си от много ученолюбивите, – засмя се Ина, – но това, което каза е точно така. Приличащите се по звучене чужди думи много рядко означават едно и също с тези в родния ни език.

Хубаво е да пътуваш, но когато попаднеш в някое забутано, забравено от хората място, не се чувстваш добре. Това особено важеше за Нако Страхилов.

Той бе свикнал да си угажда във всичко. Не признаваше никакви неудобства.

Случи се така, че по служба бе изпратен в едно затънтено селище. В него живееха малко хора, а той трябваше да провери как стоят нещата там.

Началникът му го извика и каза:

– Отиваш в Затънтено и прегледай колко хора има там. От пет години не са си плащали данъците.

– Ами ако няма жив човек там? – попита Страхилов, огорчен, че го пращат на такава неблагоприятна мисия.

– Отиваш в кметството и преглеждаш всички книжа, – натърти началника, нетърпящ никакви възражения.

Нако излезе с наведена глава и изпухтя.

Прегледа картата, но такова селище не намери на нея. Обърна се към секретарката си. Тя потрака върху клавишите на компютъра и му представи маршрута до там.

Страхилов погледна листа, подаден от секретарката му и с нежелание напусна спокойния си добре оборудван офис.

Качи се в колата и потегли.

– Какво толкова? – каза си Нако. – Преглеждам нещата надве натри най-много за час два и се прибирам.

Тръгна рано през деня, но пътя бе дълъг до там и пристигна късно следобед.

От пръв поглед селището изглеждаше необитаемо. Схлупени къщички се подпираха една друга с риск и да се срутят едновременно. Не се чуваше лай на кучета, за други животни да не говорим.

Страхилов се запъти към една по-представителна постройка, като измърмори:

– Навярно това е кметството им.

Бутна вратата, но тя бе заключена.

Изведнъж до него застана човек с излинели дрехи и с каскет, който не знаеше цвета си.

– Кого търсите? – попита човекът.

– Кмета, – отвърна троснато Страхилов.

– За какво вие?

– Това не е твоя работа, – ядно скръцна със зъби Страхилов.

– Аз съм кмета, – заяви мъжът. – По каква причина са ви изпратили при нас?

Нако бе изумен. Огледа човекът, който се бе представил за кмет. Все още не му се вярваше, че това е онзи, който търсеше.

Накрая Страхилов прие стоически ситуацията и заяви:

– От пет години не сте си плащали данъците. Дойдох да прегледам книжата ви.

– Е, кой да ги плаща? – надигна рамене кмета. – Хора не останаха.

Но го покани вътре и разтвори тефтерите. Те бяха прашни. Кой знае от кога не бяха пипани.

Нако недоволно ги изтупа, след което се зае да ги изучава. Докато вникне в подредбата на написаното, се стъмни.

Кмета застана до Нако и му предложи:

– С това можете да се заемете и утре. Елате, да вечеряме, а после ще ви покажа, къде ще преспите.

Страхилов не бе доволен от това забавяне. Искаше час по-скоро да се прибере, но обстоятелствата го принудиха да приеме поканата.

Вечерята не беше лоша и Нако се надяваше леглото му да не е много твърдо. След като поговориха за хората в селището, кмета го отведе в стаята му.

Леглото бе постлано с чисти бели чаршафи, които ухаеха на домашен сапун. Нако седна на кревата и се успокои, поне бе мек.

Легна и се замисли върху случилото му се. Изведнъж усети, че нещо се движи по пода.

Бързо светна лампата и се загледа в посоката, от която идеше шума.

Там лежаха три буболечки. Той излезе от врата навън и извика:

– Ей, бързо елате!

Дотича слабичък мъж, с килнат на една страна калпак и сънени очи.

– Какво има? – попита мъжът.

– Виж, – Нако посочи едрите буболечки на пода.

– Е, те са мъртви, – засмя се мъжът.

Малко след това към тях се проточи дълга върволица от черни насекоми, които се бяха насочили към трите буболечки. Те издаваха бръмчащ и неприятни за ухото звуци. Изгледа това бе смутило спокойствието на Нако.

– А това какво е? – нервно попита Страхилов.

– А дошли са за погребение животинките, – засмя се мъжът.

Нако го погледна изненадано и си помисли:

„Този сигурно е откачен!“

– И сега какво? – задавено попита Нако.

– Лягайте си спокойно, те няма да ви закачат, – каза мъжът и напусна стаята.

Страхилов цяла нощ не мигна. Гледаше проточилата се паплач и не смееше да мръдне.

Едва дочака утрото. Набързо прегледа предоставените му книжа, дори не разбра какво пише в тях.

Хукна към колата и потегли, а на началника си докладва:

– Там са останали само една шепа полудели хора.

Днес е неделя. Осем часа е, а от детската стая се чува кавга.

– Момчетата пак са се скарали за нещо, – въздъхва с тъга Елена.

Тя стана от леглото и докато отиваше към стаята на децата си, ясно чува виковете им.

– Махни този глупав пъзел оттук! Не виждаш ли че строя път?! – крещеше Кирил.

– Много ти е крив пътя, – присмя му се Николай. – Гадно ми е да го гледам. Сега нарочно ще го разритам, за да не ми се мярка пред очите.

– Само опитай! – закани се Кирил. – Веднага ще ти разруша пъзела.

– Мразя те! Ще кажа всичко на мама…..

– Доносник …. Чудя се защо изобщо си нужен в нашия дом?!

„Колко пъти съм им обяснявала, че са братя, – тъжно си помисли Елена, – че трябва да са добри един към друг, да се подкрепят…. Какво да правя? Трудно ми е постоянно да ги наблюдавам“.

– Не , в никакъв случай не трябва да им позволявам да си говорят така – и тя с решителна крачка тръгна към детската стая.

Елена влезе, но те не я усетиха.

– Какво е това? – строго попита тя. – Пак вашите кавги…..

Двамата виновно наведоха глава.

На Елена много ѝ се искаше да се извинят един на друг. Дори ги бе насърчавала за това, но нямаше резултат.

Тя бе решила в себе си:

„Няма да се махна, докато не се успокоят и не забележа помирение по между им“.

Двамата се гледаха враждебно. В стаята цареше тишина. Минаха няколко минути.

Внезапно Кирил се усмихна и подаде ръка на брат си. Това беше края на глупавата им свада.

Елена не бе сигурна, че утре нямаше да се сдърпат за нещо друго, но все пак днес бе постигнато помирение.

Ако родителите се държат учтиво и внимателно един към друг, към деца си и към непознатите хора, тези „битки“ ще спрат, а може изобщо да не се появят.

Вежливите и уважаващи родители имат учтиви и почтителни деца.

Силен трясък събуди Дона. Тя бе самотна майка. И първото, за което си помисли бе:

– Някой се промъкнал в дома ми ….. децата ми, – едва не извика тя.

Тя скочи от леглото и грабна бухалката, която бе наблизо. С разтуптяно сърце „добре“ въоръжена Дона се втурна през вратата.

Първо провери детската стая. Децата спяха спокойно в леглата си.

Стискайки здраво бухалката Дона внимателно обходи останалата част от апартамента.

– Ааааа, – недоволно извика тя.

Металната щора в банята бе паднала.

– Изкара ми акъла, – нервно пристъпи Дона напред.

Накрая се засмя, когато забеляза пластмасовата бухалка на тригодишната си дъщеря в ръцете си.

– Това изобщо нямаше да ми свърши работа, ако някой бе нападнал дома ми, – въздъхна тя.

Без значение с каква трудност се сблъскваме, нашите оръжия не са адекватни. Те са като пластмасови играчки.

Колко често сме грабвали каквото ни попадне под ръка, за да открием после, че това е крайно несъответстващо, дори безполезно срещу натрапниците в живота ни?

Обикновено се съкрушаваме от неспособността си да решим проблема.

Ако отсъства Бог от живота ни всички оръжия, които бихме използвали срещу нападателя, биха били незадоволителни и безполезни.

Когато зависим само от собствените си сили, лесно се плашим.

Ако проблемът е много по-голям, безпомощността и страхът ни водят до гняв и вина. И всичко това е, защото се доверяваме единствено на себе си.

Бог понякога ни позволява да участваме в битката, но ние винаги се нуждаем от Него. В сражението, Той не се нуждае от нас, за да спечели.

Когато Бог се бори за нас, победата е сигурна.

Ако установим, че оръжията ни са недостатъчни в житейските битки, това е, защото не се доверяваме напълно на Бога.

Той е нашият щит, крепост и яка кула.