Тежко бе на Марта в тези времена. Бяха я налегнали много скърби и неволи. Сякаш всички болки и мъки я бяха избрали за своя мишена. Бе отпаднала и вече нямаше сили.
Един ден тя си каза:
– Какво правя тук? Има ли смисъл да живея…..
И тръгна по прашния път без цел и посока.
Внезапно богатата зеленина покрила едно лозе я стресна. Земята бе изоставена и всичко бе обрасло в трева. Поради занемареността си лозето пораждаше печал.
– Всичко се е превърнало в пущинак, истинско мъртвило, – съчувствено въздъхна Марта.
Докато стоеше така и разсъждаваше върху видяното Небесният Лозар тихо и прошепна:
– Марто, ти се изненадваш на изпитанията в живота си!? Погледни това лозе и приеми поука. Собственикът на лозето, което виждаш, е престанал да го чисти, окопава и събира плод от него.
– Защо го е изоставил така? – попита Марта изненадано.
– Сега времето захладнява. Този човек нищо не очаква от лозето си.
– Но следващата година нали пак ще му даде плод, – смая се Марта.
– Той смята, че щом не може вече да вземе нищо от него, по-нататъшната му работа е просто губене на време.
– Той трябва непременно да го очисти и да се погрижи за него, – категорично отсече Марта.
– Състояние без страдание е безполезно съществуване, – тихо се засмя Небесния Лозар.
Марта прехапа устни и замълча.
– Искаш ли да спра да те очиствам и обработвам?
Марта знаеше вече Кой ѝ говори. Това бе нейният Спасител, за това с облекчение и радост извика извика силно:
– Не!
