През септември тази година делтата на река Иравади в Мианмар ще остане безлюдна, но и много оживена. Тук, на площ от 250 хектара, ще започне пробното засаждане на дървета със скорост 100 000 екземпляра на ден. При това цялата работа ще бъде извършена от роботи.

Британската компания BioCarbon Engineering съвместно с организацията Worldview International Foundation възнамерява да трансформира процеса на рекултивация на обезлесените гори на Мианмар.

През последните 5 години тук са засадени 2.5 милиона дървета, но тази цифра не може да се сравнява с това, което могат да направят дроните. Технологията вече е тествана и сега машините ще излизат постоянно на работа.

Първият ешелон на мултикоптери се занимава с разузнаване: събира данни за вида на почвата, влажността, проучва топологията на терена, карти. След това се разработва оптимален план за засяване, който има само една цел: да осигури оцеляването на максимален брой разсад.

И тогава армията на дроновете влиза в битката. Тяхната задача е да премине над земята и да изстреля от въздушни оръдия капсули със семена и торове.

Дрони се целят преди изстрела и не изстрелват капсулата в скала или блато. Всяка капсула пробива достатъчно дълбоко земята, за да предотврати издухването от вятъра.

След това екип от мултикоптери наблюдатели ще патрулира на терена и ще проследяват процеса на покълване на семена, като се използва принципите на машинното обучение.

Подобни технологии се разработват в НАСА за проекти относно подреждането на плантации в космоса и за усвояване на нови планети без човешко участие.

Представете си, че сте в работилницата, където се прави анализ на материала, в един стоманолеярен завод. Около вас има малки преградки и отделения. Стоманата се изпитва до краен предел и се отбелязва с цифри, които обозначават степента ѝ на закаленост.

Няколко парчета се подлагат на усукване до толкова, че се счупват. Върху тях се отбелязва силата на усукване. Други се разтеглят до край и на тях се бележи възможностите им за разстягане. Други се подлагат на натиск до раздробяване и те се бележат.

В завода знаят степента на напрежение на всяко парче стомана. Така могат да определят кои от тях стават за  построяване на кораб, здание или мост. Работниците са добре осведомени за това благодарение на залата за анализите, която на практика доказва качеството на материала.

Така се случва и с Божиите деца. Бог не иска да бъдем вази за украшение от стъкло и порцелан. Той иска да бъдем като тези яки стоманени пръти, способни да издържаме на най-висока степен на усукване или натиск, без да се предаваме.

Бог не иска да сме като оранжерийни растения, а да бъдем подобни на дъбовете, устояли на бурите; не и подобни на пясъчни дюни носени от вятъра, а по-скоро гранитни скали, съпротивляващи се на ураганите.

За да ни направи такива, Той трябва да ни тества в изпитания. Много от нас са преживели и знаят от собствен опит, че страданието всъщност е Божият лабораторен тест.

Лесно е да говорим за вярата и да развиваме теории за живот чрез вяра, но Бог често ни хвърля в пещта, за да изпита качеството на нашето злато, отделяйки го от примесите и шлаката.

Блажени сме, когато ураганите на неспокойното житейско море ни правят ценни за Господ Исус Христос. По-добре в бурята с Христос, отколкото в спокойна вода без Него.

Сержант обяснява на войниците:

– Максималният ъгъл на повдигане на резервоара е 30 градуса.

Един от войниците пита:

– По коя скала, господин сержант? Фаренхайт или Целзий?

Сержанта известно време се замисля, след което казва:

– Фаренхайт!

Войниците се смеят. Сержанта също се усмихва:

– Това беше шега. Разбира се, че по Целзий!

На една от потъмнелите маси Панайот прикачи един към друг броевете на новите вестници, за които се бе абонирало читалище „Светлина“, на което той беше секретар и библиотекар.

В съседното помещения бяха шкафовете с книгите на читалищната библиотека.

Ако за първи път дойдеше ученик, будно селско момче или любознателен селянин, Панайот му препоръчваше:

– Първо прочети разказите и повестите на Иван Вазов, стихотворенията на Ботев, песните на Чинтулов, разказите на Георги Стаматов и Елин Пелин. Интересна е и сатирата на Стоян Михайловски, смешките на Михалаки Георгиев, Песните на Цанко Церковски. Тук има книги от Пушкин, Гогол, Лермонтов, Шевченко, Джек Лондон, Виктор Юго, Толстой, Тургенев, Горки, и много преводни автори.

Панайот видеше ли, че на някой му доставя удоволствие четенето, му казваше:

– Я сега вземи нещо от чуждите автори. Виж какви повести е написал Иван Петрович Белкин. Запознай се как в Русия се търгува с мъртви души. А тук ще узнаеш как дивото си остава диво – и му подаваше „Белия зъб“ на Джек Лондон.

Когато в библиотеката се събираха повече от двама души, Панайот изказваше „философските“ си мислите на глас:

– Учените много неща обясняват, но пред тайните на Библията вдигат рамене.

И като придобиеше вид на пророк, повтаряше  трите тайнства, които силно го бяха впечатлили:

– Как лети орел без да си маха крилете? Как пълзи змия по отвесна скала? Какви са неведомите пътища на жената към мъжкото сърце?

Понякога в библиотеката се отбиваше Дамян Бедния, да си вземе някоя книжка.

– Дай ми една, но нека да бъде тънка и с едри букви, – поръчваше си Дамян.

Веднъж, когато прочете „Книга за оскърбените и онеправданите“от Стоян Михайловски, Дамян каза на библиотекаря:

– Бай Панайоте, то наред със сиромашията, имало и друг свят на книгите, ама и той бил беден.

Японците още от древни времена вярвали, че ги окръжават духове. Според тях те са навсякъде в планината, реката, дърветата, дори и скалите. Не е изненадващо, че дори и днес те са доста суеверни.

В миналото японските крадци и други престъпници използвали свиренето с уста като средство за комуникация. В японския език за нощните крадци има специална дума „ято“.

Първият йероглиф на канджи в дадения случай се чете като „я“ и означава „нощ“, а втория „тоу“ и означава „крадец“.

Затова свиркането с уста започнало да се асоциира с крадци, грабители и всякакви злодеи.

Така се появило вярването, че ако свирнеш с уста през нощта ще привлечеш крадци и даже змии.