Всякакви обекти могат да се трансформират в удобни жилища. Съществуват неочаквани места, където може да се живее.

„La Fábrica“, така испанският архитект Рикардо Бофил е нарекъл своя „замък“, който е препланиран стар разпадащ се циментов завод.

Вече 30 години Бофил живее с втората си жена и син, който също се нарича Рикардо.

На 500 квадратни метра жилищна площ са разположени офиси, библиотека, частен киносалон, както и други помещения.

Дафина  със шестгодишният си син Дончо отиде да пазарува в близкия супермаркет. В магазина двамата видяха млад, дългокос и брадат мъж в инвалидна количка.

Изглежда бе преживял някаква ужасна катастрофа. защото освен, че бе загубил и двата си крака, лицето му бе покрито с белези.

Когато Дончо го видя, започна да го сочи с пръст на майка си и извика:

– Мамо, виж този човек!

Дафина изсъска на сина си;

– Дръж се прилично и не сочи с пръст така.

Изведнъж Дончо се отскубна от ръката ѝ и се затича към мъжа  в инвалидната количка. Застана пред него и му каза:

– Имате такива големи и красиви обеци! От къде сте си ги купили?

Младият човек му се усмихна. Той бе шокиран от неочаквания комплимент. Лицето му засия от щастие.

– В един магазин наблизо ги продават, – каза мъжът от инвалидната количка. – Харесват ли ти?

– И аз бих искал да имам такива, – въздъхна отчаяно Дончо.

– Освен такива обици, от този магазин можеш да си купиш и други готини неща, – каза мъжът.

Дончо и инвалида разговаряха, за нещата, които харесваха и двамата цели 30 минути.

Дафина искаше да прекъсне разговора и да отведе сина си, но като гледаше сияещите очи на двамата събеседници, не се реши да им наруши общението. Тя виждаше, че инвалидът се бе оживил и разказваше уверено и радостно нещо. Той споделяше с малкото момче неща, които бяха много скъпи и лични за самия него …

Изглежда никой до сега не му е отделял толкова внимание и не бе разговарял с него, като с нормален човек.

Дафина бе много впечатлена от случилото се, защото тя видя само човек в инвалидна количка с много белези по лицето, а сина ѝ срещна готин човек с големи обици.

Тя бе възрастна жена, над осемдесет години. Вечно нещо правеше, шеташе и не стоеше на едно място.

Веднъж баба Стамена вдигна тенджерата със сварено мляко, кракът и се изкриви и тя падна на земята. Лежа дълго така, защото не можеше да се изправи. Когато се опиташе да се надигне, нещо дърпаше пострадалия ѝ крак и тя умираше от болка.

Така я намери Радой, най-малкият син на брат ѝ.

– Лельо, нали ти казахме да не вдигаш тежко, – укори я той.

– Че колко е една тенджера, – възрази му Стамена.

– Тенджера, но лежиш на земята и не можеш да станеш, – ядоса се не на шега Радой.

Извикаха комшийката Запряна, тя работеше като медицинска сестра в болницата в града.

– Ще ти бия една инжекция, – каза Запряна, но иглите ми са малки.

– Давай,  – настоя Радой.

След една седмица, на Стамена целият ѝ крак бе обхванат от болка и тя не можеше да помръдне. Закараха я бързо в града.

– Добре са ти били тази инжекция, – каза лекарят, – но иглата не е стигнала мускула и за това няма никакъв ефект.

Дадоха и някакви лекарства и ѝ биха две инжекции. Баба Стамена се прибра у дома, но не можеше да помръдне по-далече от леглото.

Вечерта дойде да я види брат ѝ. Той я погледна и сърдито и каза:

– От главата си патиш. Децата ти са в чужбина, кой щете гледа? По-добре изпий довечера някаква отрова, та да не тежиш на никого.

Стамена се огорчи и засегна много от думите му. Вечерта взе две бръснарски ножчета и разряза вените си.

Сутринта я намериха припаднала. Малката  ѝ внучка кръстена на нея, държеше ръцете ѝ и плачеше:

– Бабо, какво си направила. Покай се. Самоубийството е грях. Ето виж, Бог те е запазил и кръвта ти  не е изтекла, а се е съсирила.

Старата жена дойде на себе си и разбра каква глупост бе направила. Вдигна ръце си и устата ѝ започнаха тихо едва едва да шепнат:

– Прости ми, Господи, ако не беше Ти, каква голяма глупост щях да направя…..

Баба и внучка се прегърнаха и от радост заплакаха ….

Основната цел на Исус бе да възобнови отношенията с Отца и да разруши греха. Той искаше осиротелите деца да станат Негови синове и дъщери.

В днешните дни хората се чувстват сираци без Бога. Те са самотни в домовете си. Понякога обградени от много хора, дори и да са в компания пак се чувстват изолирани, изоставени, неутешими самотници.

Тази „екзистенциална тъга“ и желанието хората да се освободят от Бога, в действителност е желанието да Го придобият.

Ние сме създадени, за да бъдем Божии деца и това е заложено в нашето ДНК.

След огромния дар на любовта, който се явява смъртта на Исус на кръста, Святият Дух се е излял върху човечеството като огромен поток на благодат.

Вярата на хората ги възражда към живот на деца на Господа.

Мария беше в дома си с четиригодишния си син Давид. От няколко дена се чувстваше малко недобре, но не отдаваше на това особено значение.

– Навярно съм настинала, – казваше си тя. – Ще ми мине.

Когато термометърът показа 41 градуса, тя осъзна, че нещата са по-сериозни. Но вече бе късно, Мария изгуби съзнание.

Давид не изгуби самообладание, раздвижи се из стаята и започна да оглежда внимателно наоколо:
– Трябва да се обадя по телефона … Къде ли го е оставила?

Детето започна да търси телефона на майка си. То знаеше как да го пусне, защото често я молеше да поиграе на него.

Когато стигна до раздел „контакти“ Давид видя снимката на баща си и веднага натисна бутона.

– Да, – каза баща му, – случило ли се е нещо, Мария?

– Татко аз съм, – обади се Давид. – На мама и стана лошо. Тя легна, но не може да се събуди. Моля те, ела скоро, страх ме е …

– Идвам веднага, – каза баща му, – не се страхувай, мама ще се оправи.

След това мъжът набра „Бърза помощ“:

– Ало на жена ми ѝ е станало лошо, изглежда е изпаднала в безсъзнание, ……Васил Левски 14, 2-я етаж, ап. 8 ….

А след това извика на шефа си:

– Манолов, Мария е припаднала, отивам си в къщи….

И хукна като луд към дома си.

Мария бе откарана в болницата. Там прекара почти една седмица и вече се възстановя. Скоро ще я изпишат и тя ще се прибере у дома.

– Ето моя спасител, – казваше Мария като прегръщаше нежно Давид, – ако не беше той….., – очите ѝ искряха от благодарност.

А малкият „герой“ подскачаше наоколо и се радваше, че отново може да разговаря с майка си.