Бог изкупва света не защото хора заслижават това, а поради Своята благодат, благодарение на която ние не получаваме това, което заслужаваме.

Исус понесе незаслужена смърт на кръста, за да получим великия дар на вечния живот незаслужено.

Притчата за блудния син е една илюстрация за тази благодат. По-стария син в тази история ни напомня, че понякога благодатта изглежда несправедливо подарена.

Знаем какво е казал той на баща си за посрещането на по-малкия, но мисля, че този отговор засяга лично нас, повярвалите. Ние сме тези, които трябва да довършим по правилния начин тази история в нашия живот.

Когато някой не оценява нашите постижения, когато сме пренебрегвани или ни се струва, че никой не забелязва усилията ни , нека да не се отказваме да се радваме на благодатта, която спасява света.

Петрови бяха интелигентно семейство. Те имаха син Михаил, който си бяха осиновили. Той беше на около шест години. Отличаваше се с остър ум и находчивост.

Този следобед Михаил помагаше на детската площадка да се изграждат крепости и замъци. Когато вече привършваше работата по „строежа“, към Михаил се вкопчи вечно нервната и не от техния вход „домоуправителка“.

– Ти си подхвърлено дете, – изсъска тя на момчето. – Осиновен! Сирак!  Ако знаеш,че сега ти нямаш истински родители, нямаше да си тук, а в сиропиталището!

Изведнъж се извиси тънкия, но твърд глас на детето:

– Успокойте се, леличко, затова знам отдавна. Мама казва,че аз трябва да израстна интелигентен човек. И аз съм интелигентно момче, не мога да ви изпратя, за това ми моля просто да се напуснете това място.

Жената онемя, а момчето продължи:

– Ще се оплача на мама и татко от вас! Не зная как се казвате, но вие сте лелята, която всички в квартала ненавиждат. Моите родители ще ви намерят и ще ви накажат, затова че обиждате деца…. А още, че злепоставяте и клеветите на детската площадка.

Изведнъж Михаил започна да крещи:

– Мамоооооо! Таткоооооо! Тази леля ме обижда!

Навярно се досещате какво се случи с „доброжелателната“ леля, когато родителите на Михаил като от въздуха се появиха до сина си.

Интелигентно момче ще излезе от този Михаил.

Манол Игнатов бе гимназиален учител. Той много се стараеше в работата си, но колкото по-усилено работеше, толкова повече се сблъскваше с неразбиране и получаваше незадоволителни резултати.

Притесни се. Започна да усеща в себе си някаква празнота. Изпадна в депресия.

– Има ли смисъл да живея? Това, на което смятах да посветя живота си, се проваля всеки ден пред очите ми. Ще сложа край на живота си.

Напълно отчаяни родителите на Манол се обърнаха за помощ към църквата:

– Моля ви помогнете на сина ни! Спасете го! Той е решил да сложи край на живота си.

Дойдоха вярващи хора в дома на Манол и поговориха с него. Те го поканиха на църква. Макар и неохотно той се съгласи.

Когато влезе в църквата и чу за първи път Божието Слово, той осъзна, че грехът му се състои в незачитане и неприемане на Бог. До сега Манол беше имал самочувствие, че може да живее и без Господа.

Когато прие Исус Христос, Който бе умрял и възкръснал заради греховете му, младия учител се промени.

По-късно започна да служи в църквата. Музикалната дарба, която му бе дадена от Бога използваше активно, за да свидетелствува, какво Бог е направил в живота му.

Чрез неговата музика много хора бяха насърчени, както никога преди това.

– Аз бях избрал смъртта, – казваше Манол, – но Бог реши да направи от мен нов човек, посланик на Божието царство, за да свидетелствувам в този свят, че Господ е жив.

През 1992 г. Ким Ир Сен се готвел да отпразнува 80-я си рожден ден.

Неговият син Ким Чен Ир планира да му подари одеяло от пера на врабчета, но само от врата заради тяхната изключителна мекота.

За да събере перата, той призовал цялото население на лов за врабци.

За пет месеца били убити 700 хиляди птици, а великият вожд получил своето одеяло.

Колкото и да са чудесата в света, най-великото чудо си остава майчиното сърце.

Живееха майка и син. Майката беше на 84 години, а синът на 60 години. Теди така се бе родил, имаше отклонения в психическото си развитие. А майка му бе дребничка и слаба жена, но никой не я бе видял угрижена или тъжна.

Комшиите им смятаха Зина, тази грижовна майка,  за глупава:

– Защо не го е оставила, – казваха хората около нея, – цял живот да се заробваш да угаждаш на един изрод.

Комшията бай Владо се смееше:

– Той е ненормален. Тя за всичко се грижи. Теди нищо не помни. Дори не може да ѝ благодари. И това ако е живот.

Леля Веска често роптаеше:

– Погледнете го каква грамада е, а всеки ден се цапа, а тя всеки ден го чисти и пере. Това не е ден, два, а цели 60 години. Как не се умори.

– Зина е вечно усмихната и гледа да помага на всички, сякаш не ѝ стига нейната мъка, – защити я баба Дона.

Но имаше нещо, което ги караше да уважават и да се възхищават от Зина, въпреки че зад гърба ѝ се присмиваха, имитираха болния ѝ син и се подиграваха безочливо. Това бе нейната себеотрицателна любов.

Майчиното сърце и любовта са неделими.

И Зина чувстваше Теди като част от нея, плът от плътта ѝ. Колкото и голям да станеше, той си оставаше нейна рожба. Тя живееш за сина си. Всеки час бе ангажирана с него. Всичките ѝ сили и внимание бяха отправени към него.

Преди Зина да умре, последните ѝ думи бяха:

– Кой ще се грижи за моя син?

Каква любов!