Според резултатите  от съревнованието проведено в Меделин, Колумбия, юношата е набрал най-много точки. По този начин Севян спечелил не само шампионската титлата, но и билет за Световното първенство по футбол 2017, което ще се проведе в Тбилиси.

Самвел Севян е най-младият гросмайстор в САЩ и един от най- младите майстори в световната история.

Самвел е роден 26-ти Декември 2000 в Ню Йорк в арменско семейството, което се премества в САЩ от Армения през 1996 г.

Бащата на Самвел, Армен Севян,  е доктор по физика и работи в Силиконовата долина.

Севян старши е научил сина си да играе шах, когато Самвел бил само на пет години. На 12 той е станал вече световен шампион, а на 13 е най-младият американец, завоювал титлата гросмайстор.

Първият професионален треньор на Самвел станал майсторът от световна класа Андраник Матикозян, който тренира Севян и до днес.

След дълги пазарлъци Явор купи дворът и къщата на Пена Вдовицата. Не, че си нямаше.

Тази покупка направи специално за сина си Радо, който таман се бе научил да прави бъчви. Изглежда от рода на майка му към Радо бе прехвръкнала искра, пораждаща любов към дърводелството.

Дядо му Васил правеше маси и столове, а понякога и шкафове. Та така от дядо към внук се бе предало някакво влечени  към обработването на дърво.

Сега щом се чуеха звънливи удари от бившия двор на леля Пена, хората наоколо си казваха:

– Радо пак набива обръчи на някоя нова каца.

Зад вратата под навеса Радо държеше черничеви, ясенови и яворови трупи. На тия трупи Радо им улавяше жилката. Цепеше ги с желязна брадва, чиято дръжка бе доста къса.

От нацепените плоскости Радо издялваше дъги, които ставаха част от бъчви и каци.

Веднъж бъчварят попита Пенко от долната махала:

– Знаеш ли, че кривицата, като сестра на геобразната секира, е била сечиво, донесено от прабългарите?

– Нима между прабългарите е имало бъчвари?! – запъна се Пенко.

– Но е имало майстори на дървени огради, крепости и къщи, – скокна Радо, – а за такава работа славянският топор не приляга, както кривицата.

В работилницата на бъчваря имаше още рукан, триони, рендета, стоманени шила за пробиване на дупки на шините, болтове, нитове и голям трупач, с който чирака Веско приглаждаше трупите.

Радо имаше още два инструмента.

– Това е криво ренде, – обясняваше бъчварят на чирака си, – с него се правят жлебовете в края на дъгите. В жлебовете се опаянтват дъната на каците и буретата. А това е въторг. Той скосява от двете страни дъгите, така че да прилепнат плътно една до друга и да образуват окръжност.

Всичките тези инструменти, големи и малки пергели, заедно с понятия като „радиус“, „диаметър“ и „скосен цилиндър“, говореха, че не от всеки става бъчвар, за този занаят е нужен акъл.

– Радиуса на едно дъно, трябва да се нанася пет пъти на обиколката му, – казваше Радо, когато учеше Веско на занаята си. – Дъгите на бурето по средата трябва да са по-широки, за да придобие то тумбест вид. Кацата не е чорап та да я почнеш отдолу нагоре, а обратно, за да могат обръчите постепенно да се свиват.

Веско слушаше внимателно, защото знаеше, че Радо няма да повтори казаното, а майсторът продължаваше с обясненията и препоръките си:

– Между дъгите на дъното не пъхнеш ли стебла от папур, кацата ще пропуска, но ако мазнеш мястото, от което прокапва със счукани брястови листа, всякакво сълзене изчезва.

– Какви са тези листа? Каква е тази замазка? – питаше Веско.

– Питал съм майстора при когото чиракувах, но и той не можа да ми го обясни, – въздъхна дълбоко Радо. – Просто наследено от стари майстори.

Веско го гледаше озадачено, а същевременно си мислеше: „Как мога да правя нещо което не разбирам, какво е или как действа?“

– Веско, във всеки занаят има неща, които трудно се обясняват, но не ги ли усвоиш, калфа ще си останеш, – засмя се Радо.

Както другите бъчвари, така и Радо си бе извлякъл своя философия:

– Ако дъгите с обръчите и дъната са големия свят на бъчвата, то папурът и замазката от брястови листа са от малкия свят. То и в живота е тъй. Малките неща допълват големите.

Когато показваше сърцевината на разцепено дърво на чирака си, добавяше:

– Това, по-тъмното в ствола, трябва да го чистиш. То никога няма да узрее. Не става за работа, ама храни дървото. Заболее ли тая сърцевина, независимо дали е на дърво, животно, човек или държава, всичко останало се разболява.

Маслобойната вече работеше. Братята Георги и Драгой печелеха добре и спечеленото го внасяха в банката. По съвета на Хари те бяха изкупили акции от банката. Така освен индустриалци , станаха и финансисти.

А банката участваше в търговията на зърно, тютюн и други селскостопански култури. Тя чрез министър Николов се бе обвързала с военното интендантство, за това се намесваше в закупуването и на оръжие.

След вършитба Георги натовари пшеницата на каруцата си и я закара на месната кооперация, която беше започнала да изкупува излишъци от селяните, но на цена по-добра, отколкото даваха търговците в града.

След като получи парите си, Георги мина край Търговската гимназия. По това време учениците бяха в междучасие и се гонеха из двора на училището.

Георги се спря и се загледа в гимназистите.

– Радват ли окото ти, – сепна го мъжки глас зад него.

Георги се обърна. Зад него стоеше възрастен мъж с бастун, поизносена шапка, шаячно сетре и панталони със странна кройка. Непознатият  го гледаше с любопитство.

Докато Георги се чудеше какво да отговори, възрастният мъж повдигна бастунчето си , посочи гимназията и попита:

– Дете ли имаш тук?

– Бих искал да имам, – отговори Георги и въздъхна дълбоко.

– Тук се учат млади овчари, как да пасат парите, – намигна странния старец, – как да ги доят и стрижат. Парата е като овцата. Ако се грижиш добре за нея, добре ти се отплаща.

Георги си тръгна. Той пресметна колко капитал имаше вече в банката и със самочувствие на забогатял човек се размисли върху казаното му от възрастния човек с бастуна.

– Да, в тая кошара още тази есен ще вкарам сина си, – каза си Георги. – Парите на семейството ни искат грижлив „овчар“.

Докато Георги пътуваше към селото си, все му се струваше, че колелетата на каруцата и случайно прелетялата птица сякаш му нашепваха един и същи рефрен: „Парица, царица“.

Бързината е хубаво нещо, но тя трябва да бъде подкрепена от знания и мъдрост. Тези, които обвиняват Бога за своите беди, постъпват глупаво.

Този, който се надява на богатство, се мами. Тези, които лъжат и изкривяват истината, ще бъдат наказани.

Ленивите, гневливите и обидчивите ще пожънат това, което са посели.

Мъдрите родители възпитават децата си и ги учат да бъдат старателни, послушни и правдиви.

Хората имат много желания и намерения. Те правят планове, но се случва това това, което е определено от Бога.

За да не вървим срещу остена, ние трябва да познаваме Бога и Неговата воля. Необходимо е, да се боим от Господа и да Му се подчиняваме.

Бог е доказал любовта си към нас, като е изпратил Своя Възлюбен Син на кръста.

Бог е направил всичко, за да бъдат хората щастливи.

Нека оставим бунтовния си дух, да се смирим пред Него и да живее в Неговите благословения.

Жител на Гуанси, Китай, за първи път облякъл женска дреха в края на 1990 г., след трагичната смърт на сестра си.

Майката на този младеж имала психически проблеми и не могла да се справи с тежка загуба на дъщеря си. Любящият ѝ син решил за кратко време да замени починалата си сестра.

Времето минавало, а младежът все по-често се обличал в женски дрехи и не носел мъжко облекло.

Здравето на майка му се подобрило и възрастната жена веднага разбрала, че той не е нейната дъщеря.

Интересното е, че старата жена разказвала на всички, че тази „жена“ ѝ е изпратена за да я утешава за дъщеря ѝ.

Що се отнася до сина ѝ, той не се смущава от странния си начин на живот и не обръща внимание на присмехите и отрицателното отношение на другите. Щастлив е, че по някакъв начин е успял да помогне на своята майка.