Празниците са различни.
Днес ние празнуваме влизането на Господа в Ерусалим, един тъжен празник. В него всичко изглежда тържествено: Христос влиза в Святия град, среща го ликуваща тълпа, хората са готови да го направят политически водач, очаквайки от Него победа над врага.
Нима тук има нещо трагично?
Уви, да! Защото всичкото това тържество, всичката тази радост и надежди са изградени върху недоразумение и неразбиране.
Тази тълпа, която днес крещи: „Осанна на Давидовия Син!“, само след няколко дни ще се обърне към Него враждебно, с ненавистно лице и ще изисква Неговото разпятие.
Какво се е случило?
Народът на Израел очаква от Него, когато влезе в Ерусалим, да вземе земната власт, за тях Той е очаквания Месия, Който ще освободи Израилевия народ от враговете, ще бъдат победени противниците и ще бъде отмъстено на всички.
А вместо това Христос влиза в Свещения град тихо, приближавайки Своята смърт …. Традиционните лидери, които са се надявали на Него, обръщат народа срещу Него. Той всичките ги е разочаровал. Той не е чаканият. Той не е този, на когото са се надявали. А Христос отивал към смъртта.
Но защо остава сам и какво ни завещава Христос със Своята смърт?
По времето на тези дни, говори на народа за това, каква ще бъде тяхната съдба, когато те преминат покрай Него, без да Го познаят и  не Го последват.
Спасителят Христос казва: Този ваш дом ше остане пуст, от сега ще опустее храма ви, душата ви ще стане празна, надеждите ви ще изчезнат, всичко ще се превърне в пустиня…..
Защото единственото нещо, което може да превърне човешката градина в цветуща, единственото, което може да даде живот на това, което се е превърнало в пепел, единственото, което може да направи човешкото общество пълноценно, единственото, което може да помогне на човек да се стреми към своите цели, това е присъствието на живия Бог, който дава съдържание и смисъл през цялото време. Пред него  нищо не е велико или малко. Незабележимите думи могат да бъдат за Него скъпи или незначителни, а големите събития понякога незначителни в тайнството на любовта.

През 1989 г. земетресение с магнитут 8,2 бала почти изтрило от лицето на земята Армения. За по-малко от 4 минути загинали повече от 30 хиляди души.
По време на този кошмар и пълен хаос един мъж оставил жена си у дома, като ѝ осигурил безопасност и се втурнал към училището, където бил синът му.
Когато стигнал там, той видял, че зданието е разрушено до основи. Като се оправил от шока, си спомнил обещанието, което дал на сина си, че каквото ѝ да му се случи, той ще му дойде на помощ.
Сълзи напълнили очите му. Той гледал към купчината натрошени камъни на мястото, където някога е било училището. Всичко изглеждало съвсем безнадежно, но обещанието, което бил дал на сина си отново се върнало в съзнанието му.
Той си спомнил къде водел сина си всяка сутрин, разположението на класната му стая. Тя трябвало да се намира от дясно, отзад на сградата. Той се хвърлил натам и почнал да размества камъните.
През това време дошли други родители, покрусени от мъка, които със отчаяние стенели:
– Синът ми…… дъщеря ми ….
Някои хора от добри подбуждения се стараели да отдръпнат съкрушените хора от развалините, като ги убеждавали:
– Твърде късно е. Те са мъртви. Не можете да им помогнете! По-добре се приберете по домовете си! Бъдете реалисти, тук нищо не можете да направите!
Бащата на момчето се обръщал към всеки от родителите:
– Ще ми помогнете ли?
И продължавал да размества камъните, за да се добере до сина си.
Появил се и началникът на пожарната и се опитал да прогони всички от останките на сградата, обяснявайки:
– Сега навсякъде могат да избухнат пожари, взривоопасно е. Не се излагайте на риск. Ние ще се погрижим за всичко. Вървете си в къщи!
В отговор на това бащата се обърнал към пожарникара:
– Ще ми помогнете ли?
След това смело продължавал да изхвърля каманите настрани, за да се убеди, че синът му е жив или мъртъв. Копал 8 часа, 12 часа, 24 часа, тридесет и шест часа … накрая избутал един голям камък и чул гласът на сина си. Бащата го повикал по име и чул:
– Татко! Аз съм татко! Казах на другите деца, да не се безпокоят. Казах им, че ако ти си жив, ще ни спасиш. Нали бе ми обещал: „Каквото и да се случи, винаги ще дойда да ти помогна!“ И ти го направи татко!
– Как сте там? – попитал бащата.
– Останахме 14 от 33, татко. Всички сме уплашени, гладни и жадни. Всички те чакахме. Когато зданието се срути, се образува ниша, която ни спаси.
– Хайде, синко, излизай!
– Не, татко! Нека другите деца да излязат първи, защото зная, че ти при всички случаи ще ме спасиш. Каквото и да се случи, ще ми дойдеш на помощ!

Болната гаснеше много бързо. Сякаш бе задържала развитието на рака, докато не дойде Донка. Хареса я веднага. Разбра, че синът ѝ ще попадне в добри ръце и се призна за победена.

Сбогуваше се без излишен шум. Малко преди смъртта си започна леко да се отдръпва от сина си, за да може Дани да свикне с Донка.

Молеше понякога Донка да остане с момчето през ноща под предлог, че не се чувства много добре. А когато момчето тръгваше с Донка, болната се обръщаше към стената, за да скрие сълзите си. Прибереше ли се синът ѝ, очите ѝ светваха.

Едва можеше да ходи, болеше я много, но не се оплакваше. Отказа лекарствата от болницата, защото я изтощаваха и ѝ се гадеше. Те и без това не ѝ помагаха много, дори не намаляваха болките ѝ.

Болната не можеше да става и Дани изцяло се премести при новата си майка. Жената се интересуваше единствено от това, дали са оправени документите на Дани за осиновяването. Всяко отлагане ѝ причиняваше ново терзание.

Една неделя заведоха Дани да се сбогува с майка си. Най-сетне беше регистриран като син на Донка.

Оставиха детето за няколко минути с болната. Това беше много важен момент и за двамата.

По-късно, когато Дани беше признат за математически гений, сподели с Донка, че е запазил детски спомен, в който някаква бледа жена с пламтящи очи го целува по челото и бузите, и му дава някакъв жълт плик…… Това беше стар албум със снимки, увит в копринен шал.

Донка изчака, докато болната я извика. намери я облегната на възглавницата смирена и усмихната. Целуна сина си за последен път и даде знак на шофьора да го отведе.

Донка застана до жената, взе ръката ѝ, по бузите ѝ се стичаха сълзи:

– Благодаря ти, Марта. Даваш ми това, което най-много съм искала в живота си. Не се тревожи, ще бъда добра майка на Дани, точно като теб, кълна се.

– Направих, каквото можах, – каза тя меко.

Малко след като Дани и Донка заминаха, Марта почина.

Когато преминаваме през сериозни изпитания, ние питаме Бога: „Защо?“
Чарлз Хембри е отбелязъл: „по време на тежки изпитания ние трудно разбираме смисъла на това, което става с нас и тогава започваме да се съмняваме в чесността и верността на Бога, независимо от това, че тези моменти могат да породят най-доброто в живота ни“.
Александр Ноуел веднъж е казал: „Бог ни утешава, не само, за да бъдем утешени, а и за това да утешим другите“.
Огледай се наоколо. Безброй много хора чакат нашето утешение. Ние можем да ги утешим не само, когато са загубили близък, но и в всекидневното им униние, което доста често се прокрадва в живота.
Един от спътниците на Павел в мисионерските му пътешествия е бил Варнава. Неговото име означава „син на утешение“.
Ще станеш ли Варнава за някой от съседите си?

Николай си имаше своя любима картина. На нея се виждаше пантера паднала в дълбока яма, хваната от капан. Красивото животно бе напрегнало мускулите си и бе оголило острите си зъби. Около ямата се бяха събрали група селяни. Някои от тях замеряха звяра с камъни и съчки, други му хвърляха храна.

Николай бе поразен от благородството, което се излъчваше от пантерата. Тя бе обречена да умре, но не скланяше глава. Когато я видя за първи път, Николай се изненада от отношението на мъжете край ямата,  Едни от тях бяха добри, а други зли. Първите вещаеха живот, а вторите смърт.

Веднъж Николай попита баща си:

– Татко, какво означава тази картина?

Бащата сведе очи към сина си и му разказа следната история:

– Пантерата е паднала случайно в тази яма. Селяните са я открили и са сигурни, че ще умре. Някои от тях са решили да я мъчат в последните ѝ мигове, а други да облекчат мъките ѝ.

– А пантерата умряла ли е накрая? – попита Николай.

– Не, – каза баща му. – Храната ѝ върнала силите и тя изкочила от ямата. Подгонила тези, които са я мъчила, а другите, които ѝ помогнали успокоила: „Помня добре тези, които ме подкрепиха в трудния час. Не се страхувайте. Аз не съм враг на тези, които не са ми сторили зло“.

Хубава приказка! Тя накара Николай да се замисли. Той прекрасно разбираше, че не трябва да унижава и тъпче падналите, трябва да им подаде ръка да се изправят.

Всеки пада, лошо е ако няма кой да му даде ръка, за да се изправи.