1904 г. Третите Олимпийски игри. Спортистите се съревноваваха по гребане, борба, бокс, плуване, тенис, тежка и лека атлетика.

В състезанието по бягане, скачане, стрелба с лък и хвърляне на копие участваха само ескимоси, филипинци, индийци и африканските пигмеи. Думата „расизъм“ все още не беше придобила отрицателен отенък. Тя по-скоро бе свързана със засилен интерес към живота на представителите на по-слабо развитите страни.

Едно от лекоатлетическите съревнования беше маратонът. Всеки спортист в тази дисциплина трябваше да пробяга 42 километра, в 33 градусова жега, в задушната атмосфера на река, хълмове и прашни пътища.

Прахът се издигаше не само под краката на лекоатлетите, но и под колелата на съпровождащите ги коли.

Един от наблюдателите, съпровождащ маратонците на автомобила си съобщи:

– Фред Лорц е измамник. След като пробяга 14,5 километра, той си почина малко. След това поиска от треньора си: „Моля ви, освободете ме. Не мога да продължа състезанието“. Тогава треньорът му го качи  в автомобила си и така Фред премина следващите 17,7 километра. Когато колата се счупи, Лоренц вече починал си, продължи да бяга. Той измина последните 8 километра и пристигна първи.

След това изобличение Фред Лоренц каза:

– Това беше просто шега. Нямам никакви претенции за златния медал.

Един час след Лоренц финишира Томас Хикс. Той едва движеше краката си. Трудно стигна до финалната линия и изпадна в безсъзнание.

На другия ден след като се съвзе, Хикс разбра, че е станал шампион поради дисквалификацията на Лоренц.

Победата на Томас също не беше много чиста.

По-късно неговият треньор призна:

– 11,3 километра преди финала Хикс припадна. За да го върна в съзнание му направих инжекция със стрихнин и му дадох глътка френски коняк „Rémy Martin“.

– Това като допинг ли действа? – попита един от присъстващите.

– Стрихнина е много силна отрова, – поясни треньорът на Хигс, – но в малки количества действа като възбуждащо средство. Конякът също стимулира сърдечната дейност.

– Това достатъчно ли му беше да стигне до финала? – попита същият мъж, който се бе обадил преди малко.

– Не, – въздъхна тежко треньорът на Хикс. – На 4 мили преди финала Томас отново изчерпа силите си и се наложи да му сложа още една инжекция. След това бях непрекъснати до него. Той не тичаше, по-скоро ходеше.

Така Хигс се бе добрал до последния хълм, приблизително на 2.3 километра от стадиона. От този хълм Томас вече виждаше арената. Публиката също го видя и горещо започна да му ръкопляска и насърчава:

– Хайде давай! Вече си на самия край! Не се предавай, остава ти още малко!

Благодарение на подкрепата от публиката Томас Хикс с остатъка от волята си завърши състезанието и финишира.

Според днешните стандарти треньорът на Хигс бе приложил допинг, но тогава организаторите на игрите не обърнаха внимание на това. Може би защото, към организацията на Олимпийските игри в Сейнт Луис имаше прекалено много оплаквания.

Трасето за маратона беше много лошо изградено. На пистата имаше само един източник на вода, който се намираше на 12 мили от старта. Никакво друго „облекчение“ не беше измислено. Огладнелите спортисти се отбиваха в градините по пътя на маратона и си късаха плодове от тях. А някои от тях трябваше да напуснат трасето, защото ги нападаха кучета.

Това беше най-лошо организирания маратон.

След Сейнт Луис организаторите се замислиха дали да не премахнат това бягане на 42 километра.
В края на краищата маратонът като дисциплина се запази в Олимпиадата и много състезатели са участвали и ще участват в него при провеждането на Олимпийските игри.

Побеждават не силните, не красивите, не умните, нито най-най. Нито талантливите, нито образованите, нито начетените, нито рижите не и синеоките.

Победителите имат предимство, вярно е, но не побеждават.

За някой, на който се изплъзне победата е равносилно на поражение. Глупости, лъжа, измислица, пълна нелепост.

А този, който спечели, това вече е победа. Но това е временно, то е като мъгла.

Чуйте внимателно, побеждават упоритите.

Упоритостта не е принцип, дори не е привичка. Това е, което оставя в теб, когато нямаш вече сили, желание, вяра, надежда, любов, храна, пари, приятели, увереност и всичко друго, което може да те остави.

Лек за безнадежността е упоритостта. Него не можете да го намерите в аптеките. То е в гените и костите ти.

Древните перси смятали, че има две равни сили в света, добро и зло. Езичниците вярвали, че сред божествата има дружелюбни към човека и враждебни към него.

Но в действителност има само един Бог и Той е милостив. Това откровение не е толкова лесно, колкото изглежда. Ние обичаме да си представяме една апокалиптична картина на конфронтация между доброто и злото. Струва ни се почтено да участваме в грандиозната битка със съответен противник.

Може би ние сме свикнали да живеем в ада дотолкова, че не виждаме колко чудовищно е ежедневието ни.

Какви малки, празни в действителност неща са довели до смъртта на най-големият роден от жена, Йоан Кръстител.

Ето момиче танцува покоряващ танц. Майка ѝ иска да се представи за скромна, за да избегне упреците за брака си. Изведнъж изненадващо се появява дяволска подигравателна усмивка: „Дай ми на блюдо главата на Йоан Кръстител“.

По същия начин и ние се разпореждаме с живота на хората, използвайки „безобидни“ дреболии.

Йоан е бил предшественик на Христос, не само защото е възвестил и показал Неговото идване. Чрез смъртта си той обяви, как дребнавата завист и краткотрайните политически сметки, ще доведат до смъртта на Божия Син.

Четейки днес Евангелието, важно е да се има предвид, че в ежедневието си, ние също като Иродиада, с нашите постъпки продиктувани от дребнавости и жалки интереси, стигаме докатастрофални последици.

Всяка година 1,3 милиона души умират при пътни инциденти. Цифрата е главозамайваща. За съжаление света на високите технологии е залял планетата ни. А да се откаже от автомобила, не на всеки  е по силите му.

Австралийска комисия решила да направи експеримент, за да изясни, какъв трябва да бъде човек, за да остане жив след пътнотранспортен инцидент.

Резултатите били шокиращи.

Художничката Пичини с водещият травматолог Кристиян Конфийлд изучавали всички травми, които хората получават след катастрофа.

Художничката изобразила човек, който може да оживее след автокатастрофа.

В резултат на това се получило чудовище, според нашите представи за красота, който кръстили Греъм.

Главата на Греъм напомня на шлем, шията отсъства, а лицето е плоско като чиния. Кожата е малко по-дебела от човешката. На краката има допълнителни стави.

Най-изненадващото е, че мозъкът е останал същия такъв, какъвто е при човека.

Наталия я придвижваха поетапно от Далечния север до М. Беше война. Навсякъде глад и страх.  Дългите етапи на прехвърляне застрашаваха всеки от затворниците със смърт.

Някъде по пътя Наталия бе заведена в някакъв лагер, в който на няколко дни се сменяше конвоя.

Наталия я изпратиха да мие пода в трапезарията. Зимата бе студена. На мръсния под водата много бързо замръзваше. А Наталия бе останала без сили от дългото пътуване. Освен това, тази работа я накараха да я върши през нощта.

Мие, търка, залива с вода, разбива леда и пак почва отново. Безсмислените действия се повтаряха, а умората я смачкваше. Обикновено Наталия не се предаваше лесно и издържаше на всичко, но това бе много повече …. Човек трудно би го понесъл, независимо дали е мъж или жена. Искаше ѝ се да зареве от безсилие и умора.

Изведнъж в столовата  влезе някакъв човек. Той беше от затворниците.

– От къде си? – попита я той.

– От Далечния север, – Наталия отговори тихо и уморено.

– Имаш ли пари и продукти за такъв страшен и дълъг път?

Наталия само поклати глава.

Мъжът излезе, а след това се върна и ѝ донесе възглавница, чувалче със захар и 100 рубли, това бе доста голяма сума за затворник.

Наталия недоумяваше: „И всичко това дава на мен, съвсем чужд човек?“

– Как се казвате? – попита Наталия – Като стигнем до мястото, ще пиша на мъжа ми и той ще ви върне „дълга“.

Мъжът срещу Наталия бе висок и слаб, но с весели и живи очи.

– Моето име  вие ще забравите през този дълъг път. Дори и да не го забравите и пишете на мъжа си. Ако ми “ върне дълга“, – засмя се затворникът, – то паричния превод няма да ме намери. Сега съм тук, а сутринта там. Всичко ще бъде напразно и безполезно.

– Но как така, – възмути се Наталия. – На кого да върна дълга? Аз не мога просто така да взема.

– Когато вече имате възможност, – обясни мъжът, – „върнете“ на този, който се нуждаеше, както вие сега. А той на свой ред ще даде на някой друг и т.н. …Благодарение на това издържаме, мило момиче. Така живеем.

Мъжът ѝ целуна ръка и си тръгна, завинаги.

Наталия така и не научи, кой беше този човек, но тя десетки пъти бе давала и ще продължава да дава, докато бъде жива.

Възглавницата е цяла и до днес, а захарта и парите ѝ спасиха живота в продължение почти на три месеца, докато я прехвърляха „поетапно“.