Донка много се възхищаваше от сестра си. Искаше да бъда точно като нея. Харесваше ѝ как се облича. Колко бе отговорна за всичко. Как се контролираше във всяка една ситуация.

Донка тайно си мечтаеше:

– Само да порасна, тогава ще правя нещата, които тя прави.

Когато сестра ѝ излизаше с приятели, Донка бързо тичаше в стаята ѝ. Там обличаше дрехите ѝ, нахлузваше обувките ѝ и си представяше как прилича на по-голямата си сестра.

– Всичко върши без усилие, – завиждаше ѝ Донка.

Минаха години.

Донка вече не живееше с родителите и сестра си. Тя бе много далече от там, но въпреки всичко търсеше модели за подражание. Това бяха известни личности или артисти, които гледаше по филмите.

Каквато и маска да сложеше, никоя не ѝ пасваше. Дори сред съучениците си се отличаваше, макар да опитваше да се облича и да ходи като тях.

Един ден Донка прочете от Библията:

„Преди да те оформя в утробата, те познах, и преди да се родиш, те осветих“.

Тя уплашено затвори Книгата. Когато я отвори отново, попадна на същото място.

– Ти ли ми говориш, Господи? – попита плахо Донка.

– Да, – бе отговорът. – Избрах те. Сега бъди това, за което Съм те призовал.

Очите на Донка се напълниха със сълзи.

До сега, тя ясно не осъзнаваше, че е отделена.

Донка падна на колене:

– Татко мой, опитвах се бъда това, което не съм. Днес оставам всичко, което ми харесва в другите и желая да бъда това, за което Си ме създал. Помогни ми да ходя в призванието, което Си определил за моя живот.

Мадлен бе атакувана постоянно от мисли като:

„Ако бях толкова слаба като Катя, досега щях да се омъжа“.

„Ако бях умна, колкото Наска, мое щеше да е повишението“.

Горчиви мисли, но те почваха от детството.

Когато бе малка, непрекъснато е сравняваха със сестра ѝ.

– Ти си хубава, но сестра ти е готина.

Чувайки това краката ѝ се подкосяваха. Това отхвърляне ѝ действаше болезнено.

– Дори да ям по-малко и да изруся косата си или да облека нещо по-хубаво, няма да съм като нея и няма да съм достатъчна, – с горчивина си казваше тя.

Един ден Мадлен стоеше и гледаше скалистите планини. Тя бе пленена от невероятната им красота.

В този момент Бог прошепна на сърцето ѝ:

– Ти си дори по-красива от планините.

Беше ѝ трудно да възприеме това.

След кратък размисъл Мадлен реши:

– Щом Той казва, че съм красива, значи трябва да започна да вярвам в това.

Повечето от нас сме убедени, че не сме достатъчни.

В действителност ние сравняваме само онова, което виждаме на повърхността, а понякога привидно лесният живот е пълен с болка.

Трябва да спрем да се сравняваме.

Ако Бог искаше всички да сме еднакви, Той щеше да създаде един един единствен шаблон за цялото човечество.

Вместо това Бог направи всички различни. Той влияе на решенията, които вземаме. Той направлява живота ни. Просто трябва да Го следваме.

Сашо бе взел един бадем в ръката си и го разглеждаше внимателно.

– Знаеш ли как наричат бадемовото дърво? – попита го сестра му Милка.

Сашо само повдигна рамене.

– Ранобудно дърво, – отговори си сама Милка.

– Блазе му, – усмихна се Сашо. – Сигурно става много рано, а пък на мен сутрин най-много ми се спи.

– Не, не става дума за ставане сутрин, – размаха ръце Милка. – В Израел то се събужда от зимния си сън още през януари, сякаш бърза да даде плодовете си преди всички останали.

– Интересно, не знаех, – Сашо само повдигна вежди.

– Освен това, думата бадем на иврит звучи като глагола „бързам“, – добави Милка. – Спомняш ли си какво бе първото видение, което Еремия получи, когато Бог го издигна за „пророк на народите“, а той беше още дете?

– Клонка от бадемово дърво, – този път Сашо знаеше отговора.

Милка побърза да поясни това видение на брат си:

– Бог му казва: „Аз бързам да изпълня Словото Си“. Точно както бадемовото дърво „бърза“ да даде плодовете си на хората, така и Бог бърза да изпълни Словото, което е изговорил.

– Дано Божието бързане, не е като човешкото, – ухили се Сашо.

– Не е, – плесна с ръце Милка. – Изпълнението на Словото Му отнема много години, десетилетия и дори векове.

– Защо Бог толкова се бави? – попита Сашо. – Понякога толкова ми се е искало да стане нещо, че правя всичко възможно, да забързам нещата, но не става.

– Има си Божие време за всичко, – важно оповести Милка.

Виктор израстна без баща. Майка му работеше на няколко места, за да се грижи за него и сестра му.

Той често имаше проблеми. Сбиваше се с други момчета. Взимаше чужди вещи. Лъжеше и обвиняваше някой друг, за стореното от него.

От училище го изгониха за изнудване.

Отведоха го в съд за непълнолетни.

Там той говори със съветник. Всички очакваха той по някакъв начин да сплаши това непокорно момче.

Но съветникът само препоръча:

– Настанете го в младежка група, която работи с „проблемни“ тинейджъри.

Групата се събираше всяка седмица.

Донякъде се наблюдаваше подобрение в отношението и поведението на Виктор, но той все още се чувстваше сам.

Независимо, че бе отхвърлян, майка му го обичаше безусловно.

Тази любов го развълнува и Виктор пожела:

– Искам да науча за Бог, на когото тя служи. Искрено желая Неговата любов.

Като посланик и представител на Царството майка му работеше за разпространяването на Божията любов и благодат към всички и то безусловно.

За да бъдем светлина, трябва да светим за всички и по всяко време.

Нищо не трябва да мотивира вярващия повече от това да отразява Христос в живота си.

Човешкият стандарт е да се гледа на любовта през мръсни лещи, пълни с болка, отхвърляне и непростителност. Наранените хора, нараняват околните.

Любовта на Бог достига до небесата и нейната вярност до облаците.

За да обичаме така, както Бог обича, трябва да прекарваме повече време в Неговото присъствие.

Котаракът на Дани е много мил, но същевременно и прекалено нахален.

Ляга и спи на масата.

Когато цялото семейство седне да се храни, нагло обикаля масата и жално мяучи:

– Дайте ми малко.

А паничката му до вратата е пълна.

– Що за държане е това? – ядосваше се бащата на Дани.

– Поведение на коте, – повдигаше рамене Дани.

– Няма ли най-накрая, този котарак да се научи на ред? – смръщваше вежди бащата.

– Малко трудно, – намеси се и Поли, сестрата на Дани. – Май нищо няма да излезе. Опитите ни ще бъдат напразни и безрезултатни.

И всички се смееха, а котаракът дигнал гордо опашка, минаваше покрай всеки от семейството и си открадваше по някоя милувка.

Това, което това семейство искаше да направи с домашния си любимец, Бог го прави с нас.

Той променя природата ни, но отвътре навън.

Бог не ни изпраща в училище, където да се научим на послушание или да научим полезни навици.

Той ни дава ново сърце.

Неговото сърце в нас!