За всекиго по нещо

В отдалечените райони на Колумбия децата пътуват до училището по път от кабел.

Стоманените проводници са единственият вид транспорт за тези, които живеят в отдалеченото село Лос Пинос в Колумбия.

На малките деца не се разрешава сами да се движат по този път. Придружават ги родителите или по-големите им братя и сестри.

Ако го няма този кабелен път, децата трябва да минават през тропическите гори, а пътя им до училище щеше да им отнеме по два часа.

Наталия имаше три по-малки сестри. Много ги обичаше и се грижеше за тях.

Скоро се запозна с младеж и силно се влюби в него. Всичко вървеше като по сценарий. Една неделя Наталия се ожени за своя любим.

Тя бе толкова щастлива и радостна. На Наталия ѝ се замая главата по време сватбеното тържество и за малко излезе навън да подиша чист въздух.

Долови мъжки гласове. Разбра, че съпругът ѝ и баща ѝ разговаряха в една от стаите. Прозорецът бе отворен и любопитството ѝ надделя. Тя леко се приближи и се заслуша в разговора им.

– … и моята беше бременна, – засмя се тъстът, – нямаше как, ожених се за нея. Знаеш ли колко съжалявам за това. Цял живот съм бил нещастен. Обичах Надежда и до сега я обичам, …. за това напълно те разбирам.

Младоженецът въздъхна:

– Поне на вас ви е ясно положението ….. Оказах се и аз като вас в същата ситуация …

– Едно момиче успя да разбие живота на двама различни „джентълмени“, – пошегува се тъстът.

И двамата мъже се засмяха.

Наталия си запуши ушите и избяга в градината. Тя стигна до едно дърво, обхвана ствола му, свлече се на колене и се разрида …. Изпадна в шок.

– А аз си мислех, че баща ми много обича мама, – хлипаше младата булка. – Смятах, че отношенията им са добри…. защо тогава е създал четири деца? …..Малката Нина е едва на 4 годинки…..

Наталия излезе на шосето и както си бе с бялата рокля хукна напред по него.

По средата на сватбата забелязаха, че булката е изчезнала. Започнаха да я търсят.

– Какви игрички ни играе тази лудетина, – сърдеше се баща ѝ.

– А може да е „сватбено отвличане“, – подхвърли някой от търсещите.

– И за какво им трябва една млада булка? – попита друг.

– За откуп, – обади се първият.

Къде ли не я търсеха, но не я откриха. Сватбеното тържество бе провалено.

На следващата вечер Наталия се прибра. Даде на съпруга си справка за аборт от клиниката, а на баща си ключа от колата. Събра си багажа и си тръгна.

На другия ден Наталия подаде молба за развод …

След дълги пазарлъци Явор купи дворът и къщата на Пена Вдовицата. Не, че си нямаше.

Тази покупка направи специално за сина си Радо, който таман се бе научил да прави бъчви. Изглежда от рода на майка му към Радо бе прехвръкнала искра, пораждаща любов към дърводелството.

Дядо му Васил правеше маси и столове, а понякога и шкафове. Та така от дядо към внук се бе предало някакво влечени  към обработването на дърво.

Сега щом се чуеха звънливи удари от бившия двор на леля Пена, хората наоколо си казваха:

– Радо пак набива обръчи на някоя нова каца.

Зад вратата под навеса Радо държеше черничеви, ясенови и яворови трупи. На тия трупи Радо им улавяше жилката. Цепеше ги с желязна брадва, чиято дръжка бе доста къса.

От нацепените плоскости Радо издялваше дъги, които ставаха част от бъчви и каци.

Веднъж бъчварят попита Пенко от долната махала:

– Знаеш ли, че кривицата, като сестра на геобразната секира, е била сечиво, донесено от прабългарите?

– Нима между прабългарите е имало бъчвари?! – запъна се Пенко.

– Но е имало майстори на дървени огради, крепости и къщи, – скокна Радо, – а за такава работа славянският топор не приляга, както кривицата.

В работилницата на бъчваря имаше още рукан, триони, рендета, стоманени шила за пробиване на дупки на шините, болтове, нитове и голям трупач, с който чирака Веско приглаждаше трупите.

Радо имаше още два инструмента.

– Това е криво ренде, – обясняваше бъчварят на чирака си, – с него се правят жлебовете в края на дъгите. В жлебовете се опаянтват дъната на каците и буретата. А това е въторг. Той скосява от двете страни дъгите, така че да прилепнат плътно една до друга и да образуват окръжност.

Всичките тези инструменти, големи и малки пергели, заедно с понятия като „радиус“, „диаметър“ и „скосен цилиндър“, говореха, че не от всеки става бъчвар, за този занаят е нужен акъл.

– Радиуса на едно дъно, трябва да се нанася пет пъти на обиколката му, – казваше Радо, когато учеше Веско на занаята си. – Дъгите на бурето по средата трябва да са по-широки, за да придобие то тумбест вид. Кацата не е чорап та да я почнеш отдолу нагоре, а обратно, за да могат обръчите постепенно да се свиват.

Веско слушаше внимателно, защото знаеше, че Радо няма да повтори казаното, а майсторът продължаваше с обясненията и препоръките си:

– Между дъгите на дъното не пъхнеш ли стебла от папур, кацата ще пропуска, но ако мазнеш мястото, от което прокапва със счукани брястови листа, всякакво сълзене изчезва.

– Какви са тези листа? Каква е тази замазка? – питаше Веско.

– Питал съм майстора при когото чиракувах, но и той не можа да ми го обясни, – въздъхна дълбоко Радо. – Просто наследено от стари майстори.

Веско го гледаше озадачено, а същевременно си мислеше: „Как мога да правя нещо което не разбирам, какво е или как действа?“

– Веско, във всеки занаят има неща, които трудно се обясняват, но не ги ли усвоиш, калфа ще си останеш, – засмя се Радо.

Както другите бъчвари, така и Радо си бе извлякъл своя философия:

– Ако дъгите с обръчите и дъната са големия свят на бъчвата, то папурът и замазката от брястови листа са от малкия свят. То и в живота е тъй. Малките неща допълват големите.

Когато показваше сърцевината на разцепено дърво на чирака си, добавяше:

– Това, по-тъмното в ствола, трябва да го чистиш. То никога няма да узрее. Не става за работа, ама храни дървото. Заболее ли тая сърцевина, независимо дали е на дърво, животно, човек или държава, всичко останало се разболява.

Жител на Гуанси, Китай, за първи път облякъл женска дреха в края на 1990 г., след трагичната смърт на сестра си.

Майката на този младеж имала психически проблеми и не могла да се справи с тежка загуба на дъщеря си. Любящият ѝ син решил за кратко време да замени починалата си сестра.

Времето минавало, а младежът все по-често се обличал в женски дрехи и не носел мъжко облекло.

Здравето на майка му се подобрило и възрастната жена веднага разбрала, че той не е нейната дъщеря.

Интересното е, че старата жена разказвала на всички, че тази „жена“ ѝ е изпратена за да я утешава за дъщеря ѝ.

Що се отнася до сина ѝ, той не се смущава от странния си начин на живот и не обръща внимание на присмехите и отрицателното отношение на другите. Щастлив е, че по някакъв начин е успял да помогне на своята майка.