Това наименование е измислено от „зелените“ специално за генетично модифицирани растения, животни и продукти.

Лауреатът на Нобелова награда  Джозеф Ротблат е казал: „Безпокои ме, че някои от постиженията на науката и генното инженерство могат да доведат до създаването на нови видове оръжия за масово унищожение, още по-страшни от ядрените“.

По време на „студената война“, както и днешната хибридна, САЩ възлага големи надежди не само на информационното и биологичното, но и на генетичното оръжие от нов тип.

Това оръжие е много по-ефективно от ядреното. Към него се отнасят генетично модифицираните организми. И въпреки, че действат по-бавно от радиацията, допринасят за бързото измиране на хората.

В основата на генетичната модификация на хранителните продукти и селскостопански култури лежи замяната или разкъсването на гените на живите организми – растения, животни, хора.

Продажбата на трансгенни храни, семена и други продукти, както и придружаващите ги хербициди и пестициди, се прави с цел за получаване на по-голяма печалба. Това е много по-опасно от самия Франкенщайн.

Генетично модифицирани храни съдържат отрови, токсини и представляват заплаха за човешкото здраве.

Съдържащият се химически хормон на растежа в генно модифицираните растения е сериозна заплаха за появата на рак в човешкия организъм.

Консумацията на трансгенни храни причиняват хранителни алергии.

Въздействието на генетичните промени върху околната среда се пази в тайна от мощните корпорации.

Премълчава се, че ГМО влече след себе си инфлация, недостиг на продукти в селското стопанство и криза в селскостопанския сектор.

„Храните на Франкенщайн“ водят до измирането на хората.

Дори нашите деца не могат да почувстват напълно, че алчността и глупостта на властите, унищожава родината ни, където „мъртви пчели не бръмчат“.

Тук на хиляди километри от Амазонка, лилията трябваше да се развие и да покаже цялото си великолепие. Бащата на Ана професор Цветанов бе обещал, че тя ще разцъфне, макар че бе в различна от обичайната си среда.

Почти никой не вярваше в това, а малцина от тях се присмиваха на професора и закачливо го наричаха „магьосника на лилиите“.

От три дена пъпката на лилията не помръдваше. Ана не вярваше, че точно тази нощ ще се отвори, за това предложи на баща си:

– Хайде да се помолим.

– Не е нужно, – засмя се професор Цветанов. – Това, което очакваме с нетърпение, скоро ще се случи.

– Сигурен ли си? – попита със съмнение Ана.

– Във всяко семенце се съдържа живот и той бърза да се прояви чрез цвят и многобройни листа.

Ана изгаряше от любопитство. Баща ѝ я погледна в очите и заговори сериозно като на възрастен човек:

– Всички живи същества растения или животни имат една цел, да живеят и да се развиват. Всяко едно от тях се стреми да заеме толкова място и храна, колкото са му нужни, за да изпълни предназначението си.

Преди три месеца, когато професорът донесе растението и го пусна във водата, листата му бяха колкото малка чинийка, а сега достигаха големината на автомобилна гума на голям камион.

– Какво се случва, когато е тясно и не достига храна за всички? – попита Ана.

– Тогава големите изместват малките, силните прогонват слабите. Животът е вечна борба, в която оцеляват тези, които успеят да се приспособят по-добре.

На Ана нощта ѝ се струваше безкрайно голяма. Ами ако лилията не разтвори и тази нощ пъпката си, както очакваше баща ѝ?

Изведнъж професор Цветанов скочи и се втурна към езерото.

– Погледни! Тя е раздвижи! Ани, започна се! – прошепна възторжено професорът.

Ана също скочи от мястото си. Пъпката потрепваше едва забележимо. Нямаше никакво съмнение, вътре в нея нещо искаше да се освободи. Появи се първото венчелишче, после второто, третото, …

В нощта избухна прекрасен бял цвят. Ана никога до сега не бе виждала такъв. Със страхопочитание тя следеше как се извършваше чудото.

Пъпката се отвори постепенно, най- напред колебливо, а после бързо тласкана от вътрешно нетърпение. Най-накрая се изля във венец от стотина венчелишчета. И се издигна като блестяща корона над тъмната вода в езерото.

– Когато животът в растението победи обвивката, – прошепна професор Цветанов, – възниква нещо красиво и очарователно.

Ана бе щастлива, както никога досега в живота си. Баща ѝ наистина бе магьосник, а тя му помагаше във всичко това.

Двамата стояха и мълчаливо съзерцаваха изящния бял цвят.

Навън небето просветляваше. Настъпваше новия ден.

Това стана, за да ни припомни едно древно събитие.
В онова далечно минало хората обезумяха и решиха да си построят кула, която да достига небесата. Бог раздели езиците им за да разруши злото им съгласие.
Святият Дух слезе над апостолите във вид на огнени езици, за да съедини разделеното човечество.
И се извърши дело ново и чудно.
Така, както в древността езиците разделили човечеството и разтрогнали злото им съгласие, така огнените езици на Педесетница довели разделените до единомислие.
Святия Дух се излял чрез огнени езици, защото в нас са пораснали тръните на греха.
Така както земята е богата и плодородна, но ако се остави без да се обработва, произвежда множество тръни така и нашето естество изплъзнало се от ръцете на Създателя, вместо да произвежда прекрасни плодове и добродетели, не приемайки плуга на благочестието и семената на богопознанието, поражда нечестие.
И както често се случва да не се вижда лицето на земята от тръните и плевелите, така и благородството, и чистотата на душата не се виждат, докато не дойде очистителния огън на Святия Дух и не ни направи способни да приемем небесното семе.

Не бива да забравяме за това, че именно църквата в Южна Африка се трудеше и молеше, страдаше и се бореше за това, по време на големите промени, когато бе премахнат режима на апартеида и хората придобиха нова свобода. Всичко премина без големи кръвопролития, въпреки очакванията на някои.
И отнова, именно Църквата  запази живота в комунистическа Източна Европа и със своите шествия показа, че не трябва да се живее така.
Църквата, въпреки безумията и паденията, отиваше в болниците, в училищата, в затворите и на много други места, където беше нужно и продължава да го прави.
Църквата това е „семето Божие“, „всички, които вярват в Исус и го следват“ или „хора, които със силата на Святия Дух участват в раждането на новото творение“.
Вятърът, огънят и птицата бяха дадени, за да може Църквата да бъде Църква и Божият народ наистина да бъде такъв.
От това следва нещо удивителни и невероятно.
Духът ни се даде, за да можем ние обикновените хора, в някаква степен да станем такива, какъвто е Исус.

Растенията не притежават мозък, но това не означава, че те нямат алтернативни форми на „разум“.
Според едно скорошно проучване, проведено над берберис, декоративен бодлив храст и паразитите, които живеят върху него, се установило, че някои растения имат нещо като памет и дори могат да изчисляват рисковете.
Берберисът често има проблеми с паразитите, плодовите мухи снасят яйцата си в плодовете му. Личинката се развива, като се храни от плода.
Растението може да спре развитието на семената си, за да се запази. Ботаниците наричат това поведение селективен аборт, така бербериса се пази от плодовите мухи.
За да не могат ларвите да нападат вторите семена, растението, изхвърля заразените семена и личинките загиват. Семената на заразения плод не винаги се изхвърля от растението, това зависи от броя на семената, които се намират вътре. Ако в заразеният плода има две семена, вероятността да бъдат изхвърлени е 75 %. Ако в заразеният плода има едно семе, растението се освобождава от него в 5% от случаите.
Ако берберис изхвърля всичките си заразени семена, ще загуби твърде много, създава се впечатление, че личинките могат да умрат и по друг начин.
Такова поведение е било изненадващо за учените. Изглеждало сякаш растението може само да прецени рисковете и да вземе най-доброто решение за семената си във всеки конкретен случай.
Стратегията наблюдавана при берберис е първото екологично доказателство за такова сложно поведение при растенията. То показва, че растенията имат структурна памет, която може да разбере разликата между вътрешни и външни условия и че могат да разчетат рисковете.