Те бяха петима приятели и решиха да си направят малка екскурзия. И тъй като в походът не искаха да се заяждат и карат, взема умерено количество алкохол.

– Храна ще си купим  от селата, през които минаваме, – каза Страти.

– Да вземем само малко сандвичи, – предложи Петър, – поне да има за из път.

Тръгнаха бодро напред, готови да се насладят на природата. Отдалечиха се доста от града. След обяд се оказаха в някакво затънтено село.

– Какви са тези хора? – ядоса се Симо. – Колко е часът, а магазинът вече е затворен.

От някакъв човек в селото успяха да купят буркан с горчица и 10 килограма местни наденици.

Вече се стъмваше, а те се отдалечиха на час от селото, навътре в гората.

Целта на пътешествието беше достигната и те решиха да се настанят. Бяха много уморени, нямаха сили нито да си разпънат палатките, нито да си приготват нещо за ядене. Бръкнаха в саковете за сандвичи, но бяха ги изяли.

– Тепърва да правя нещо за ядене, не ми се иска, – измърмори Марко.

– Ей, – извика Николай, – нали купухме буркан с горчица и наденици.

И в тъмното започнаха да топят надениците в горчицата и ядат.

На сутринта …. истинска идилия.

Петър повръщаше, Николай се смееше, а останалите седяха като гръмнати.

На средата на поляната стоеше неотворен буркана с горчица, а до него голямо кравешко лайно. В него се забелязваха отвори  с широчината на наденица….

Захар се загледа в хоризонта. До залеза оставаха още няколко минути. Сутрин слънцето изкачаше почти неочаквано, а вечер рязко се скриваше. Той никога не беше напускал това място и не знаеше дали и другаде е така.

Беше време за вечерната му обиколка в лагера. Много му се искаше да види онова 13 годишно момиче, което се бе превърнало в майка за шесте си сестрички. В лагера я смятаха за истинска героиня.

Бяха дошли преди две седмици, когато мъже нахлули в селото им и го опожарили. Малките бяха уплашени, но тя му разказа какво се е случило:

– В полунощ нахлуха в селото ни ужасни хора. Те бяха на коне и носеха факли. Палеха всичко наред. Повиках сестричките си и побягнахме.

– А баща ти и майка ти? – беше я попитал тогава.

– Когато се измъкнахме от селото, – продължи да разказва тя, – Ила проплака: „Мама!“. Тогава осъзнах, че са останали в селото. Навярно са ги убили.

Той знаеше, че тя е права. Беше виждал труповете в такива опожарени селища. Беше страшна гледка. Между тях имаше  деца, жени и старци. В очите им се беше запечатал ужаса и болка, които бяха изпитали.

Когато Захар мина край колибата, която им бяха набързо отстъпили, я видя. Тя бе седнала до вратата и държеше в скута си най-малката си сестричка. Пееше ѝ тихо и я люлееше в ръцете си. Гласът ѝ беше приятен, нежен и успокояващ.

На земята пред вратата имаше очукано гърне. То съдържаше мизерната брашнена каша, която раздаваха на всички успели да се спасят от околните села.

Захар въздъхна: „Защо беше нужно това изтребление, – мислеше си той. – Воюват, избиват се, но какво бяха виновни тези малки създания?“….

Пакистанският съд осъди 59-мюсюлмани, включително двама свещеници и 4 жени за убийството на християнско семейство през ноември за „оскверняване на Корана.“
Съгласно разследването проведено от Комисията по правата на човека в Пакистан не са намерени „абсолютно никакви доказателства за оскверняване на Корана.“
Правозащитници смятат, че линча е настъпил след спор на Шахзад с работодателя му за заплати и аванси, които той трябвало да получи. Малко след спора в село се разнесъл слуха, че Шахзад и съпругата му са изгорили страници от Корана.
Ръководителят на администрацията на Пенджаб Шахбаз Шариф отсъди да се заплати на семейството на жертвите 5 милиона рупии и да се дадат 10 акра земя за обезщетение. Той заяви, че държавата ще поеме разходите за образование 3-те деца на изгорената двойка.
А ето какво се е случило точно.
Разярена тълпа мюсюлмани изгорили 35-годишният Шахзад Масих и бременната му съпруга, 31-годишната Шиама. Те били хвърлени в  пещ за печене на тухли, след като били жестоко пребити. Престъплението е извършено на 4 ноември в Кот-Радха-Кишан в Касур, на 50 км от Лахор.

Минчо живееше със семейството си в града. Родителите му рано починаха, но на село остана баба му Кера. Тя го отгледа, докато порасна и се задоми.

Днес беше събота и той реши да прескочи до нея, да я види.

Старата жена го посрещна радостно. Поговориха си за неговата работа, за тая и оная комшийка, за скоро починалите в селото, …

Когато Мирчо реши да си тръгне, баба му се засуети. Тя никога не го изпрашаше с празни ръце, но днес долапа ѝ беше празен, а козата не беше си дошла, та да му издои малко мляко.

Какво да прави? Не беше редно да го изпраща так.

Изведнъж тя хитро се усмихна и хвърли пред себе си стар хляб. Няколко кокощки от съседния двор плахо пристъпиха към примамката. Грабваха по малко парченце и се дръпваха настрани. Скоро кокошките се престрашиха и започнаха да кълват по-близо.

Баба Кера с една цепеница удари тази, която беше най-близко и бързо я омота в престилката си. Останалите кокошки крякайки, се разбягаха.

Съседката Дина, дочула тревожните крясаци, започна да кътка кокошките си. Чуваше се как ги брои.

– Керо, – извика тя, – у вас ли е червената ярка?

– Няма я,  Дине, няма я, – каза баба Кера,

А през цялото време се кръстеше и повтаряше като скоропоговорка:

– Прости ми, Господи. че излъгах! Прости ми, Господи, че излъгах!

Баба Кера отряза главата на червената кокошка, натопи я в горещата вода, оскуба я. След това бързо я уви във вестник и я подаде на Минчо,

– На да си свариш чорбица. Да прости Господ, но нали така казват: „Който има две ризи, да даде едната на този дето нема“, а Дина има много кокошки.

Ето така изтълкува Божията повеля баба Кера.

Бе обикновен делничен работен ден. Клиентите в магазина бяха много, тъй като бе разгара на сезона. Продавачката, младо 25 годишно момиче, бе работила 25 дни без почивка. Лицето ѝ беше доста изморено.
Сред посетителите на магазина тя забеляза един неугледно облечен мъж. Той се приближи и попита момичето:
– Интересувате ли се от машина за комбинирано хранене? Днес имах добър ден в продажбите, но тази ми остана и не искам да я връщам.
– Вижте, аз не съм наясно с тези неща. По-добре идете в търговския павилион, той е наблизо, там вероятно има хора осведомени по-добре от мен в тези неща.
Но мъжът беше много упорит и не искаше да ходи никъде. Той вежливо помоли:
– Извинете, а мога ли да оставя рекламни брошури за модела? Бързам, трябва да пътувам, разберете ме, аз не съм от тук.
– Добре, – влезе в положението му момичето, оставете ги тук на тази стойка на входа.
Приближи ги 55 годишна, добре запазена за възрастта си жена.
– Магазинът е чудесен, – започна тя да хвали наредбата и обслужването в сградата. – Аз живея  в едно село наблизо. Имам си прекрасно стопанство. Тази година имам невероятна реколта, а да знаете колко много малини изкарах. Следващият път непременно ще ви донеса. Много приятно ми беше във вашия магазин. Довиждане.
При входа жената забеляза рекламните брошури. Разгледа ги внимателно и се обърна към момичето:
– От къде имате такъв дефицитен товар, от половин година търся такова нещо. Какъв късмет само!
Момичето се зарадва за жената и ѝ каза:
– Там има телефони, а собственикът на хранилката скоро ще напусне града, за това побързайте!
Жената звънна и каза по телефона:
– Моля, оставете товара при момичето продавач, докато отида до село и си взема парите.
Продавачката нямаше нищо против, да помогне на тази добра жена.
След 20 минути се появи търговецът с хранилката си. Той беше притеснен и обясни набързо:
– Чакат ме, не мога дълго да остана. Разбирам, че жената може да се забави, но аз не мога да чакам повече.
Завъртя се няколко минути, с поглед насочен към пътя, от където предполагаше, че ще се появи възрастната жена. След това се усмихна и направи на момичето доста изгодно предложение:
– На вас ще я дам на занижена цена, а когато дойде жената можете да ѝ вземете и повече.
Момичето почна да се притеснява: „Кога ли ще се върне жената и дали трябва да взема тази машинария? Но тя ще звънне, на такива добри хора непременно трябва да се помага. Освен това, от цялата работа ще спечеля и малко пари“.
Момичето плати на търговеца.
Но и до ден днешен чака добрата жена от село да се завърне, за да вземе толкова необходимата ѝ машина.
Бъдете бдителни. Не давайте пари на непознати, колкото и приятни да ви изглеждат.