Марк отиде във Филипините.

Там в едно малко село видя прокажено момче. То бе отбягвано от всички. Бе отхвърлено.

Но се намери човек, който да прегърне обезобразеното лице, ръце и крака на момчето.

На другия ден Марк видя приятелят си Йоан да държи в скута си това прокажено момче и да го учи на някаква игра.

Когато ръцете на Йоан докосваха дланите на момчето, лицето му светете в сияеща усмивка.

Марк видя картината на Божието състрадание, но тя бе малко по-различна.

Момчето, което седеше в скута на Бог бе той.

Господ обича със съвършена любов.

Боже, помогни ни да видим света през Твоите очи, за да можем да покажем Твоето състрадание към него.

Дани и Роси посетиха едно малко село далече в планината. Там се запознаха с Марта, която бе построила дома си от кал и клони. Бе направила и люлка от пръчки за своите деца.

В домът ѝ нямаше столове и маси. Марта приготвяше вечерята на колене пред импровизираното огнище, където пъхаше клони събрани през деня.

Тя събра децата си и започнаха да пеят хванати за ръце. Дани и Роси ги последваха.

Всички в малката колиба се радваха като едно семейство и излъчваха благодарност.

По-късно Дани сподели впечатленията си от това гостуване:

– Те така благодаряха, сякаш притежаваха света.

Роси се засмя:

– Радостта не зависи от обстоятелствата, а от това, което е в сърцата ни и как приемаме нещата около себе си.

– Е, да, – съгласи се Дани, – това семейство познаваше само своя си начин на живот и бяха благодарни и щастливи от това, което имаха.

– Днес се наслаждаваме на модерни удобства и на най-нови технологии. Храним се по три пъти на ден, дори и повече, но малцина от нас са се научили да бъдат доволни, – констатира тъжно Роси.

– Така е, – плесна с ръце Дани, – ние сме постоянно оплакващи се и мрънкащи хора. Добре е да бъдем като това малко семейство, което приемаше с благодарност, това което имаше.

Когато сме вкоренени дълбоко в Христос ние изобилстваме в благодарност.

Жегата бе непоносима. От вън лъхаше горещ въздух.

Павлин и Стоян се бяха скрили под сянката на едно голямо дърво.

– Глупаците винаги говорят глупости, – заяви Павлин.

– А мъдрият преживява всичко със сърцето, – добави Стоян. – Так то става по-проницателно.

– Нали помниш баба Марга? – и Павлин описа с ръце дребната и слаба фигура на жената.

– Да, – потвърди Стоян, – мила и спокойна старица. Тя живееше само в нашето село. Никъде не ходеше.

– Но в замяна на това, – плесна с ръце Павлин, – тя познаваше света през призмата на селото и неговото ежедневие.

– Познаваше го доста задълбочено, а чрез него отсъждаше за света, – усмихна се Стоян.

– Тя обичаше хората, но не се доверяваше на човешката им природа, – поклати глава Павлин.

– Баба Марга бе мъдра жена, – отбеляза Стоян. – Нейната мъдрост идваше от придобития ѝ опит.

– Можеш да имаш опит, но трябва да знаеш как да се учиш от него, – повдигна рамене Павлин.

– Като се е учила от него, тя бе развила проницателност в сърцето си.

И двамата бяха убедени, че човек, който се учи от опита си, придобива проницателно сърце.

Марин израстна на село, но не желаеше да се занимава със селскостопанска работа. Не му харесваше да сади, жъне или да отглежда животни.

– Когато порасна ще стана зидар, – казваше той.

Желанието му се сбъдна, дори стана добър предприемач.

Един ден, когато работеше на един строителен обект, счупи крака си.

Диагнозата, която му съобщи лекарят, за него бе неочаквана.

– Единствената ви надежда в случая, – посъветва го докторът, – е кракът ви да се ампутира.

Марин оцеля след процедурата, но остана осакатен за цял живот.

Това спомогна той още повече да търси Бога.

Стана евангелизатор в родния си град, но се наложи да се премести на друго място поради здравето на жена си. Там той превърна една бореща се църква в процъфтяваща.

Малко след преместването жена му почина.

Марин се опитваше да разбере трагедиите, които му се случваха в живота, но така и не успя.

На погребението на жена си той каза:

– Дълго размишлявах върху проблемите, които възникнаха в живота ми. Така и не разбрах защо ми се случи всичко това, но когато му дойде времето ще го разбера.

При всяко предизвикателство трябва да се доверим на Бога, уверени, че Той ще държи ръката ни. Пътят може да е тъмен, но все пак можем да Го хвалим, уверени, че някога ще разберем.

Елена живееше почти до нивите. Къщата на родителите ѝ бе в края на селото.

Доскоро тя бе в чужбина и упражняваше професията си, но се завърна.

Сега наблюдаваше опустелите и голи ниви, след прибирането на царевицата, които сякаш бяха лишени от живот.

Само вятърът шепнеше от полегатите хълмове, а Елена бе мрачна и потисната. Тя бе без работа.

– Нима наистина се провалих? Защо се върнах обратно? Правилно ли постъпих? Чувствам се като тази празна нива, – тъжно констатира Елена.

Внезапно спомените я върнаха назад.

Бе се запознала с един фермер. Той стоеше пред една такава гола нива.

Тогава Елена го бе запитала:

– Скоро ли ще я засадите?

– Не още, – отговори мъжът. – Трябва да изчакам подходящото време, в противен случай нищо няма да изкарам.

Сега като стоеше пред незасятата нива Елена осъзна:

– В този момент тя е необходимо да бъде „празна“. Аз чакам предложение за работа, но може би не съм готова за него. Ако то дойде твърде рано, ще ми донесе разочарование и несигурност.

Ако чакаш, това не означава, че си пропилял времето си. За всяко нещо си има определен период за действие.

Както празната нива чака стопанина да я засее, така и ние трябва да бъдем търпеливи до идването на Божието време.