Домът се намираше на самият връх на възвишението. Беше на три ката. Целият бе от камък.
Изгладени естествени дъбови дървета на два пояса го опасваха. Те бяха като допълнителен екстериор към сградата.
Покривът бе от от едри каменни плочи, които образуваха солидна стряха.
Домакинът бе поканил в дома си само видни хора. Самият той изпитваше неприязън към простолюдието.
Когато минеше край някой по-беден човек или жена с много деца, които подсмърчаха или плачеха, обръщаше глава на другата страна.
Той не бе от тях. Нямаше нищо общо помежду им. Изпитваше чувство на превъзходство над тази тълпа.
Той беше много повече от тази многолюдна паплач, няколко степени над тях.
Придружаващите го оглеждаха къщата и цъкаха с език. Един от тях шеговито каза:
– Продане, ти си издигнал истинска крепост. Само не знам от кого ще те пази тя ….
– От кого ли? – Домакинът смръщи вежди и кимна с глава към селото. – Богатството предизвиква завист, а тя лесно може да се превърне в злоба, която търси всякакъв повод да раздуха и най-малката искра, за да предизвика пожар.
Попиталия само поклати глава и си помисли:
„Виж ти какво ставало в мирните дни, когато не ни заплашват войни или природни катаклизми?!
Всеки позабогатял и придобил власт е започнал да мисли само за себе си. Кой знае колко такива крепости са издигнати и ще продължават да се издигат?“
