Posts Tagged ‘село’

Кой може да убие дракона

петък, октомври 20th, 2017

imagesНякога в Китай живял един дракон. Той ходел от село на село и безжалостно убивал домашни животни, птици, кучета и деца. Селяните се обърнали към един магьосник за помощ.

Той им казал:

– Аз не мога да убия дракона, въпреки че съм магьосник, защото много се боя от него. Но ще ви намеря някой, който ще се справи с него.

След тези думи, той се превърнал в дракон и застанал на пътя пред моста. Хората не знаели, че това е преобразилия се в дракон магьосник и ужасени избягали.

Но един ден един пътешественик дошъл до моста, спокойно заобиколил дракона и продължил. Магьосникът веднага се преобразил в човек и казал на пътешественика:

– Върни се приятелю! Да знаеш от колко дълго време те чакам!

Разплатата

понеделник, октомври 16th, 2017

derevnya-ogorodМарин се върна от войната. Той имаше малка рана ма крака. Куцаше, но това не му пречеше в живота. Работеше  на един трактор, а мъжката работа в дома си вършеше не по-лошо от здравите.

Марин се ожени за Ана. Булката му бе от едно съседно село. С тях живееше по-голямата му сестра Наталия, която не се бе омъжила.

Един ден през пролетта Марин прекопаваше градината и откри странна находка – останки от труп на бебе.

Той извика жена си и сестра си, посочи останките и попита:

– Чие е?

– Не е мое, – каза уверено Наталия. – Ти добре знаеш, че не излизам с момчета. През цялото време или съм на работа, или в къщи.

Ана пребледня, но нищо не каза.

Изведнъж Марин си спомни: „Зимата Ана се хващаше често за корема и казваше, че не ѝ е добре. Ясно…“
Марин бе разбрал всичко, не се нуждаеше от повече обяснения.

Ана не беше от момичетата, които се разхождаха с момчета. Преди сватбата ѝ я ухажваше едно момче от нейното село. Той замина за града и ѝ обеща, че щом се настани, ще я вземе със себе си и ще се ожени за нея. Така и не дойде да я вземе.

След няколко месеца Ана разбра, че е бременна, а тогава дойдоха сватовете на Марин и тя веднага се съгласи да се омъжи.

Когато Ана се премести при мъжа си, тя посети една баба, която правеше незаконни аборти.

– Добре, – бе казала бабата, – ще „отровя“ плода, ако ми дадеш едно палто и обувки за зимата.

Ана изобщо нямаше намерение да му разказва всичко това, но Марин намери бабата и я заплаши:

– Разкажи ми всичко, в противен случай ще те заведа в полицията, а там, знаеш, няма да ти простят.

Сърцето на Марин бе разкъсано от изгаряща ревност:

– А аз си мислех, че тя е ….,- стенеше с часове Марин.

Не се разведоха, но Марин започна да пие. Сестра му се омъжи в друго село, далече от тях, но Ана не бе щастлива.

Когато Марин се напиеше, чупеше всичко, което намери, а Ана се криеше навсякъде: на тавана, в банята у съседите, в бараката ….

Въпреки всичко им се родиха две дъщери и един син.

С течение на времето здравето на Марин се влоши и трябваше да напусне работата си. Тогава се отказа от пиенето и стана много по-спокоен.

Синът порасна и се ожени. Дъщерите също се омъжиха. И всичко изглеждаше добре, но на никой от тримата не се роди дете. Нито снахите, нито дъщерята можаха да забременеят.

Дали това не е разплата за убийството на нероденото дете?

Българските овчари били образовани

четвъртък, октомври 12th, 2017

imagesУченото си е учено и под камък да го поставиш и там ще се изяви.

Един бе Павел Йорданов в селото. Като малък го знаеха като любознателно и предприемчиво момче. В училище не се задоволяваше само с писаното в учебниците, а търсеше повече информация за нещата, събитията и хората.

Когато порасна отиде във Франция и завърши там френски колеж.

Въпреки, че живееше в големия град, често посещаваше родителите си и се грижеше за тях. За него не бяха чужди мотиката, косата и брадвата. Лятно време помагаше на комшии и познати.

Един ден завари баща си на легло. Дядо Йордан, въпреки че бе настинал, няколко пъти след това бе излизал със овцете.

Жена му баба Мара все му казваше:

– Настинал си, не излизай!

– А животните? – питаше старецът. – Времето е хубаво, тревата още я бива, защо да ги затварям? Само заради някаква си настинка.

Павел като пипна нагорещеното чело на баща си и видя зачервените му от високата температура очи, много се разтревожи за него.

– Татко, ти полежи и бързо оздравявай, пък аз ще изкарам овцете.

– Да ги заведеш на Димовия рът, там има хубава паша.

– Добре, – бързо се съгласи синът, – но ти ще лежиш тук и никъде няма да ходиш, докато оздравееш.

Старецът тежко въздъхна, но се съгласи.

И Павел поведе овцете из хълмистата местност. Спомни си детството, когато тичаше бос тук на воля. Не веднъж бе седял на сянка и слушал в захлас птичата песен .

По шосето се зададе автомобил с чужда регистрация. Колата спря. О нея излезе добре облечена жена, помаха с ръка на Павел и той приближи.

Дамата го поздрави на френски. Павел ѝ отговори също на френски. Жената се изненада, но попита:

– Това ли е пътят за столицата?

Павел ѝ обясни на френски, че след завоя, трябва да се отклонят надясно и да вървят все  направо.

Французойката остана изненадана от отговора на Павел и каза на мъжа в колата:

– Не знаех, че българските овчари са толкова образовани!

От къде да знае горката, че с нея не говори какъв да е овчар, а възпитаник на френски колеж?!

Не всички

петък, октомври 6th, 2017

imagesЕдин възрастен човек, който бил християнин, дошъл от село на гости на невярващите си деца в града.

Когато дошло време за вечеря, масата била сложена и всички се нахвърлили върху храната и с шампионска скорост започнали да я поглъщат.

Старецът станал, събрал ръце пред себе си и благодарил на Господа.

След свършване на тази необичайна молитва, един от близките ехидно попитал:

– Какво, всички ли във вашето село се молите преди да ядете?

– Не, не всички, – казал старецът, – свинете, например, не се молят.

Всеки се нуждае от капка внимание

понеделник, септември 25th, 2017

indexОблаците закриваха слънцето, но бе задушно и непоносимо горещо. Ани излезе от магазина и се насочи към колелото си, за да остави покупките в кошницата си отзад. Цяло чудо бе, че всичко се побра в нея, а бяха доста продукти, които бе взела от хранителния магазин.

Вече се канеше да яхне велосипеда си, когато една ръка я докосна по рамото. Ани се обърна и видя широката усмивка на дядо Дочо, грейнала на лицето му.

– Благодаря ти, – каза възрастния човек, – че винаги ме поздравяваш, когато минаваш край мен.

Дядо Дочо бе към 100-те. Единственото му занимание, бе да излезе от дома си, да постави един стол пред вратата си и да седне на него. Така наблюдаваше всички, които минаваха, а някои се отбиваха и обменяха с него клюките на махалата.

– Знаете ли, – каза Ани, – когато бях малко момиченце и баба ме водеше за ръка из селото, забелязах, че тя поздравява всички хора. Веднъж я попитах: „Бабо ти всичките ли ги познаваш?“ Помня, че баба се усмихна и каза: „Не. Но тук на село имаме обичай да се поздравяваме, независимо дали се познаваме или не“. На мен това много ми хареса и сега, когато отново дойдох на село, поздравявам всички, по стария обичай на това село.

– Да, така е, – потвърди дядо Дочо. – Едно време млад, стар, дете, възрастен, мъж или жена, всеки поздравяваше, когото срещне. Хубаво е, че знаеш за тази традиция, но времената се измениха. Сега хората в селото поздравяват само познатите си.

– Това няма значение, – усмихна се Ани. – На мен ми е приятно да поздравявам всички, особено, когато виждам някое тъжно лице. И когато поздравя, някой угрижен, натоварен с проблеми, а може би и чувстващ се самотен, той винаги вдига глава и ми се усмихва, и като че ли лицето му се разведрява.

– Добре правиш, моето момиче! Продължавай все така! Всеки от нас е нуждае от капка внимание, – каза ѝ с дълбока въздишка дядо Дочо.

Ани му се усмихна и каза поредното си:

– Здравейте!

Интересен начин на придвижване до училище

четвъртък, септември 14th, 2017

f5feb9856721d566d4ff64b6bb72b6ddВ отдалечените райони на Колумбия децата пътуват до училището по път от кабел.

Стоманените проводници са единственият вид транспорт за тези, които живеят в отдалеченото село Лос Пинос в Колумбия.

На малките деца не се разрешава сами да се движат по този път. Придружават ги родителите или по-големите им братя и сестри.

Ако го няма този кабелен път, децата трябва да минават през тропическите гори, а пътя им до училище щеше да им отнеме по два часа.

Важното е да помогнеш

вторник, септември 12th, 2017

700x467x35834875903_10f4d9b07c_k.jpg.pagespeed.ic.gSO3349RmzКогато тухлите бяха разтоварени, дърводелците и строителите седнаха на масата. И започнаха обичайните разговори в такъв момент:

– От къде си?

– Колко изкарваш?

Разговорът изведнъж премина към гъбите. За селския човек тази тема е неизчерпаема. Като хванеш от майсторски приготвени гъби и стигнеш до темата, как да ги запазиш, когато падне снега.

По едно време  започна да разказва най-старият от дърводелците. Той беше около 70 годишен. На тези години мъжете оставят брадвата, но този  не беше я зарязал. Всички го слушаха внимателно, явно имаше авторитет в групата.

– За всяка гъба е нужен подход, – започна старецът.  – Например, когато отивам за медни агари не взимам чанта. В противен случай няма нищо да набера. Виж, празния чувал влиза в работа.  В гората се натъкнах на пънове. Те стърчаха на метър от земята, явно някой е сякъл тук. На дънерите като гроздове бяха накацали медни агари. Обрах само едно от отсечените дървета и напълних чувала. Имаше много, но нали трябваше да ги отнеса до селото.

Излязох от гората, а до селото оставаха още три километра. Вървях и усещах, че този товар не е по силите ми. А да хвърли толкова гъби просто е жалко. За беда заваля и дъжд. Чувалът натежа още повече.

Изведнъж чух зад себе си шум на кола. Обърнах се – червен „Москвич“.

– Е, – казах си, – слава на Бога.

Сложих чувала на рамо и помахах с ръка. Шофьорът спря и отвори прозорчето.

Той  беше як младеж с кожено яке.

Казвам му:

– Мили човече, закарай ме до селото, уморих се.

Той погледна чувал, после мен, а после недоволно кресна:

– Ти какво, дядо? Целият си мокър, ако седнеш вътре всичко ще намокриш.

Затвори прозорчето и потегли. Какво да се прави, нарамих чувала и отново закрачих под дъжда. Е, има и такива хора по света.

С малки почивки се добрах до селото. Наближавам и гледам червеният „Москвич“ спрял напряко  на пътя пред дома ми.

Приближих и попитах младежа:

– Какво се е случило?

– Как да ви кажа, ….. бензина свърши – и наведе засрамено глава. – Да знаете някой тук наблизо, който може да ми услужи с три литра бензин, за да мога да стигна до бензиностанцията.

– Аз имам бензин, – казвам му. – Сега ще донеса тубата.

Оставих чувала с гъбите и тръгнах към гаража. Когато се върнах младежът крачеше притеснено под дъжда.

– На вземи и наливай! – и му подадох тубата.

– Много ви благодаря. Аз… там на пътя …

– Няма значение, наливай.

Наля бензина, благодари ми смутено и потегли.

Всички се бяха смълчали . Всеки от тях поне веднъж е преминавал край човек в беда и не му е протегнал ръка за помощ. Грешките са си грешки, важно е човек да не таи злоба и огорчение. В такива случаи трябва да намери сили и да помогне на този, който го е пренебрегнал и отхвърлил.