Архив за етикет: село

Придобиване на проницателно сърце

Жегата бе непоносима. От вън лъхаше горещ въздух.

Павлин и Стоян се бяха скрили под сянката на едно голямо дърво.

– Глупаците винаги говорят глупости, – заяви Павлин.

– А мъдрият преживява всичко със сърцето, – добави Стоян. – Так то става по-проницателно.

– Нали помниш баба Марга? – и Павлин описа с ръце дребната и слаба фигура на жената.

– Да, – потвърди Стоян, – мила и спокойна старица. Тя живееше само в нашето село. Никъде не ходеше.

– Но в замяна на това, – плесна с ръце Павлин, – тя познаваше света през призмата на селото и неговото ежедневие.

– Познаваше го доста задълбочено, а чрез него отсъждаше за света, – усмихна се Стоян.

– Тя обичаше хората, но не се доверяваше на човешката им природа, – поклати глава Павлин.

– Баба Марга бе мъдра жена, – отбеляза Стоян. – Нейната мъдрост идваше от придобития ѝ опит.

– Можеш да имаш опит, но трябва да знаеш как да се учиш от него, – повдигна рамене Павлин.

– Като се е учила от него, тя бе развила проницателност в сърцето си.

И двамата бяха убедени, че човек, който се учи от опита си, придобива проницателно сърце.

Някога ще разберем

Марин израстна на село, но не желаеше да се занимава със селскостопанска работа. Не му харесваше да сади, жъне или да отглежда животни.

– Когато порасна ще стана зидар, – казваше той.

Желанието му се сбъдна, дори стана добър предприемач.

Един ден, когато работеше на един строителен обект, счупи крака си.

Диагнозата, която му съобщи лекарят, за него бе неочаквана.

– Единствената ви надежда в случая, – посъветва го докторът, – е кракът ви да се ампутира.

Марин оцеля след процедурата, но остана осакатен за цял живот.

Това спомогна той още повече да търси Бога.

Стана евангелизатор в родния си град, но се наложи да се премести на друго място поради здравето на жена си. Там той превърна една бореща се църква в процъфтяваща.

Малко след преместването жена му почина.

Марин се опитваше да разбере трагедиите, които му се случваха в живота, но така и не успя.

На погребението на жена си той каза:

– Дълго размишлявах върху проблемите, които възникнаха в живота ми. Така и не разбрах защо ми се случи всичко това, но когато му дойде времето ще го разбера.

При всяко предизвикателство трябва да се доверим на Бога, уверени, че Той ще държи ръката ни. Пътят може да е тъмен, но все пак можем да Го хвалим, уверени, че някога ще разберем.

Всяко нещо на времето си

Елена живееше почти до нивите. Къщата на родителите ѝ бе в края на селото.

Доскоро тя бе в чужбина и упражняваше професията си, но се завърна.

Сега наблюдаваше опустелите и голи ниви, след прибирането на царевицата, които сякаш бяха лишени от живот.

Само вятърът шепнеше от полегатите хълмове, а Елена бе мрачна и потисната. Тя бе без работа.

– Нима наистина се провалих? Защо се върнах обратно? Правилно ли постъпих? Чувствам се като тази празна нива, – тъжно констатира Елена.

Внезапно спомените я върнаха назад.

Бе се запознала с един фермер. Той стоеше пред една такава гола нива.

Тогава Елена го бе запитала:

– Скоро ли ще я засадите?

– Не още, – отговори мъжът. – Трябва да изчакам подходящото време, в противен случай нищо няма да изкарам.

Сега като стоеше пред незасятата нива Елена осъзна:

– В този момент тя е необходимо да бъде „празна“. Аз чакам предложение за работа, но може би не съм готова за него. Ако то дойде твърде рано, ще ми донесе разочарование и несигурност.

Ако чакаш, това не означава, че си пропилял времето си. За всяко нещо си има определен период за действие.

Както празната нива чака стопанина да я засее, така и ние трябва да бъдем търпеливи до идването на Божието време.

Любопитството

Валери току що пристигна в селото и започна да подрежда нещата си.

Дотичаха селските деца и започнаха да го разпитват за вещите му.

Той започна да не отговаря всеки път, но това не помогна.

– Какво да ги правя? – запита се Валери. – Да млъкна нацяло е глупаво, но да обслужвам скуката на тези безделници също не е добро.

Изведнъж го осени гениална идея и той се обърна към децата:

– Моите отговори не са безплатни …

– Колко струват? – бързо го прекъсна едно дребно хлапе.

– За всеки отговор петнадесет клякания.

– Какво е това? – попита тъмнокос малко по-едър от другите момчета.

– Ето така, – показа Валери и приклекна няколко пъти.

Веднага последва въпрос:

– Колата ви с какво гориво работи?

Детето приклекна искания брой пъти, Валери му се усмихна и отговори:

– Браво, сега мога да ти кажа. Колата работи на дизелово гориво. Друго да питате?

Внезапно въпросите секнаха.

Детското любопитство е голямо, то е показател за здравето и жизнеността на детето. То трябва да се развива това, но е необходимо да се работи в правилната посока и да няма негативни последици.

Използвайки любопитството си, детето привлича постоянно внимание към себе си. То насочва всички към себе си, отвлича възрастни от собствените им дела и се превръща в център на семейството.

Ако децата задават въпроси, възрастния решава дали да отговори или да се пошегува, но ако продължават да досаждат, трябва да се определи цена за всеки отговор, както бе направено в случая.

Не е ли страхотно, поне имаха малко упражнения?!

Нови настройки

Етнограф посети отдалечено племе от индианци.

Първо пътува със самолет, след това с джип до едно пристанище и накрая плава три дни с лодка, придружен от преводач.

В селото гостите бяха посрещнати, нахранени и сложени да спят в колиба, направена от палмови листа.

На сутринта етнографът излезе от колибата.

Преводачът не се виждаше никъде.

Голям огън димеше на централния площад.

Няколко силни мъже, с вдигнати към небето ръце, опъваха и движеха голямо парче плат, затваряйки и отваряйки пътя за дима.

Някой им крещеше ритмични команди от върха на голямо дърво. Димът от огъня се издигаше на периодични облаци с различни форми и размери.

Оцветени индианци тропаха около огъня и мълвяха нещо тихо.

Етнографа попита:

– Какво правите? Това някакъв ваш ритуал ли е?

Никой не му отговори, тъй като никой не знаеше езика му.

Чу се продължителен победоносен вик.

Мъжете навиха плата и хората се разотидоха.

От едно дърво слезе гол изрисуван индианец. Това бе изгубилият се преводач.

– Какво беше това? – попита етнографът.

– Дивотия, – махна с ръка, преводачът. – В съседното село изчезна сателитният интернет. Дадохме им нови настройки с димни сигнали.