Селото на Георги се намираше близо до река. Хората там използваха малките си дървени саморъчно направени лодки, за да посещават други селища по течението по-надолу.

Предприемчивият Нено си бе направил кръчма на брега близо до водата. Там често идваха пиячите от околните села. Един от тях бе и Георги.

Днес бе продал стоките си надолу по реката и сега отиде при Нено да похарчи спечеленото за алкохол. Напи се, залитайки се качи в лодката си и се отправи към селото си.

Алкохолът толкова бе замаял главата му, че той не можеше да гребе и течението го отнесе.

Много пияни падаха в реката, но той остана в лодката.

Когато Георги се събуди, той се бе вцепенил от студ. Трудно раздвижи ръцете си, а след това загреба към дома.

Всички в къщи го бяха отписали, но той се върна.

По това време в селото им бе дошъл млад човек. Когато този младеж чу патилата на Георги му каза:

– Това е Божията любов проявена към теб. Христос пое греховете ни и умря на кръста вместо нас. На третия ден възкръсна …..

И младият човек му разказа подробно за спасителния план На Бога.

Георги го слушаше със зяпнала уста. Накрая каза:

– Толкова много съм пропилял от живота си бе да чуя това ….

Георги с целия си дом отвори сърцето си за Исус и отдаде живота си на Бога.

Том бе скитник. Остана без работа в големия град. И какво друго му оставаше, освен да се премества от едно място на друго, за да търси някакво препитание?

За жалост времената бяха тежки и трудно се намираше работа.

Един ден Том попадна в живописно планинско село.

Беше много изгладнял, затова се насочи към селската кръчма, на която имаше табела:

Хан „Свети Георги и змеят“.

Той потропа на вратата. Когато му отвориха Том попита:

– Бихте ли ми дали малко хляб?

– Хляб? – изръмжа жената, която отвори вратата. – За такъв жалък и миришещ просяк като теб? Не!

След което тя затвори вратата под носа му.

Том си тръгна, но малко преди да напусне това неприветливо място, той се обърна и отново прочете надписа:

– Свети Георги и змеят.

Върна се и почука отново на вратата.

– А сега какво искаш? – показа се същата жена, която му бе отворили преди.

– Извинете, ако Свети Георги е вътре, мога ли да говоря с него този път?

Всички имаме своите крепости. И понякога ставаме направо неприятни, когато действаме под контрола на нашата „оградена кула“, ограничено мислене или негативен манталитет.

Но Божите оръжия са мощни за разрушаване на такива крепости. А ние като унищожаваме спекулациите и всичко, което се издига против познанието на Бога, пленяваме всеки разум, включително и нашия, да се покорява на Христа.

Двамата се срещнаха в градската градина. Краси отвори дланта си и показа на Пламен:

– Ето го.

Предметът представляваше неестествено разкривена дървена фигура.

– Какво е това? – попита Пламен.

– Един от идолите в село. Говорим им, но те не чуват. Кланят се на това, дори му правят дарове.

– Идолопоклонството е проблем на сърцето, – отбеляза Пламен. – За съжаление всички се борим с него.

– Глупости! – възкликна възмутено Краси. – Да си ме видял да се кланям някога на подобно чучело?

– Идолът може да бъде, – Пламен се почеса зад врата, – всичко различно от Бог, което смятаме за съществено за нашия живот, нашата представа за себе си, нашето задоволство или това, което приемаме. Дори неща, които изглеждат добри, могат да станат идоли за нас.

– Какво говориш? – Краси опули очи.

– Когато търсим утеха или самооценка от нещо различно от живия Бог, ние извършваме идолопоклонство.

Краси стоеше като стреснат. Когато дойде на себе си каза:

– Май си прав. До сега не бях се замислял над това. Ще трябва да започна да унищожавам идолите в сърцето си.

– Всеки осъзнавайки какво го отделя от Бога, разбира, че това е поредния идол – усмихна се Пламен – и се стреми да го премахне от себе си. Хубавото е, че има Кой да ни изобличава и помага в това дело.

Дойде непознат мъж в селото. Той бе странно облечен, за това селяните го оглеждаха и му се присмиваха.

Мъжът изобщо не се трогваше от усмивките и подигравките им.

Той застана на площада и започна да говори. Гласът му трещеше като гръмотевица.

– Последните знаци не предвещават нищо добро. Много скоро, в съвсем близко бъдеще, земята ще бъде обхваната от пожари, наводнения и епидемии. Необходимо е да вземете спешни мерки.

След това никой не го видя повече.

Селяните бяха смутени от думите му. Събраха се на площада да решават какви мерки трябва да предприемат.

– Какво трябва да направим, за да отблъснем тези напасти от нас?

– Как да действаме?

Всички погледи бяха отправени към дядо Захари, когото смятаха за мъдреца на селото, защото той умееше да решава и най-заплетените случаи.

Старецът се почеса по главата и започна бавно да говори:

– Първо, всеки трябва да отговори на въпроса: Кой съм аз в своята същност? Останалото е второстепенно.

Селяните го гледаха в недоумение:
– Не разбрахме. Моля те обясни ни по-подробно.

Дядо Захари ги изгледа изпитателно и се почуди на акъла им, но след това махна с ръка и започна да обяснява:

– Когато се появят пожарите, всичко наоколо ще гори. Всеки ще се чуди как да се спасява, но някой трябва да се погрижи за това. Излеят ли се пороите, мнозина ще се удавят, но някой трябва да помогне на давещите се.

– А когато дойдат епидемиите? – обади се някой нетърпеливо.

– Повечето ще се заразят и разболеят, – закани се с пръст старецът. – Ще ни са нужни хора, които да облекчават страданието на другите.

– А ясно, – чукна се по главата Жельо, – трябва да имаме подготвени хора, които да помагат на другите.

– Е, какво чакаме? Нека се разпределим, кой за какво ще помага и да започваме обучението, – нетърпеливо подскочи Дечо.

Останалите зацъкаха с езици и клатеха недоволно глава.

– Не е лека тая работа.

– Докато се наканим, тези напасти ще ни изненадат. По-добре да се захващаме, докато е време, – подвикна разгорещено Григор.

Селяните наведоха глави и се съгласиха безропотно.

В кръчмата пак се поде разговор за развода на Галя и Стефан. Това бе станало централна тема в селото.

Въртят, сучат, искат друго да кажат, а се чува:

– Защо Галя и Стефан ….?

– Та те скоро се ожениха……

Дядо Наум ги слушаше и се усмихваше. Другите го забелязаха и го подканиха:

– Хайде, дядо Науме, кажи си тежката дума.

Старецът се намести добре на стола и започна да разказва:

– В село Биертан в Румъния, Трансилвания се намира църква, в която има „специална стая за помиряване на желаещите да се разведат“.

– Интересно, – подвикна някой от слушателите.

– А как са я използвали? – попита друг нетърпелив да разбере повече подробности.

– Преди да получат документ за разтрогването на брака си, – продължи да разказва дядо Наум, – съпружеската двойка трябвало да поживее две седмици в доста тясна стая с една спалня, един стол, едно кресло, една лъжица и една чиния.

– А имало ли е резултат?

– От 300 години насам само веднъж се е стигнало до развод, – добави дядо Наум.

– Бре, бре ….., – слушателите реагираха спонтанно.

– Такова нещо не е за пропускане, – обади се бай Димитър, – Ще имаме здрави и подкрепящи се семейства. Какво по-хубаво от това.