Здравка чу разочароващата за себе си и за съпруга си диагноза.

– Изследванията ви говорят за безплодие. Вие не можете да имате деца, – каза съчувствуващо лекуващият я лекар.

Здравка и мъжът ѝ продължиха участват в обичайното ежедневие. Но един ден семейното огнище се разклати.

Съпругът на Здравка със сълзи в очите веднъж каза на Здравка:
– Няма за кого да живея по-нататък …

„Имам само един Лекар, – помисли си Здравка, – който може да ми помогне. Трябва само да предприема мерки“.

Още същия ден тя се отправи към църквата. Отдавна не бе стъпвала там, защото мъжът ѝ не одобряваше ходенето ѝ в храма.

Седна на една от пейките вътре  и помоли Бога:

– Господи, мъжът ми казва, че няма за кого да живее повече. Няма да имам утеха, ако той си тръгне от мен. Моля те изпрати ми детенце, за да имаме и двамата със съпруга си стимул за живот.

Когато Здравка се изправи, чу ясно в главата си:

„За какво се молиш? Ти вече …“

Тази мисъл не я изплаши, а я накара да продължи молитвата си:

– Тогава ми помогни да износя здраво дете.

След седмица Здравка научи, че е бременна.

Минаха девет месеца и тя роди здраво и красиво момиченце.

Сега Здравка се шегува, като казва за дъщеря си:

– Това е моята Подаренка.

На нея тя гледаше като дар от Бога, донесла ѝ толкова много щастие. Сега тя още по-силно вярваше, че семейството ѝ ще се възстанови и момиченцето ѝ ще има любящ и грижовен баща.

Така Здравка научи средството, което бе необходимо за изпълнение на мечтата ѝ – искрената молитва.

Човек не бива да се предава даже в минутите на пълно отчаяние. Има изход във всяка ситуация, само трябва да потърсим истинският Лекар, Снабдител, Утешител, Учител, ….., Който не би ни оставил в трудна минута.

Миграцията е едно от най-важните годишни събития за много животни. Те преодоляват големи пространства, местят се за зимуване, за хвърляне на хайвера, за размножение, много рядко това се случва по други причини. Извършвайки това дълго пътуване, животните често се обединяват в много големи групи.

Ако в Рио де Жанейро най-яркото събитие се смята карнавала, то на остров Рождество такова събитие е нашествието на раци.

Сто милиона червени раци пресичат острова, отправяйки се към Индийския океан, където при тях започва брачния сезон.

Това шествие може да се точи повече от две седмици. За тези същества това е невероятно изпитание. В обикновено време те се движат не повече от 10 минути.

Разстоянието, което червените раци преодоляват през този период не може да се сравнява с дължината на миграцията на птиците и рибите, но за раците преминаването на тези няколко километра е истински подвиг.

Слънцето прежуряше, но под сянката бе прохладно. Димо бе навел глава и слушаше напътствията на поп Кирил:

– Скъпи мой приятелю, не ти ли бяха достатъчни пет работни дни, за да задоволиш потребностите си? Запомни, пари изкарани в неделя са огън, който ще погълне и останалите ти средства. Колкото искаш работи, но Бог ще ти даде толкова, колкото намери за добре.

Димо неохотно клатеше глава:

– Обещаха ми много повече пари, отколкото мога да изкарам за две седмици.

– Неделята е ден за Бога. Той трябва да се посвети на Него, – продължи поп Кирил. – Най-важната ти работа в този ден е да отиде на църква, да се помоли, да чуеш Божието Слово. Това трябва да го правиш с цялото си семейство. Защото ако децата не дойдат в църквата като малки, те няма да дойдат в нея и като големи.

– Да, но децата ми искат обувки, дрехи, храна, – упорстваше Димо – А сега вече и смарфони, лаптопи, таблети и каква ли не още техника. От къде да взема пари за всичко това?

– В неделя трябва да се погрижиш за своята душа. Човек освен тяло има и душа. Защо пренебрегваш душата си?

Димо се готвеше вече да си тръгне, когато поп Кирил го спря:

– Послушай ще ти разкажа една история.

Димо наостри уши, той обичаше приказките и историите, които разказваше попа.

– Един богат човек срещнал на пътя си просяк. Беднякът му разказал за своите нещастия. Богатия го съжалил и от седемте лири в джоба си му дал две. След това просякът разказал и за други своите беди и получил още две лири. Било време за обяд и богаташът поканил просякът на трапезата си. Докато се хранели беднякът разказал още една история от живота си и получил още две лири. Когато получил шестте лири, просякът измъкнал от джоба си нож и поискал, и седмата лира.

– Каква неблагодарност, – възмути се Димо.

– Какво му се полага на този просяк? – попита поп Кирил.

– Смърт, – извика Димо.

– И ти заслужаваш такова наказание, – каза поп Кирил. – Ти и този неблагодарен просяк. Бог ви е дал шест дни и само един  е оставил за Себе Си. А ти и този ден искаш да Му вземеш.

В действителност, в суетата на ежедневието много забравят за църквата. Ходенето на църква в неделя за тях е напразно пропиляно време. Страхувайки се как ще преживяват, хората се трудят цяла седмица, а в неделя пируват, вършат безумия и се отдават на пороците си. Не разбират колко много губят, ако не отидат в храма в неделя.

Ако свещеникът ви бе казал, че ще ви даде по 100 лева, ако дойдете в църквата в неделя, щяхте ли да правите уговорки, че не можете да отидете, защото сте заети. Съмнявам се. Може би бихте тръгнали още на разсъмване и бихте пристигнали в църквата много преди свещеника.

Най-големият хонорар на Шуберт едва стигал, за да изплати дълговете си и да живее няколко седмици.

Имуществото на композитора, описано след смъртта му, се побрало в четири изречения:

3 вечерни фрака, 3 палта, 10 панталона, 9 жилетки.
1 шапка, 5 чифта обувки, два чифта ботуши.
4 ризи, 9 шалове, 13 чифта чорапи, 1 лист, 2 покривки.
1 матрак, 1 възглавница, 1 одеяло.

През есента на 1828 г. Шуберт най-накрая се съгласил да направи концерт от собствени произведения. Нуждата от пари и слава се усещала още по-силно.

От концерта получил 800 флорина. Това бил най-големият му хонорар в живота.

Шуберт веднага си купил пияно, за да замени наетото под наем, отишъл на концерт на Паганини, изплатил си дълговете и след няколко седмици се оказал в същото бедно състояние.

Мисионер посети един от домовете за сираци в Уганда.

В действителност той е бил в много от тях, но този се отличаваше много от останалите.

Мъжът влязе в детската стая, където имаше повече от 100 легла, в които лежаха бебета.

Той застана изумен. Не можеше да повярва на ушите си. Там цареше оглушителна тишина.

Звукът бе изчезнал на това място, а там имаше толкова малки деца. Повече от 100 малчугана лежаха в подтискащо мълчание.

Мисионерът се обърна към жената, която се грижеше за тях:

– Защо е толкова тихо?

Жената го погледна и отговори с тъга и болка:

– След като дойдат при нас, плачат дълги часове. Минават седмица, докато се успокоят, защото накрая разбират, че при тях никой няма да дойде.

Този отговор стресна и натъжи мисионера. Той няма да го забрави през целия си живот. А вие?