Бе 13 септември 1501 г. Микеланджело Буонароти си плю на ръцете, взе чука и длетото, приближи се до огромния мраморен блок и започна да премахва всичко ненужно от него.

Минаха две години и четири месеца. Водеше се голяма борба между човека и камъка.

Най-накрая през януари 1504 г.скулпторът представи своето творение на света.

Безформеният мраморен блок бе придобил образа на древния библейски цар Давид.

Цялата градска управа дойде да приеме работата му. Техният ръководител Пиеро Содерини бе не само покровител на изкуствата и талантите, но беше и основният клиент на статуята на Давид.

След като видя пет метровия шедьовър на Микеланджело Содерини реши да се покаже като голям специалист.

По това време във всички държави основният клиент трябва да намери поне един недостатък на изпълнителя.

И въпреки, че това си беше шедьовър, той бе намерен.

С внушително си излъчване на тънък познавач синьор Содерини заяви:

– Носът на Давид … е твърде голям …

Обикновено всички изпълнители започват да спорят, че работата отговаря на всички норми и стандарти, но не и Микеланджело.

Скулпторът дори не се възмути.

Той мълчаливо постави стълбата до статуята, взе инструмента в едната си ръка, а с другата почти незабележимо грабна шепа малки парчета и мраморен прах от подножието на своя колос.

Изкачвайки се по стълбите, скулпторът започна да имитира енергична дейност.

Удряше длетото с чука толкова ревностно, че мраморният прах и парчета се разнасяха на всички посоки, дори някой се изсипаха върху приемната комисия.

Всъщност Микеланджело умело имитираше ударите и ловко разпръснати фрагментите.

Носът на Дейвид не бе променен.

След няколко минути представлението приключи.

Скулпторът слезе и почтително попита:

– Така добре ли е? Харесвате ли промените?

Пиеро Содерини отговори снизходително:

– Сега е съвсем друго. Статуята стана по-красива.

Петко с възторг оглеждаше от всякъде новото устройство, което получи от дядо си за рождения си ден.

– Не се стреми към материалните неща, по-добре изграждай характера си, – посъветва го баща му.

– Но обществото ни насърчава да преследваме дълга редица от материални притежания, – възрази Петко.

– Трупвай духовни награди, – насърчи го баща му.

– Днес всеки се е ангажирал да търси някакво съкровище, – важно поясни Петко.

– Само не материално богатство или обществено признание, – възпротиви се баща му.

– Че защо не? – повдигна рамене Петко. – Кой не иска да има повече или другите да го признаят?

– Търси Божите съкровища и ги направи крайъгълен камък в живота си, – настоя бащата.

Петко повдигна вежди, но нищо не каза.

– Толкова ли си погълнат от изискванията на ежедневието, че позволяваш светските съкровища да станат твой основен фокус? – възмути се бащата.

– И какво трябва да направя? – попита Петко.

– Промени ежедневния си списък със задачи, като на първо място поставиш общението с Бога, – отговори баща му. – Тъй като светът е измамен и опасен, обърни погледа си към Него. Нека връзката ти с Господа да бъде по-важна от популярността сред твоите връстници.

Слънцето отново се усили. Какво още можеше да изгори и изсуши?!

Васко пренебрегваше всяко време. Днес бе особено настроен да философства:

– Вместо да управляваме света, ние се чувстваме управлявани от него. И какво виждаме?

Присви очи и продължи разсъжденията си:

– Поквара, изригване и замърсяване. Нещо повече, мъж и жена не се държат като партньори, а като съперници.

Разроши с ръка косата си и добави нови въпроси:

– Какво е станало? Какво се е случило, за да бъде така?

В съзнанието му проблесна откровение по въпроса:

– Грехът надделя. Бунт вследствие на това, че един злодей влезе в градината и успя да убеди двойката, че тази градина не е подходяща за тях. И те поискаха да станат като Бог. Какво ли повече щяха да получат?

Васко поклати глава и попита:

– А нима Бог не знае кое е най-доброто за творението?

И той стигна до следното заключение:

– Бе спрян плана в Райската градина, но не бе отменен. Бог не изостави човека.

Живко се хвалеше постоянно:

– Моето електронно оборудване е много готино.

Но добре ли е човек да бъде очарован от всичките тези вещи, отколкото от Бог?

Живко се завърна от почивка със семейството си, но бе по-изтощен, отколкото преди да тръгне за избрания курорт.

Може да е избягал от стресовите фактори на ежедневието, но дали изобщо си е починал?

Живко бе чул някой да казва:

– Има разлика между почивка и забавление. Склонни сме да правим едното по-добре от другото, а това, което правим добре, не е почивка.

Един ден Живко осъзна:

– Божията почивка осигурява нашето спокойствие, което е свързано с нашите души.

Той се замисли сериозно:

– Ние признаваме, че здравият сърдечен ритъм е от решаващо значение за поддържането на добро здраве. Това, което не разбираме е, че нашите души също изискват ритъм.

Живко се почеса по главата:

– Ако сърдечният ни ритъм е нарушен, отиваме при лекар, но духовните ритми са също толкова важни за нашето здраве и благополучие.

Живко направи няколко крачки в стаята и тъжно констатира:

– Тъй като животът ни е все по-откъснат от ритмите на Божия свят, ние не чуваме скрития шепот на пулса на Божието сърце, а именно То ни поддържа. Дори не осъзнаваме симптомите, които трябва да ни предупредят за нарастващото ни лошо здраве.

Колко път Бог му бе говорил:

– Ела при Мен и Аз ще те успокоя.

Но Живко не откликваше.

Или:

– Остави тегобите си. Върви с Мен и ходенето ти ще бъде без бреме.

Отново нямаше отговор.

Бог продължаваше:

– Искам да бъдеш очарован не от електрониката си, а от Мен.

Всичко изглеждаше напусто.

Винаги търпелив и упорит, Бог отново му проговори днес:

– По-бавно. Погледни нагоре. Остани тук с Мен.

Живко трепна:

– Мисля, че чуваме нещо. Чакай. Това не беше ли гласът на Бога?

Погледна към небето и каза:

– А? Бог? Това Ти ли беше, Господи.

Преди да има възможност да получи отговор, Живко чу едва доловимо звънене от телефоните си, което го предупреждаваше за нови текстови съобщения.

Навикът веднага насочи пръстите му към телефона.
Дали този път няма да прескочи традиционното си действие?!

Жегата бе непоносима. От вън лъхаше горещ въздух.

Павлин и Стоян се бяха скрили под сянката на едно голямо дърво.

– Глупаците винаги говорят глупости, – заяви Павлин.

– А мъдрият преживява всичко със сърцето, – добави Стоян. – Так то става по-проницателно.

– Нали помниш баба Марга? – и Павлин описа с ръце дребната и слаба фигура на жената.

– Да, – потвърди Стоян, – мила и спокойна старица. Тя живееше само в нашето село. Никъде не ходеше.

– Но в замяна на това, – плесна с ръце Павлин, – тя познаваше света през призмата на селото и неговото ежедневие.

– Познаваше го доста задълбочено, а чрез него отсъждаше за света, – усмихна се Стоян.

– Тя обичаше хората, но не се доверяваше на човешката им природа, – поклати глава Павлин.

– Баба Марга бе мъдра жена, – отбеляза Стоян. – Нейната мъдрост идваше от придобития ѝ опит.

– Можеш да имаш опит, но трябва да знаеш как да се учиш от него, – повдигна рамене Павлин.

– Като се е учила от него, тя бе развила проницателност в сърцето си.

И двамата бяха убедени, че човек, който се учи от опита си, придобива проницателно сърце.