Свещеникът на Англиканската църква св. Георги Андрю Уайт е разказал за насилията върху християни в Ирак след нахлуването на ислямисти терористи.
Четирима тийнейджари, нямащи още 15 години били заставени от ислямистите да повторят фразата: „Ще следвам учението на Мохамед“.
Децата отказали, като заявили, че обичат Исус.
След като ислямистите за втори път получили отказ, обезглавили децата.
Според думите на Уайт, нападателите карали родителите да изповядат ислямската вяра, заплашвайки ги, че ще убият децата им. И родителите го правели.
Уайт е потвърдил, че най-малко 250 000 християни са прогонени от домовете си, след нахлуването на бунтовници ислямисти в страна, където е имало около 1 милион християни.

Много хора престъпват прага на църквата, остават на службата, помолят се и всичко това, за да освежат малко душата си.
Веднъж на една от службите дойде една баба. Тя се приближи до свещеника и го попита:
– Отче, колко свещи е необходимо да се сложат пред Господа?
Бабите често се допитват до свещеника и искат точно да им се обяснят нещата, за да не сбъркат.
Свещеникът помисли малко и ѝ отговори:
– Сложи за себе си. На Господа нищо не му е нужно, Той си има всичко.
Един мъж, който беше наблизо и чу думите на свещеника беше озадачен:
– Наистина ли нищо не можем да Му дадем? Няма ли у нас нещо макар и малко, което да Му дадем?
– Как да няма? – избърза да се присъеддина и една по-млада жена към разговора. – А добротата?
– Не, никой в сърцето си няма доброта, – каза тъжно свещеникът.
– А честност, порадъчност? – продължи жената да настоява.
– Разберете, – въздъхна дълбоко свещеника, – ако човек не е отворил сърцето си за Бога, в него няма честност, почтеност, нито жалост към другите.
В живота ние често сме твърде заети и мързеливи, за да отиде в църквата, да си поговорим с Бога в молитва. Отиваме при Него само, когато живота ни е притиснал и не очакваме вече помощ от никъде.
Представете си, когато имате много близък приятел, не го държа в резерва, когато ви е много тежко. Вие общувате с него, ходите му на гости, споделяте мъка и радост. Всеки празник на приятелят ви е и ваш празник. Ето така трябва да се научим да общуваме с Бога, докато още имаме време.

Нина с голяма радост постъпи в университета, вече беше втора година, когато ѝ се случиха неприятности. Тя изпадна в депресия и реши да сложи край на живота си.

Докато вървеше към реката чу, че някой я вика. Ускори крачка.

Тогава усети как някой я хвана за ръката. Обърна се и видя приятелката си Жана.

– Накъде си се забързала така? Изглеждаш много зле. Какво ти е?

Нина мълчеше и заби поглед в земята. Жана я погледна  и каза:

– Тъкмо отивам на църква, искаш ли да дойдеш с мен?

Нина поклати отрицателно глава и  поиска да продължи пътя си, не искаше да сподели с приятелката си какво е решила да направи. Жана усети отчаянието ѝ и насила я повлече към църквата.

Този  ден свещеникът говореше как Бог лично преследва човека, за да възтанови отношенията си с Него.

Изведнъж Нина усети как сърцето ѝ съвсем осезаемо се изпълни с любящото присъствие на невидимия Бог. Тя разба, че Бог непрекъснато я е следвал от момента, когато всичко в живота ѝ се сгромоляса. Негова беше ръката, която я спря, за да не извърши непоправимото.

Истината я озари и Нина предаде сърцето и живота си на Бога. И в нея настъпи невероятен мир.

Свещеник посещаваш престъпниците в затвора влязъл в камерата на един крадец рецидивист.
– Не падай духом, сине мой! Когато те пуснат, аз ще се постарая да ти помогна….
– Благодаря ти, отче, – казал развълнувано крадецът. – Но това не ви е по силите. Кражбата е сложна работа. За нея се иска много практика и специална подготовка.

В Константинопл живеел един човек, който обичал хората, които си нямали нищо. По улицата винаги зад него вървели просяци, но той никога не им отказвал и винаги им давал по нещо.
Веднъж го попитали:
– Защо си толкова милостив?
А той им разказал следното:
– Бях на 10 години. Чух в църквата, когато свещеника каза, че който дава на просяка, дава в самите ръце на Христос. Аз не повярвах. Тръгнах към къщи и размишлявах въру това. Изведнъж видях на пътя беден човек в дрипи, а над него лицето на Спасителя. Подадох хляб на просяка, но в този момент Христос протегна ръка към хляба и приемайки го, благослови милостиво човека. Виждайки това, аз се уверих, че когато давам на този, който няма, давам на Христос. И досега виждам лицето на Христос над главата на просяка, за това с любов бързам да дам на всеки нуждаещ се според възможностите си.