Тази вечер Ангел и Христо се бяха събрали заедно. От край време обичаха да разговарят и да „разнищват“ нещата. Това беше нещо от рода „да вникнеш в същността“.
Христо отдавна бе предал сърцето си на Бога, но Ангел упорстваше, ровеше се в подарената му от Христо Библия, не подред, а на посоки и „провокираше“ приятеля си с въпроси върху неща, които бе прочел в нея.
Наближаваше Цветница и той бе намерил мястото, където децата прославяха Исус в храма, след като Той тържествено бе влязъл в Ерусалим и бе прекатурил масите на среброменителите, и столовете на ония, които продаваха гълъбите.
– Защо децата започнаха да викат: „Осанна на Давидовия син“? А главните свещеници и книжници, възнегодуваха?
– Разликата между децата и големите хора е в това, че децата, въпреки щуротиите, които правят, са искрени и честни. Те вършат това, което им харесва и не се съобразяват със нищо. Затова с радостни викове отдадоха подобаващата почит и хваление на Бог, – каза Христо.
– Но нали всички видяха чудесата, които направи Исус? – не отстъпваше лесно Ангел.
– Всичко истинско, всичко родено от Бога предизвиква гняв и негодувание, в тези, които живеят нечестиво, – с тъга в гласа си отговори Христо.
– Слепите и куците получават изцерение при Исус, децата Го хвалят, а свещениците осъди. Нима Исус мрази свещениците и няма любов към тях? Защо действа по този начин? – Ангел гледаше наивно Христо, като си правеше сметка, че така може да обърка и затрудни приятеля си.
– Защото това е единствения начин те да се покаят, – спокойно обясни Христо. – Чрез изобличението Той им дава още един шанс на тази земя. Той е свят, при Него не може да живее нищо нечисто.
Ангел не знаеше вече какво да пита, приятелят му за всичко имаше отговор.
– Не си ли забелязал, – каза Христо, – че свещениците и книжниците не се възмущаваха от факта, че Божия дом бе превърнат в разбойнически вертеп, а от децата, които хвалеха Исус.
– Колко грозно и лицемерно – съгласи се Ангел.
– Но нека не забравяме, – засмя се Христо, – че никой не е в състояние да попречи, а още повече да спре Бог да очисти храма Си.

„Първата красавица“ на църквата се обърнала към свещеника:
– Вие казахте, че преди богослужението се нуждаем от молитва поне един час. Знам че точно за един час идвам пеша до църквата и за това реших да не използвам транспорт, а да ходя и да се моля, за служението, за църквата, за вас и за това Бог да ми даде мъж.  Но всеки път, когато тръгна пеша насам, за мен се окачват светски момчета и ме съпровождат до църквата и не мога да се моля. Какво да правя?
– Но това е много хубаво! Щом идват след вас поканете ги в църквата! Едни ще останат, други ще си тръгнат. Църквата ще расте и аз ще се радвам. А може някой от тях, накрая да стане ваш съпруг и аз ще бъда доволен. Бог по такъв начин отговаря на вашите молитви.

Вождът на едно номадско племе дошъл в църквата и казал на свещеника:
– Реших да стана християнин!
– Ти изпълни сърцето ми с радост, – казал свещеникът, – но ти имаш две съпруги. Трябва да се откажеш от едната.
– Добре, така и ще направя, – казал вождът, – но само ако ми покажеш къде в Библията се осъжда двуженството.
– „Никой не може да слугува на двама господари“, – цитирал свещеника.

Един свещеник дълго се борел с клюките в своята църква, но никакви мерки не помогнали.
Един ден той застанал отпред и обявил:
– Дълго се молих и взех решение. На пролет всички ще се кръстим отново, но този път с отворени уста.
Всички били удивени и възмутени:
– Защо е необходимо това? – обадил се един от негодуващите.
– Когато се кръщаваме, нашето тяло се потапя във вода, но езикът ни се укрива в устата и не се очиства, – отговорил свещеникът.

В долинита имаще прилични човешки жилища. Стените им бяха тухлени, на покривите блестяха червени керемиди, на прозорците имаше не животинска ципа, а стъкла. Някой от тях имаха течаща вода, телефон и дори сателитни антени.

Денят беше непоносимо горещ, а Петър се изкачваше по хълма. Тук къщите бяха схлупени и мизерни. Вместо прозорци и врати, зееха дупки, през които вятърът влизаше безпрепятствено. Съборетините трудно можеха да минат за навеси. Бяха сглобени от хартия и пластмаса. Това беше най мизерния квартал.

Петър живееше в този град вече 27 години. След като завършеха семинарията йезуитските свещеници започваха кариерата си на места с известни лишения, но никой не се привърза към мизерията така, както Петър. Той не пожела да „научи урока си“ и да продължи нагоре в йерархията. Беше решил да остане и да се пребори с нищетата, колкото и трудно да беше това.

Беше чувал от учителите си и по-богати хора да казват:

– Бедността е като упорит плевел, ако днес изтръгнеш едно стръкче, утре ще пораснат 10.

Той често упорстваше:

– Но това съвсем не е безмислено. По тези смърдящи и кални улички живееха повече от 8 хиляди човека и всеки от тях е създаден по Божий образ. Дори само един от тях да получи храна, за да не гладуват или подслон, вместо да спи на улицата, усилията не са напразни.

Тази вечер той нямаше да полага грижи за нуждаещите се, да сипва супа и раздава храна на бедните или да завие с одеало някое зъзнещо дете. Беше зает да събира материал за доклада, който го бяха помолили да направи, за този беден квартала, от социалните служби. Самият факт, че бяха поискали такъв доклад, беше някакъв успех, от 9 месечното му ходене по мъките.

Властите отдавна бяха оставили хората в този квартал на произвола на съдбата. Тук закон не важеше. Ако хората искаха училище или болница си ги строяха сами или настояваха пред властта, докато им обърнеха внимание.

Така Петър се беше превърнал в официален представител на тези бедни и изоставени хора. Не веднъж ходатайстваше и настояваше пред държавната бюрокрация, чукаше на вратите на някои благотворителни организации, за да получи нещо за децата, които растяха по залетите с помия улички и се ровеха в боклука за храна.