Сутринта йеромонах Филип вървеше, както обикновено към храма. Той пристигаше първи там.

Изведнъж забеляза закачен лист хартия на вратата. А там с разкривен почерк беше написано:

„Готви се, отче, дойде последният ден!“

Посланието не го зарадва, но не го и уплаши. Филип си помисли: „Обичайно за такава работа перчене и нищо повече“.

Те се появиха в началото на службата. Бяха около петнадесет човека.

Хората започнаха да си шепнат. Всички застанаха така, че ако нападнеха свещеника, да бъдат близо до амвона.

Литургията си вървеше. Прочете се от Евангелието и Филип излезе да проповядва:

– Един човек направи сватбено тържество за сина си и мнозина бяха поканени, но между тях имаше човек, който нямаше сватбарска дреха. Стопанинът мина между гостите и забеляза този човек …
В този момент в църквата влезе главатаря на бандата. Край него крачеха двама млади и яки мъже. Те изгледаха Филип застрашително. Всичко в свещеника изстина, коленете му започнаха да треперят.

Но след това Филип си помисли: „Защо се страхуваш от него? Ти си поставен тук за свещеник, литургия да отслужиш. А той кой е?

И Филип продължи да проповядва, дори по-емоционално от обикновено.

Стигайки до мястото за човека без сватбарска дреха, той се обърна към главатаря на бандата, като го посочи с пръст и каза високо:

– Този кой е? И защо е дошъл? – огледа се към олтара и „заповяда“ на невидимите си слуги: – Вземете го и го изхвърлете навън…. във външната тъмница.

Главатарят всичко друго очакваше, но не и такъв отпор, да го нахокат публично. Той се сниши и без да каже дума, на бегом се изнесе от вратата навън, но бандата му остана до края на службата. Мъжете не показваха никаква агресивност. Те слушаха с наведени глави.

Проповедта ли ги бе смутила или им подейства решимостта на хората в църквата, но на другия ден нямаше и следа от тях.

След петнадесет минутен редовен полет на височина шест хиляди метра един от двигателите на самолета се запали. Пожарът беше потушен, но двигателят отказа да работи.

Командирът на екипажа докладва:

– Имаме техническа неизправност. Искаме аварийно кацане.

Диспечерът освободи писта и разреши кацането. Към летището летяха пожарни коли и линейки.

Шансовете на пострадалия самолет да достигне до земята и пътниците с екипажа да оцелеят бяха много малко.

Салонът се напълни с дим. Между хората настана паника.

Изведнъж един 60 годишен мъж започна високо да произнася доста познати думи:

–  Отче наш, Който си на небесата, да се свети Твоето име!
Да дойде Твоето царство; да бъде Твоята воля, както на небето така и на земята; Дай ни днес ежедневния хляб; и прости ни дълговете, както и ние простихме на нашите длъжници; и не ни въвеждай в изкушение, но избави ни от лукавия, защото царството е Твое, и силата и славата, до вековете. Амин.

Той не беше свещеник, а най-обикновен енориаш. Ходеше всяка неделя на църква. А сега се връщаше от почивка в дома си. Животът му съвсем не бе лек, но той искрено вярваше в Бога и Го почиташе с всичко, което имаше.

Част от пътниците започнаха да повтарят с него „Отче наш“. Други се молиха с молитви, които си спомняха в момента или изказаха страха и болката си пред Бога в тази кризисна ситуация.

Изведнъж паниката спря и хората се успокоиха.

Самолетът кръжеше във въздуха още около 40 минути, за да изразходва горивото си. Всички разбираха, че „летящият ад“ всеки момент може да експлодира.

По време на приземяването гумите на колесника задимяха. На земята чакаха пожарни коли, които веднага започнаха да обливат самолета с вода.

Пътниците и екипажа веднага бяха евакуирани с помощта на надуваеми трапове. Всички скачаха без багажа си и боси изтичваха далече от огъня.

Никой не пострада. Беше станало чудо!

А там в това пламтящо метално тяло бяха 351 пътника и 20 членен екипаж. Но Бог запази хората. Той чу молитвите им и им помогна да оцелеят.

Бил  поредният празник. На една маса седял свещеник с част от папството си.

В разгара на пиршеството той им казал:

– За християнина е много важно общението. Вярващите трябва да общуват, не само по време на молитва, но и на празничната трапеза. Главното е, общението да бъде продължително….

Вече е станало традиция, архиепископът да намира време в натоварения си график, за да помогне за почистване на болничните отделения. Нали казват, че чистотата е залог за здраве.

В епархията смятат, че тази работа е само помощ за персонала на болницата и изгражда самодисциплина, но също така допринася за възстановяването на пациентите.

Заедно с епископа са мили пода един свещеник и студенти от семинарията.

По-рано в интервю митрополит Марк е заявил какъв трябва да бъде свещенослужителя и е формулирал основните правила на поведение на свещеника.

„На първо място, разбира се, свещеникът трябва да помни, че човек идва при Бога, а не при свещеника и че не трябва да има култ към личността в църквата. Пастирът не трябва да доминира и потиска личността на идващите в църквата.

Второ, свещеник в никакъв случай не бива да плаши никого. Важно е, свещеникът да обясни на енориашите духовните истини, да ги насърчи да живеят християнски живот, но не принудително.  Трябва да ги учи да живеят свободно, но да бъдат и отговорни.

И, разбира се, основната цел на свещеника е да се грижи за душата, а не за собствените си джобове“.

Беше края на април. Едри дъждовни капки падаха върху листата на току що разлистилите се дървета.

Страти избяга от работилницата на чичо си, защото бе счупил няколко гърнета. Смеси се тълпата и реши да се прибере, когато притъмнее.

Момчето забеляза, че на едно място от площада се струпва повече хора от обикновено.

„Там става нещо интересно“ – помисли си Страти и пое веднага в тази посока.

Когато приближи разбра, че щяха да горят някаква старица на клада. Страти никога не бе виждал такова нещо, за това застана там да гледа.

– Какво престъпление е извършила? – попита той хората около себе си.

– Тя е лолард. Такива като нея твърдят, че тялото Божие на олтара е просто парче хляб.

– Като хлябът, който правят пекарите ли? – попита Страти.

– Пуснете детето напред да види, – извика някой. – Нека се учи. За него ще е от полза да види, как горят еретиците. Та после редовно да ходи на литургия и да изпълнява всичко, което му казва свещеникът.

Избутаха го най- отпред.

– Ела тук до мен момче, – каза една едра жена. – Ще ти се опростят греховете, ако гледаш. А на онези, които носят подпалки за кладата, ще им се опростят 40 дни от престоя им в чистилището.

Когато стражите доведоха старата жена до кладата, хората започнаха да крещят и да ѝ се присмиват. Тя беше много стара според представата на Страти. Стражите почти я носеха. На места косата ѝ бе изскубана на кичури.

– Сигурно сама се е скубала от отчаяние, – говореха хората зад нея, – когато е осъзнала греховете си

Зад еретичката вървяха двама тлъсти монаси, които пристъпваха гордо и наперено.

– Виж я само, – каза жената до Страти, – осемдесет годишна е, а е порочна до мозъка на костите си.

– Няма никакви тлъстини, – обади се един мъж, – всичко ще свърши много бързо, ако вятърът не промени посоката си.

– Но какъв е грехът ѝ? – попита Страти.

– Нали ти казах, – сгълча го жената до него.  – Освен това, е казвала, че светците са просто дървени фигури, нарисувани върху стените.

Изведнъж едрата жена вдигна ръце свити в юмруци и нададе рев. Хората покрай нея подеха с вой вика ѝ.

Тълпата сякаш кипеше. Всички се блъскаха напред, виеха, свиркаха и тропаха с крака. При мисълта какво ще види, на Страти му стана студено.

– Гледай, – насърчи го жената до него.

Стражите привързаха старицата с верига към стълба. Появи се свещеник, който я призова да се откаже от ереста. Устните на жената се движеха, но не можеше да се чуе какво говори.

– Ако я убедят да се откаже, ще я пуснат ли да си върви? – попита Страти.

– Кой те ли? – засмя се едрата жената. – Няма да я пуснат. Виж как призовава сатана на помощ.

Всички се оттеглиха, а стражите почнаха да трупат дърва и слама около старицата.

Дъждът бе спрял и слънцето се бе показало зад облаците.

Когато палачът се появи с факла в ръката, пламъка ѝ изглеждаше много блед  под слънчевите лъчи, по-скоро бе като някакво раздвижване на въздуха.

Монасите пееха издигнали кръст пред старицата. Сред дима жената пищеше.

– Сега вече призовава светците, – казваха хората наоколо,

Когато димът се разнесе, се виждаше как пламъците бяха обхванали жената. Тълпата зарева възторжено. Мина доста време преди писъците на горящата да престанат.

– Никой ли не се моли за нея, – попита Страти.

– Че какъв смисъл има?

От старицата не бе останало нищо, но стражите обикаляха около кладата и хвърляха към огъня търкулналите се навън главни.