Мая се размечта:

– О, как искам да се върна в детството!

– Аз пък не искам. Желая да видя близките си, които са напуснали този свят, но не и да се връщам в детството, – твърдо заяви Тони.

– Защо? – ококори очи Мая.

– Няма да имам пари, паспорт, апартамент, кола и шофьорска книжка. Не мога да се кача във влака или самолета без възрастни, – сбърчи нос Тони.

Мая само въздъхна, а Тони продължи още по-настървено:

– Изобщо няма да имам нищо свое. Освен играчки, които не мога да си купя сам. Те ще ми купуват дрехите и обувките, но възрастните ще ги избират. …. Няма да ям каквото искам. Ще ставам и ще лягам, когато родителите ми решат. Няма да мога да отида никъде без разрешение ….. Напълно съм зависим от тях.

– Но тогава ние сме малки и слаби, – възрази Мая. – Не можем да се защитим сами.

– Като роби сме, – усмихна се презрително Тони.

– Но детето е слабо ранимо. То няма опит, – изрази спонтанно несъгласието си Мая. – Безгрижното детство е, защото си напълно зависим от другите, но в замяна на това нямаш грижи.. … Няма свобода, но няма и грижи.

– Нищо не можеше да ме утеши, когато бях дете, щом усещах, че съм ограничен – сподели Тони.

– Дори сладолед, шоколад или някакво забавление? – попита Мая.

– Нима не разбираш? Ти си напълно зависима! – Тони размаха нервно ръце.

– Я погледни старите хора, – каза Мая. – Те са напълно безпомощни като децата.

– Те са си изгубили ума. Нямат сили. Уморени са от безбройните грижи и свободата, които са имали, – повдигна рамене Тони.

Мая се намръщи:

– Свободата трябва да се цени, въпреки че винаги е свързана с много тревоги.

– Не искам да се връщам в детството, – протестираше Тони. – Искам да удължа отговорната зрялост възможно най-дълго. Да си дете е много трудно. Просто го забрави ….

– Да си старо дете е непоносимо тежко, – отбеляза Мая. – И затова трябва да бъдем максимално мили към децата и възрастните…

Край тях мина възрастна двойка. Двамата старци се подкрепяха взаимно.

Тони наведе глава, а Мая им се възхищаваше.

Стойко за първи път се качваше в самолет, но това съвсем не бе стабилна машина.

При най-малкият порив на вятъра се накланяше заплашително, а при по-силен очакваш да се разпадне по шевовете.

Стойко не можеше да се настани удобно.

Все си мислеше:

„Ще се разбием някъде! Това е пълен ужас!“

Той се въртеше. Гледаше уплашено надолу и здраво стискаше седалката под него.

Сякаш това щеше да помогне!

На пилота му стана неприятно, да гледа, как този млад човек се гърчи от страх.

Погледна Стойко и извика, мъчейки се да превъзмогне шума от самолета:

– Няма да срещнем нещо, с които не мога да се справя. Довери ми се, аз управлявам този самолет от години. Независимо, че е толкова стар и често ремонтиран, в моите ръце е надежден.

Ако Бог ви каже същото:

– Довери Ми се.

Бихте ли поверили живота си на Него?

Ние планираме начина, по който искаме да живеем, но само Бог ни прави способни да го направим.

Хендли Пейдж беше велик пионер в света на авиацията. Той бе изобретил редица самолети. Неговата компания бе допринесла много за развитието на авиацията.

Един ден Хендли летеше с един от най-добрите самолети през безплодните пустини на Близкия изток.

Голям плъх бе пропълзял в товарното отделение зад пилотската кабина преди излитане, привлечен от миризмата на храна.

Когато самолетът се издигна на няколко хиляди фута във въздуха, Пейдж чу звук на гризане.

– А, не. Само това не, – сърцето му заби силно от притеснение.

Хидравличните тръбопроводи и контролните кабели минаваха през цялата товарна зона.

– Само едно гризване на кабел – въздъхна ужасен Хендли – и самолета може да излезе от строя. … Сам съм. Не мога да оставя контролерите, за да се справя с неканения гост.

Страхът го овладя:

– Мога да кацна, но при сегашната надморска височина, няма време да се спусна безопасно. Ако успея да се приземя, докосването на несигурния пустинен пясък е рисковано, а шансовете да излетя отново са много малки.

Нямаше време ….

Изведнъж той си спомни информация, която някога бе смятал за дреболия:

– Разбира се, – възкликна Хендли, – плъховете се нуждаят от повече кислород, за да оцелеят, за разлика от хората. И кислородът става рядък с увеличаването на надморската височина.

Пейдж издигна самолета по-високо в небето. След няколко кратки мига гризещият звук спря.

Когато се приземи след няколко часа, той откри мъртъв плъх, лежащ точно зад пилотската кабина.

Сатана не може да се справи с Божията истина. Неговите лъжи и тъмнина ще се разтворят в светлината на Божието присъствие.

Изкачете се по-високо и се издигнете в небесата, докато преориентирате мисленето си с Божието.

Въздухът може да е малко разреден, ако не сте свикнали да ходите там. Но вървете, защото Духът ще ви държи, докато се приспособявате.

Продължете да се изкачвате, като повтаряте истината отново и отново, докато онзи плъх – сатана и емоционалните крепости, които ви смущават, не паднат и умрат от липса на въздух.

Когато го направите, ще дишате свободно.

Етнограф посети отдалечено племе от индианци.

Първо пътува със самолет, след това с джип до едно пристанище и накрая плава три дни с лодка, придружен от преводач.

В селото гостите бяха посрещнати, нахранени и сложени да спят в колиба, направена от палмови листа.

На сутринта етнографът излезе от колибата.

Преводачът не се виждаше никъде.

Голям огън димеше на централния площад.

Няколко силни мъже, с вдигнати към небето ръце, опъваха и движеха голямо парче плат, затваряйки и отваряйки пътя за дима.

Някой им крещеше ритмични команди от върха на голямо дърво. Димът от огъня се издигаше на периодични облаци с различни форми и размери.

Оцветени индианци тропаха около огъня и мълвяха нещо тихо.

Етнографа попита:

– Какво правите? Това някакъв ваш ритуал ли е?

Никой не му отговори, тъй като никой не знаеше езика му.

Чу се продължителен победоносен вик.

Мъжете навиха плата и хората се разотидоха.

От едно дърво слезе гол изрисуван индианец. Това бе изгубилият се преводач.

– Какво беше това? – попита етнографът.

– Дивотия, – махна с ръка, преводачът. – В съседното село изчезна сателитният интернет. Дадохме им нови настройки с димни сигнали.

Срещу Матьо в самолета по пътеката между седалките вървеше затлъстял мъж, чийто корем висеше над колана му. Отчаян и объркан от грамадното туловище, той се обърна с молитва към Бога:

– Често съм се отклонявал от пътя ти. Не винаги съм бил такъв, какъвто трябва да бъда, но виж този огромен мъж, който идва ….. смили се над мен, Господи. Моля те, помогни ми.

Малко преди това Матьо изпитваше облекчение като изразяваше задоволството си:

– Много се радвам, че това крещящо дете седна в задната част на самолета. Сега мястото до мен остана свободно.

Но сега …. Колкото повече едрият мъж приближаваше празната седалка, толкова повече Матьо се парализираше от страх и продължаваше да мърмори тихо под носа си:

– Господи, ще се променя. Ще се моля повече. Всеки ден ще започна да чета Библията. Ще давам повече средства в църквата. Всичко ще направя, само нека ме отмине тази чаша.

По чудо дебелият мъж мина покрай празната седалка и седна в задната част на самолета.

Борейки се със сълзите си Матьо се радваше, че молитвата му е проработила и тихо мълвеше:

– Благодаря ти, Боже! Благодаря ти ….

Горкия Матьо трябваше да се моли пак, но по друг повод. Човекът пред него мляскаше от удоволствие, преглъщайки всяка хапка от храната си.