Вечерта бе изненадващо тиха. Не се чуваха гуляйджийските разправии на младежи, нито музика пусната високо, на която танцуваха и общуваха млади хора от долния етаж.

Луната и звездите бяха потънали в нощта. Пълният мрак се дължеше на нахалните облаци, които бяха паркирали големите си туловища точно над нас.

Катя и Венци решиха тази нощ да се поразходят и да вечерят в ресторанта накрая на градския парк. Вечерта приканваше към интимност и споделяне.

Двамата в последно време много рядко оставаха насаме и такива мигове, като този, за тях бяха празник.

Делата, задълженията, умората, болестите и всичко останало от забързаното ежедневие, крадяха от времето, когато можеха да бъдат заедно и да разговарят.

Най-накрая стигнаха и до ресторанта, където се настаниха на една маса. Вътре в заведението хората се брояха на пръсти.

Вниманието на Катя бе привлечено от младото момче, което наливаше чашите. Младежът много внимателно и съсредоточено вършеше своята работа.

– Как се справяте? – попита го тя.

– Всеки ден, когато работя върша добро, – отговори младият мъж.

Катя бе изненадана от думите му.

– Друг на негово място, – обърна се тя към Венци, – би казал: „Ще бъда по-добре, когато се прибера у дома след работа“.

– Забележи, – Венци погледна към младежа, – той се радва, че има работа и физически е здрав, за да я върши.

– Това е различен начин за възприемане на живота, – отбеляза Катя.

– Вместо да се суети, пъшка, дори всичко да му се струва досадно и скучно, защото е прекалено повтарящо се без емоции или някакво предизвикателство, – вдигна показалеца си нагоре Венци, – той се радва, че може да извършва такава работа.

– Трябва да умеем да се радваме на това, което правим, – подчерта Катя.

– Ако не можем да направим нещо и друг върши това вместо нас, – подзе темата Венци, – трябва да се радваме и за това.

– Имаме нужда от промяна в мисленето си, – наблегна Катя.

– Започваме от днес, – плесна ентусиазирано с ръце Венци. – Стига сме се оплаквали, нека се веселим и пеем!

Група младежи бяха насядали върху зелената трева и възбудено разговаряха. На много от тях им предстоеше брак, други бяха вече женени, а трети очакваха първата си рожба.

Румен бе обсебил микрофона и философстваше на всеослушание:

– Можеш да се преместиш някъде другаде да живееш, да промениш професията си, да се ожениш още няколко пъти, да се скараш с родителите си, но детето е за дълго време, то е завинаги. Ето, днес ви питам искате ли да имате деца?

– Разбира се, че искаме да имаме деца, – в хор отговориха момичетата, към тях се прибавиха гласовете и на не малко младежи.

– Не мога да си представя живота без деца, – каза Лиляна.

– Тогава бъди по-смела и кажи, защо искаш да имаш дете? – провокира я Румен.

– Бог ме е надарил със тази способност и трябва да я реализирам, – усмихна се самоуверено Лиляна.

– Звучи високонравствено, но не много убедително, – Румен разпери ръце. – Ти си надарена не само с органи за възпроизводство, но и с ръце, глава, …

– Не всички ще построят дворци, ще изтъкат прекрасни килими, ще напишат чудесни книги, …. но макар и да нямат дете, те ще бъдат пълноценни спрямо това, което създават, – обади се Тодор.

– А знаете ли как плачат бездетните жени и как въздишат тайно мъжете им? – попита Мая.

– Не, без дете аз бих била нещастна, – извика Зоя. – Смисълът на живота не е във външния вид, речите и делата, а в усмивката на любимия, на детето ти, на майка ти, на приятелите ти ….

– И все пак защо ви е необходимо дете? – Румен настоя от другите, да получи отговор на своя въпрос.

– С тях е по-забавно, – отговори бързо Запряна.

– Сигурна ли си? – лукаво я изгледа Румен. – Когато видиш, че край теб се забавляват приятели, а ти с бебешката количка и големите чанти …..

– Всеки, който още няма деца, – отбеляза Филип, – приема детето за очарователно и забавно малко човече, което не може да те ядоса.

– Само да чуеш моята комшийка, която е майка на три деца, какво говори за тях, – заяви Явор, – ще си помислиш, че ги мрази.

– Представи си, че не можеш да спиш повече от 3-4 часа, че вече не принадлежиш на себе си, – започна да изброява Ирена и да свива пръстите на лявата си ръка, – нямаш време за телевизия, Интернет, не можеш да се срещаш често с приятели….. С една дума нямаш възможност да правиш това, което желаеш. Тогава не би говорил така за съседката си.

– Да бъдеш толерантен, съвсем не е забавно, – отсече Тони.

– Детето е като ютията, за която постоянно си мислим дали сме я изключили, – обяви Слави. – Ние винаги се безпокоим за него, независимо дали е на две или тридесет години. Така че ако искате да се забавлявате, по-добре е да нямате деца.

– Детето ми може да ми осигури спокойни старини, – отбеляза друга гледна точка Галя.

– Колкото повече деца, толкова повече тревоги на старо време, – измърмори под носа си Николай. – Повече болести, кавги, неуспехи. Осигурете си старостта с повече пари, изгодно е за всяка инфлация.

– Ако искаш да се възползваш от малкото дете, за да подобриш живота си, – поклати глава Виолета, – като получиш апартамент, да усмириш любимия или просто от скука, знай, това няма да ти се размине леко.

– Не раждайте дете за себе си, то не е за вас, – подчерта Веселин. – За него вие сте леха в градина, почва, оплодена с пари и сила.

– Може и да греша, – тихо се обади Димо, – но мисля че Бог ни поверява децата, тези цветя в живота ни, за да се грижим за тях. Така ние действайки за тяхното благополучие се променяме и спомагаме за тяхното израстване.

Всеки от групата имаше свое становище по повдигнатите въпроси за децата, но всички бяха уверени, че раждането, особено отглеждането на дете и насочването му в правилния път, съвсем не е лесна работа.

Дискусията се бе превърнала в бойно поле. Търсеше се границата между съденето и казването на някого нещо, което би трябвало да претърпи промяна в него, но с любов.

Едни смятаха, че щом кажеш истината, това е напълно достатъчно, а потърпевшия си има грижата, как да се справи с проблема.

Други наблягаха на съчувствието и любовта.

Всички говореха и никой не се вслушваше в аргументите на другите. Тогава Жеко размаха ръце, за да спре разгорещените спорове и предложи следната ситуация за размисъл:

– Представете си, че Иван влезе и на челото му има черно петно. Какво бихте направили тогава?

– Ще го посоча с пръст и ще се развикам: „Погледнете, Иван май се е навирал в печката!“ – Подскочи от мястото си Марко и се ухили на всички.

– Да, но така той ще стане за присмех на другите! – недоволно реагира Милко.

– Но аз не го осъждам, а само го показвам какво не му е наред! – подчерта Марко.

– Помисли добре върху това, което правиш! – намръщено го погледна Милена, – Всички ще се разсмеят и ще им бъде весело, освен на Иван. На него ще му се иска да потъне вдън земята.

– Нима този сарказъм е разновидност на критика или осъждение? – вдигна рамене Марко.

– Ако искаш наистина да помогнеш на Иван, – започна по- меко Любомир, – по-добре го отведи настрани и му кажи: „Имаш черно петно на челото. Изтрий го, докато другите не са го забелязали“.

– Такова тактично и искрено отношение се явява в следствие на желанието да се помогне на човека, – натърти Драган.

– Това е истинска проява на съчувствие и любов, – констатира Жеко.

И всички се съгласиха.

Лицето на Драгомир бе помръкнало, усещаше се, че нещо го гнетеше. Той приближи до дядо си Драгой, седна в скута му и попита:

– Дядо, не ти ли се струва понякога, че някои думи на Исус сякаш са лишени от смисъл?

– Какво имаш предвид? – изненадано го погледна старецът.

– Например, думите: „окото е светило на тялото“. Не ти ли звучи малко объркващо? Не стига това, ами отгоре на всичко Исус добавя и следното: „ако окото ти е здраво цялото ти тяло ще бъде осветено, но ако окото ти е болнаво, то цялото ти тяло ще бъде помрачено“.

– А ти какво мислиш по въпроса? – старецът предизвика внука си, за да го накара по-задълбочено да помисли върху въпроса си.

– Най-популярният начин за справяне с такива текстове е да се игнорират, – плесна с ръце Драгомир, все едно се освобождаваше от нещо.

– Това е много глупав способ, по който човек се отървава от това, което не разбира, – недоволно поклати глава дядо Драгой. – Първо нека поговорим за „окото е светило на тялото“.

Малкият зяпна с уста и се съсредоточи върху това, което говореше дядо му.

– Съвременните хора, – продължи старецът, – възприемат окото като прозорец, който позволява светлината да нахлуе в тялото, но древните евреи смятали, че окото е източник на светлина, нещо като твоето фенерче.

– Не разбирам, какво значение има това? – повдигна рамене недоумяващо Драгомир.

– С други думи, всичко в нашия живот зависи от това, как виждаме нещата, – уточни дядо Драгой. – Твоето отношение, а не способността ти определят на каква висота си.

– Когато започна да обясняваш, аз си помисли, че това засяга моята проницателност, – каза Драгомир.

– Проницателност се отнася до значението на „здравото око” срещу „злото око”, – отбеляза старецът.

– Как така? – бързо попита внукът.

– По-добър превод според мен би бил „целеустременото око“ срещу „похотливото око“. Исус използва тези термини в преносен смисъл, – поясни дядото.

– А какво означават наистина? – малкият любопитко веднага искаше да узнае всичко, нямаше търпение за това.

– Човек с „целеустременото око“ гледа само на дадения от Бога път. Писанието казва, че Божието Слово е водеща светлина, по-точно виделина на пътеката му. А този, който има „похотливо око“ се разсейва и става алчен, като гледа какво притежават другите. Когато завистта се вкорени в човека, щедростта умира и настава тъмнина.

– Не искам да имам „похотливо око“, – заяви категорично Драгомир.

– Тогава следвай Божието Слово, което ще бъде „светилник на нозете ти и виделина на пътеката ти“.

Мишо плачеше, подпрял глава на ръцете си. Видя го дядо Младен и приближи до момчето.

– Мишо, защо плачеш? Какво се е случило?

– Защо Бог не очисти света от всичкото зло, – изхлипа Мишо.

– Тогава същността на човека би се унищожила, – погледна съчувствено малчугана дядо Младен.

– Как така? – попита изненадано Мишо.

– Всички щяхме да бъдем роботи, – допълни старецът.

– Нищо не разбрах, – ококори очи момчето.

– Добре, сега ще ти обясня какво имам в предвид, – приготви се някак по-разбрано да поясни думите си дядо Младен. – Ако Бог унищожи злото, а нас ни програмира само за добри дела, ние ще загубим нашата отличителна черта.

– И коя е тя?- нетърпеливо се обади Мишо, искайки да я научи.

– Правото на избор. Щяхме да престанем да бъдем нравствени същества, т.е. бихме се превърнали в роботи, – уточни старецът.

– Лошо ли е всички да правят само добро?

– Нека да помислим малко по-задълбочено, – старецът отново направи усилие, да разясни на малкия мислите си. – Роботите не могат да обичат. Бог ни е създал такива, че да сме способни да правим това.

– Защо роботите не могат да обичат? – въпросите на Мишо изскачаха бързо, преди малкият да се замисли поне малко.

– Любовта не е възможна, ако сам не можеш да избереш обекта на своята обич, – каза дядо Младен. – Ние не можем да накараме друг да ни обикне. В състояние сме само да го принудим да ни служи и да ни се подчинява, но истинската любов се основава на свобода при избора.

– Това означава, че ако ми е дадено правото да избирам, аз съм отговорен за своите действия? – попита Мишо.

– Точно така, – потвърди старецът. – А роботът не носи никаква отговорност.

Явно малкият бе започнал да долавя, че Бог ни е създал със свободна воля, т.е. мислещи и разумни същества, които имат право на избор.  Проблемът е какъв ще бъде изборът ни.