В буренясалия парцел някакъв клошар провеяваше находките си в леко наклонена на една страна количка. Почернелите му ръце, красноречиво говореха за боклука, който бяха докосвали. Обгорялото му от слънцето лице бе покрито с прах. Очите му отчаяно се взираха в огромната поляна, превърнала се в бунище за отпадъци.

Птиците изглеждаха тъжни и посърнали, но нащрек. Сякаш излежаваха присъда в джунглата от бетон и отровен дим, преди отново да отлетят на юг. където може би щяха да се оплачат на тамошните си колеги, от времето прекарано в гнездене сред индустриалния наслоен боклук.

Но накрая щеше да им стане скучно под безопасността на тамошните палми и тайно щяха да закопнеят за суровостта на предишния живот в мръсния и опушен град..

А наоколо бутилки, стари гуми, опаковки от чипс, наелонови торбички, хартийки от вафли….произведени от предприятия и разни фирми.

Ветрецът подхваща и понася нанякъде, не бутилките и гумите разбира се, а хартийките и наелоновите торбички.

Идилия. Клошарът трепна, погледна опушеното небе, а в душата му се бе загнездила мъка, по нещо безвъзвратно изгубено. Погледна птиците кацнали по жицити и каза с болка:

– И те горките се мъчат с нас. А за тази неразбория и мръсотия, кой е виновен? Човекът – „господарят на земята“.

Вечерта беше топла, а небето изпъстрено със звезди. Седяха на масата отвън и се наслаждаваха на тихия ветрец, който леко докосваше клоните.

Той ѝ се усмихна и предпазливо попита:

– Извинявайте, мога ли да ви задам един личен въпос, без да ми зашлевите шамар?

– Мисля, че все още мога да контролирам ръцете си, дори когато някой ме предизвика, – усмихна му се тя насърчаващо.

– Никои родители не кръщават дъщеря си с мъжко име, – погледна я изпитателно и продължи. – Можете ли да ми кажете как е истинското ви име?

Тя погледна ръцете си, за да види дали няма да се задвижат сами, а след това спокойно каза:

– Десислава.

– Но това е много хубаво име. Защо не го използвате?

Тя сви ръката си в юмрук и удари силно по масата.

– Опитай се да го използваш, – изсъска бясно момичето. – Ти не можеш да разбереш какво е да те наричат Деси, Слави, Дес, ….

– Но Десислава Михайлова звучи доста атрактивно, – опита се да я убеди той.

– Тъкмо за това и го шкартирах. Писна ми да бъда подценявано момиченце….

Дали името, което бе избрала и помагаше да се чувства по-значима, силна и обаятелна?!

Тя не беше проститутка. Не вземаше наркотици и не получаваше обещетения. Никога не е била в затвора. Уважаваха я. Обличаше се елегантно, а и квартирата ѝ беше на хубаво място. Но беше самотна.Тя виждаше как хората вървяха заедно хванати за ръце и им завиждаше. Край нея минаваха толкова много, а тя се чувстваше като изолирана на остров. Познаваше доста, дори някои ѝ се пишеха приятели.
Кой ще я обикне? Чувстваше се ненужна, изхвърлена, изоставена, измъчена. Плачеше често и искаше да заспи завинаги.
Самотата е ужасяващо състояние. От дълбините на душата ѝ се издигаше  стон, вик или вопъл. Чувстваше се като изоставено дете след развод. Дните преминаваха в работа, но нощите бяха безкрайни. Тя седеше до мълчаливия телефон и очакваше някой да я потърси, да си спомни за нея.
Викът на самотата не може да се убие от звука на телевизора или от шума на трафика.
В нашите градове е пълно с хора като нея. Можеш да ги видиш в болниците и да чуеш как тежко въздишат, обесърчени, не виждащи изход от състоянието си. Това е една минорна мелодия, която се излива от обществото ни.
Много от нас са пощадени от това и за това трябва да бъдем благодарни, че самотата не е почукала на нашата врата.
Бих им извикала на смятащите се за самотни:
– Постойте, вие не сте съвсем сами. Постояно се срещате с толкова много хора, усмихвате им се, работите с тях. Просто не се затваряйте в себе си, споделете проблемите си, потърсете отговор на вълнуващите ви въпроси. Споделете мъката и болката си, а когато направите това, те отшумяват макар и не нацяло понякога.
Не крийте самотата си. Не се страхувайте, че езикът ви е малко тромав, че нямате стабилна походка или дрехите ви не са отклик на последната мода.
Вие сте уникален, неповторим. Не гледайте с плачещи очи, пълни с отчаяние небето и не питайте: „Защо?“ Бог отдавна е предвидил отговор за вашите проблеми, но Той иска нещо друго от вас – да Го потърсите.

Умрели три баби и се възнесли на небето. Срещнал ги Свети Петър и ги предупредил:
– Ще ви задам един въпрос, ако правилно отговориите ще отидете в рая, иначе в ада.
Въпросът бил: Какво е това Пасха?
Първата баба казала:
– Това е много хубаво нещо. Всички хора излизт на парад, носят знамена и балони, а от подиума други им махат с ръце.
Свети Петър възмутен казал:
– Отивай в ада!
– О, това е такъв хубав празник, – запонала втората баба притеснено, – украсява се коледна елха, раздават се подаръци, идва дадо Мраз със Снежанка …
Реакцията на Свети Петър бил светкавична, той изпратил втората жена при първата.
Започнала тържествено третата баба:
– Великден произхожда от еврейския празник Пасха. Тогава си спомняме мъките, смъртта и възкресението на Христа. Юдеите го хванали и той бил осъден да бъде разпнат на кръст. Той умрял на Разпети петък. Тялото Му свалили от кръста и Го положили в една пещера, а входа ѝ закрили с камък.
Свети Петър бил поразен:
– Браво, вие сте само за рая, колко много знаете!
Но бабата продължила:
– И в края на всяка зимата Христос премества камъка от входа на пещерата и поглежда сянката си. Ако тя е дълга означава, че и зимата ще бъде дълга …..

Парк. Огрени от слънцето алеи. Небето се оглежда в свежите локви, спомен от преминалия дъжд. Хората изпълзяха от незнайно къде, за да се насладят на обещаващото хубаво време.
Стопанин с кучето си минава покрай двой с детска количка. Изведнъж кучето залая, а жената до количката взе да крещи:
– Накарайте кучето си да млъкне, – обърна се тя към мъжът с кучето, –  детето ми спи!
Съпруга ѝ кротко каза:
– Не крещи, твоите викове са много по-силни от лая на кучето.
– Няма значение, то събуди детето, а малкото ни дете спеше.
Майката погледна в количката и още по-силно взе да крещи:
– Идиот! Ти си забравил детето в къщи!
И тя с широка крачка се отправи към дома си. Хората гледаха как тя бяга към входа на парка и не разбираха паниката ѝ.
Стопанинът с кучето и съпругът със спящото дете на ръце стояха на алеята и недоумяваха, какво ѝ бе станало на тази жена?