Елена се обърна. Сега беше моментът да ги хване на тясно.

– Младата жена, чието тяло откриха тук не е светица. Каза ми го презвитер Петър.

Павел остана със зяпнала уста. Ангел скри лице в ръцете си. Огнян нервно започна да дърпа яката си. Найден протегна ръка към чашата с вино.

– Не искам да слушам повече лъжи! – заяви Елена. – Ще ви предам точно какво ми каза презвитер Петър и какво открих сама. Тази сутрин той ми даде „За медицината“. В него се говори за много отрови. Един от тях е арсенът. Авторът много подробно описва смъртта и балсамирането на тялото на Александър Велики във Вавилон. Тялото на Александър е било съхранено по някакъв чуден начин, вероятно благодарение на арсена, използван от някого, за да го убие. Сигурна съм, че същото се е случило и с трупа на намерената жена. Така че искам истината.

Павел дойде на себе си и отвори уста, но Елена го изгледа остро.

– Добре ще ти кажем истината, –  започна Ангел, – Тази жена наистина се самоуби. Преди известно време жена ми и аз давахме подслон на християни, които бяха преследвани. Семейства се разпиляваха, цели родове изчезваха, деца се връщаха по домовете си и не намираха родителите си, а синовете и дъщерите отвличаха посред нощ. Тази жена беше от бегълците. Ние я приехме. Твърдеше, че е християнка, но в същност беше сприхава, избухлива, язвителна и постоянно критикуваше всичко. За тази жена всичко беше драма. Често заплашваше жена ми и мен, че ще иде при властите, ще се отрече от християнството или че ще се самоубие.

Ангел си пое дълбоко, преди да продължи.

– Знаеш, че съм аптекар, лекар. Един ден се скарахме, тя изпадна в истерия и започна да ми крещи. Заплашваше, че ще се самоубие и тогава ще обвинят мен. Тогава не ѝ повярвах. В същата тази нощ, чух шум от долния етаж. Там имах стаичка, където държа отровите заключени. Тази жена бе успяла по някакъв начин да се промъкне вътре и да отвори едно от чекмеджетата. Беше смесила с виното си много арсен и аз вече не можех да я спася. Тя изпадна в безсъзнание, после умря. Белезите по врата и плещите ѝ се дължат на усилията ми да я накарам да повърне. Но, както вече знаеш,  за такива силни отрови противоотрова няма. Ако откриеха тялото ѝ в къщата ми, щяха да дойдат и да ме приберат. Аз имах скрити християнски ръкописи и не можех да рискувам. Затова отидох при Павел и му разказах какво се е случило. Среднощ пренесох тялото. Измихме го и го почистихме. Намазах го с вещество, което наподобява восък, за да затворим порите и по този начин прахът отвътре да не може да избие на повърхността на кожата; после го завихме в ленено платно.

– Арсенът причинява отделяне на прах, – добави Елена. – Видях следи от него, когато за първи път ми показахте тялото.

– Мислехме, че никой няма да забележи. Аз имах няколко стари монети. Сложих ги върху очите, така ако я намереха щяха да мислят, че е умряла много отдавна.

– А после? – продължи да разпитва Елена.

– Отидох и купих един ковчег. Върху него издълбах християнски символи. Сложихме жената вътре и я погребахме в градината.. Винаги сме искали да я преместим. Останалото го знаеш. На сутринта, когато Венци я откри, Павел се уплаши, аз също. Бях много изненадан от това колко добре се бе запазило тялото. Казахме на Огнян и Найден всичко и те решиха да ни помогнат. Извадихме я, умихме тялото ѝ, отново намазахме кожата с онова вещество и почистихме сандъка отвътре. Набързо скалъпихме историята, че това ще да е велико чудо, дело на Бога. Като се замисли човек, то си беше и така. Ако бяха намерили трупа на жената в нощта, когато умря, щяха да ни убият.

– Презвитер Петър няма каже на никой за случилото се, но и вие трябва да си държите езика зад зъбите.

Всички вдигнаха ръце в знак на съгласие. Елена едва сдържа усмивката си.

Изображението на ръкостискане, което се намира под лактите на някои военни подразделения, като Френския Легион, означава, че неговият притежател е убил човек с голи ръце.

В арабските страни, Турция, Япония, Корея, Китай е прието слабо ръкостискане. Силното ръкостискане, както и в някои други страни е обида.

В Индия, сватбената церемония трябва задължително да бъде скрепена с ръкостискане.

Някои племена в Централна Африка при приветствие вежливо се кланят и удрят с ръце, докато произнасят комплименти.

В  Иран и Малайзия след ръкостискането е необходимо да се сложи дясната ръка на сърцето.

В Китай и Корея при ръкостискане е необходимо да се използват и двете ръце. Това е знак за доброта и откритост.

Зоя се приближи и хвана под ръка Мариана. Двете доста дълго бяха се застояли в затвореното помещение. Изведнъж Марияна сбърчи нос и каза:

– Да не се е запалило нещо? Нещо гори….

На лицето на Зоя се изписа уплаха, но запази самообладание и каза съвсем спокойно:

– Легни тук на пода. След малко ще ти мине.

– Тук на това място, става нещо, – в гласа на Мариана се добавяше странна нотка.

Зоя се опита да я сложи да легне, но не можеше да я помръдне. Мариана хаотично размаха ръце и ги разпери. Краката ѝ бяха като залепнали за пода и тя не помръдваше.

– Мошеничества, заговори, подлости, …. – започна да крещи Мариана.

Писъците ѝ станаха неразбираеми и тя започна да се свлича надолу. Зоя я подкрепи, за да не се удари при падането.

Мариана започна да се гърчи на пода. Зоя извади кърпата си и я пъхна между горните зъби и езика. След това здраво хвана главата ѝ.

Очите на Мариана се извъртяха и се виждаше само бялото прорязано от вени.

Започнаха спазмите. Глава, тяло и крайници се задвижиха бързо и хаотично. Зоя едва я одържаше.

Един човек коленичи до Мариана и започна да се моли на латински. Той пръскаше вода върху Мариана от някакъв съд и правеше кръстен знак над нея, докато се молеше.

Изведнъж от Мариана се изстъргана отчаян стон и тя се отпусна. Клепачите ѝ запърхаха и замряха.

– Тя е като жената, от която Исус е изгонил седем бяса, – каза мъжът, който се бе молил за нея. – Обладана е от духове.

Зоя се изправи и го изгледа свирепо.

– Това е болест, – каза гневно Зоя, – за която вие нищо не знаете.

Мъжът настоя на своето:

– Обладана е.

Зоя пламна. Бе готова да каже нещо язвително, но прехапа устни и не пророни нито дума.

След това подхвана Мариана и се насочи към вратата.

За Леонардо мъжете и жените бяха еднакво красиви. Всеки човек независимо от тава какъв се нуждае от любов. Но Леонардо предпочиташе да живее сам.

Той беше художник и смяташе, че ако допусне вихъра на любовта, това ще попречи на работата му, за това избягваше жените. Леонардо си мислеше, че ако се грижи за нуждите на деца и жена, това ще направи проучванията му в изкуството, света и всичко около него невъзможни.

Не искаше да пилее таланта си като учителя си, който се захващаше за всяка работа, за да изхрани гладното си семейство. Преподавателят му нямаше време да експериментира, да наблюдава и да развива уменията си.

Дядото на Леонардо пръв му бе отворил очите за това. Въпреки, че Леонардо бе извънбрачно дете, дядо му го обичаше. Този възрастен човек отрано бе забелязал таланта на внука си и му даде листа и въглен да рисува.

Когато Леонардо беше на седем години, веднъж беше седнал на тревата с перо и листове. Той изучаваше как вятърът разклаща листата на дърветата.

Тогава дядо му бе застанал зад него и бе вперил поглед в множеството дървета. Когато погледна към внука си каза:

– Не обръщай внимание на традициите в семейството, момчето ми. Аз също умеех да рисувам и имах желание да разбера как е устроен света, но послушах баща си. Ние сме семейство нотариуси. Такива са били дядо ми и баща ми, такъв станах и аз. И какво дадохме на света? Договори, полици, подписвахме документи, но всичко това се превръща в прах.

Леонардо много уважаваше дядо си. В разговорите с него, той научаваше много неща. Старецът го насърчаваше в желанието му да твори и да разбира нещата.

– Не се отказа от мечтата си, – продължи дядо му. – Дори, когато започнаха да ме обучават за нотариус, тайно рисувах. Взирах се в птиците, животните, хората и всичко около мен. Питах се не веднъж:  „Какво представляват те? Как са устроени?“

Леонардо слушаше дядо си със зяпнала уста. Старецът се засмя, виждайки някакъв далечен спомен и каза:

– Но срещнах баба ти и се влюбих. Загърбих изкуството и науката, и се ожених. После се родиха децата и нямах време да съзерцавам дърветата. Баба ти намери писанията ми и ги изгори.

Дядо му се изкашля и погледна към Леонардо, сложи тежката си длан на крехкото му рамо и каза:

– Бог ти е дал изумителен ум, очи и ръце. Не пропилявай това. Не изневерявай на дарбите и таланта, който си получил. Обещай ми, че няма да допуснеш моята грешка. Закълни ми се, че няма да позволиш на сърцето си да надделее на разума ти.

И малкия Леонардо даде дума на дядо си, че ще направи така.

Притъмняваше. На запад се издигаше облият купол на катедралата, изпъкващ на тъмни хоризонт, който пламтеше в червено, което постепенно избледняваше към виолетово и сиво. В тази част от деня минувачите намаляваха.

Заникът бавно гаснеше като преливаше в различни цветове и форми, някак тайнствено. Кола пресече площада и спря. От нея слезе млада жена. Здрачът обагряше бялата ѝ кожата в гълъбово, а очите и косите ѝ тънеха в мрак.

Носът ѝ бе прав и дълъг. Челото ѝ бе широко и необичайно високо. Брадичката ѝ бе заострена, но челюстите и бузите ѝ бяха изискано оформени.

Тя бе много красива, но здрача омекотяваше формите ѝ. Придаваше ѝ някакви призрачни черти. Сякаш се топеше във въздуха. Не можеше да се разбере къде са сенките и от къде започва тя.

В очите ѝ имаше прикрита радост. Те криеха някаква тайна. Усмивката ѝ изразяваше намек за прикрити кроежи.

Походката ѝ бе решителна. А начина, по който се оглеждаше говореше за тайнственост и загадъчност. На оскъдната светлина от време на време се забелязваше проблясък на страх в очите ѝ.

Тя побърза до страничната врата на близката сграда и настойчиво почука, а след това се отдръпна в сенките. Вратата се отвори със скърцане. Погледа ѝ веднага се насочи към отворената порта.

Там стоеше мъж. Тялото му изцяло бе скрито в сенките. Тя го погледна и засия. Мъжът протегна ръце към нея. Двамата се забързаха един към друг и вплетоха телата си.

Последните лъчи на деня обгърнаха двойката. Те изглеждаха като едно цяло. Воала на любовта бе обгърнал сърцата им и те се радваха един на друг.