В магазина бе пълно с хора. О, нима може да не е така, щом докараха нова стока?! Въпреки навалицата, когато Мирослав Никодимов влезе в магазина млад мъж привлече вниманието му.

Той беше от друга раса. Имаше особена прическа. Облеклото му беше доста странно. Някак не пасваше на обстановката в този магазин.

Никодимов натовари покупките в количката и се насочи към касата. Изведнъж, той почувства нечия ръка на рамото си.

Обърна се и видя същият млад мъж. Трепна от изненада. Младежът му подаде портмонето му и се извини:

– Съжалявам, че ви стреснах, но мисля, че това е ваше.

– Дори не съм забелязал, кога съм го изпуснал, – каза Никодимов. – Благодаря ви.

Мирослав се засрами за начина, по който бе преценил този млад човек. Той бе по професия учител и бе обучавал ученици от различни националности.

„Знам, че е глупаво да си правя преценка по външния вид на човека, но ето направих го. Колко е хубаво, че Бог не ни оценява по това как изглеждаме“ – помисли си Никодимов.

Мирослав наведе глава и тихо прошепна, едва доловимо с устни:

– Боже, помогни ми да не правя повече такива прибързани оценки и нека да виждам най-доброто във всеки човек. Не искам да съдя за никого по външния му вид.

Да, Бог наистина не гледа на лице, защото Той знае какво има в сърцето на човека, преди някой да Му е казал това.

Наско страдаше от синдрома на Даун. Той почина няколко месеца преди преди да навърши 50 години.

Той се ужасяваше от бурите. Майка му го бе научила, когато започне буря, да слага ръка на сърцето си и да казва:

– Бог е тук.

Когато майка му почина Наско бе приютен от друго семейство. Наближеше ли буря, той заставаше пред новото си семейство и казваше:

– Бог е тук.

Това го успокояваше

Какъв прекрасен пример ни дава Наско.

Когато житейските бури заплашват да ни съборят, също можем като Наско да кажем:

– Бог е тук.

Той е в сърцето ни, всеки ден от живота ни. И ако можем да Му е доверим, както е правел Наско ще можем да кажем:

– Добре съм, дори в най-страшните моменти от живота ми.

На стената в дома на Йошо висеше една странна картина. Веднъж Стефан му дойде  на гости и се вгледа в нея внимателно. Тя изобразяваше един мръсен скитник.

– Виж, – каза Стефан, – той седи в боклука, заобиколен от бутилки и кутии. В погледа му е запечатана тъга, но на устните му им някаква загадъчна усмивка.

– Та това е заради свежото бяло петънце, малкото цвете в ръката му, – каза Йошо. – В тази тъмнина и сивота погледа ти не може да не се фокусира там.

– Добротата на този външно отблъскващ на външен вид човек пази крехката красота на това цвете от разрушението наоколо, – въздъхна Стефан.

– Забеляза ли днес хората, които посетихме в затвора? – изведнъж подскочи Йошо. – Животът им е съсипан и все пак ….

– Тази картина, – каза Йошо , – винаги ми напомня, че Божията красота не може да бъде накърнена, независимо колко мръсотия има наоколо.

– Достатъчно е да погледна възрастен мъж, който чете Библия или да видя радостта на някой, който разговаря със семейството си, за да се убедя, че красотата е навсякъде около нас.

– Да, но трябва „да си сложим очилата на любовта“, – реагира веднага Йошо, – за да я оценим

– Можем да се научим да търсим Божията красота в обикновените неща, – възторжено възкликна Стефан.

– Можем да видим Бога в усмивката на непознат или да Го чуем в песента на някое врабче, – продължи Йошо.

– Хубаво е, когато живеем в Неговото присъствие всеки ден.

Седемнадесет годишният Дебюси бил учител по музика в семейството на Надежда Филаретова фон Мек, покровителка на Чайковски и страстна любителка на музиката.

Дебюси учел децата на милионерката на пиано, акомпанирал на певци, участвал в домашните музикални вечери.

Домакинята обожавала младия французин и дълго беседвала с него за музиката.

Младият музикант се влюбил силно в петнадесет годишната ѝ дъщеря Соня и поискал ръката ѝ от Надежда Филаретова. Разговорете за музиката веднага се прекратили.

Падналия в собствената си клопка учител по музика веднага бил уволнен.

– Уважаеми, господине, – сухо казала фон Мек на Дебюси, – не могат да се сравняват неща, които са толкова различни. Освен музиката, аз много обичам конете. Но това не означава, че съм готова да се сродявам с тях.

Две момичета се връщаха от пазар. Соня бе на девет години, а Катя на 16. Освен тежките торби, двете сестри държаха мобилните си телефони, в които от време на време хвърляха по един поглед.

На един от завоите момичетата отстъпиха на компания от осем човека. Всичките бяха възрастни мъже, облечени в мръсни гащеризони. Изглежда се връщаха от работа.

Един от тях хвана Соня за качулката.

– Ей, малката, давай телефона си!

За да подкрепи заплахата си, мъжът започна да извива ръката на момичето.

Катя се опита да защити сестра си, като удари нападателя с чантата си. Тогава останалите мъже започнаха да я заплашват.

– Не си ли позволяваш много, момиченце…

– Ако те хвана с тези два пръста щете смачкам като бълха.

– Помощ!- извика Катя.

Никой от минаващите там не се спря изобщо, за да окаже помощ на момичетата.. Виждайки опасната компания, хората бързаха да се отдалечат, колкото може по-далече и по-скоро от това място.

Двете момичета много се изплашиха. Катя крещеше и плачеше, но хората бързо отминаваха, сякаш не ги виждаха.

Изведнъж от близката строителна площадка се появиха няколко кучета, които със лай се хвърлиха към мъжете. Оградиха мъжете и момичетата и започнаха да лаят заплашително към мъжете.

Един от нападателите удари кучето, което бе до него, но то го ухапа, а останалите още по-настървено продължиха да лаят срещу мъжете.

Престъпниците започнаха да нервничат. Силният лай привлече вниманието и наблизо спря маршрутка.

Тогава нападателите съобразиха, че става напечено. Хвърлиха телефоните на момичетата и чантата на Катя, а след това се впуснаха в бяг кой, на където види.

Двете сестри бяха силно стресирани. На врата на Соня имаше ярка следа от качулката ѝ, за която я бяха дърпали силно.

Соня и Катя, въпреки премеждието, не забравиха своите спасители. Купиха пирожки, мляко с хляб и нагостиха четириногите си приятели.

– Много съм благодарна на тези кучета, – усмихна се след толкова тревоги Катя.

– Како, защо минаващите не ни помогнаха? Нали видяха, че ни нападнаха? – недоумяваше Соня.

– Може би защото животните са по-човечни, отколкото самите хора, – тъжно се усмихна Катя.